Патрик Удроу
Координати на смъртта (11)

11.

Докато Стракан внасяше багажа си в апартамента си в Пимлико, дъждът плющеше по раменете му като бич на надзирател, който налага роб в галера.

Ед живееше в апартамент с една спалня над индийски ресторант. Не беше широко, но пък нали не трябваше да се тревожи за мнението на семейство или приятели. Жилището му беше скромно обзаведено с мебели втора употреба от гаражни разпродажби и с остатъците от склада на Хамилтън. След като платеше наема и купеше филми и билети за самолет, не му оставаше много за кола или хубави мебели, да не говорим за пенсионно осигуряване и спестявания. Тези неща обаче не го интересуваха. До тази сутрин единственото му желание беше да си построи скромно бунгало зад „Корал Краал“ и да си купи лодка, за да може да ходи до Аруба и Бонайре, където смяташе да организира най-доброто подводно сафари на юг от Санта Лусия.

Семейство Зееман щяха да го наемат за достатъчно време, та да получи разрешително за работа. А щом посъбереше пари, можеше да кандидатства за жителство. Имиграционният закон беше прословуто хлабав. Щом всяка година дори шестстотин колумбийци получаваха гражданство, значи той имаше голям шанс. Кюрасао беше вариантът на бедните за Кайманите и властите приемаха всеки с тлъста пачка. Ед беше добър водолаз и можеше да иска високо заплащане за уроци — и не след дълго щяха да му позволят да остане. До тази сутрин беше планирал всичко, но сега му беше забранено да стъпва там. Дори по-лошо — беше ударил единствения човек, който можеше да вдигне забраната. Която и да беше в действителност, Кристин Молино трябваше да отговаря на много въпроси. За жалост не на този свят.

Изкъпа се набързо, направи си кафе и седна да изпуши първата си цигара от четиридесет и осем часа. Почувства се по-добре, но не достатъчно, и запали втора, а после и трета. Най-после усети как кофеинът и никотинът се просмукват в кръвта му и го зареждат с енергия. Огледа стените на всекидневната и почувства познатия прилив на вълнение, предшестващ отиването във фотолабораторията.

На стените бяха окачени снимки от експедициите му по света. Много синева. Много риби. Стаята приличаше на аквариум. Някои от по-хубавите бяха поставени в стъклени рамки, но те бяха скъп лукс, така че повечето снимки бяха заковани с кабарчета. Снимките му вдъхваха чувство за индивидуалност. Стракан нямаше пари, нито постоянна работа и приятелка, но колко хора бяха виждали същите неща като него? Например октопод имитатор? Проклетото чудо беше открито едва преди няколко години и Стракан беше един от първите, които го заснеха. Сега телевизионни екипи се опитваха да направят филм за октопода имитатор. „Подводен свят“ му платиха добри пари за поредицата.

Погледна си часовника. Седем часът. Два във Вашингтон. Вдигна телефона.

— Маколи. — Тихият сдържан глас на Гилкрист отговори още на първото позвъняване.

— Обажда се Ед Стракан.

— А, Ед. Как си?

— Добре. Получи ли съобщението ми?

— Разбира се.

— И какво?

— Няма да стане, приятелю. Ако снимките не са тук утре по това време, ще дадем всичко на Бил Танър.

Бил Танър беше канадец, ветеран и единственият останал на постоянна работа в „Нешънъл Джиографик“ подводен фотограф. Беше добър, но Стракан беше по-добър. Танър правеше просто снимки на дивата природа, а фотографиите на Ед бяха изкуство.

— Престани, Маколи. Знаеш какво мога да правя. Снимките от Кюрасао са най-хубавите ми досега.

— В такъв случай може да ги използваме догодина. Съжалявам, Ед. Сериозно. Знам колко усилия полагаш, но не мога да бавя печатницата. Ако изпратиш негативите до обяд, ще можем да ги отпечатаме. Всичко е готово и ще ми отнеме само час да избера онези, които ми харесат. Не трябваше да оставяш нещата за последната минута. Разполагаше с няколко месеца, по дяволите. — Гилкрист прекъсна тирадата си, за да каже на секретарката си да изчака с обаждането по другата линия. После гласът му омекна. — Утре сутринта ги изпрати с първия самолет, излитащ от Хийтроу. Би трябвало да имаш достатъчно време. Часовата разлика е в твоя полза.

Стракан се усмихна. Работата му щеше да стане много по-лесна, когато можеше да си позволи да си купи хубав дигитален фотоапарат. Тогава щеше да прехвърля образите в компютър и да ги изпраща в Щатите по електронната поща. Гилкрист обаче имаше право — той все още имаше шанс да спази крайния срок.

— Ед?

— Да?

— Нали разбираш нещо?

— Какво?

— Не мога да ти платя разходите, ако не получа снимките.

— Да, знам. Исках да говорим за…

— Ед?

— Да. Не съм затворил.

— А защо, по дяволите? Нямаш време да разговаряш с мен, момче. Затваряй. Утре ще се чуем пак.

— Благодаря, Маколи.

Стракан грабна филмите и хукна навън.