Патрик Удроу
Координати на смъртта (12)

12.

Времето летеше. Желанието да отиде право във фотолабораторията беше силно, но Ед все още беше развълнуван от преживяването си на Кюрасао и потребността да види приятелско лице се оказа по-силна. Домът на Хамилтън на площад „Сейнт Джордж“ му беше на пътя. Щеше да се отбие само за няколко минути, за да се обади на кръстника си, че се е върнал. Нямаше да споменава, че има неприятности, но тъй като след смъртта на родителите му Хамилтън го беше отгледал, най-малкото, което можеше да направи, беше да му каже здравей.

Хамилтън беше ерген и живееше в голям апартамент от западната страна на площада. Сградата беше в класически стил от епохата на Регентството и беше проектирана от Томас Кубит, основателя на могъщата компания „Кубит“, построила повечето сгради в лондонските квартали Мейфеър и Белгрейвия през първата половина на деветнадесети век. Апартаментът заемаше първия и втория етаж на пететажната къща. Като всички останали наоколо, сградата беше с бели колони отпред, високи прозорци и красив балкон с изглед към обществените градини.

Камбаните на „Свети Спасител“ биеха — типично английски звук. И в другите страни биеха камбани, но англичаните караха техните да пеят. Звуците се лееха, бистри като вода от разтопен сняг, стичаща се в коритото на планински поток. Ед се усмихна замислено. В Лондон съвсем не беше лошо и той знаеше, че е извадил късмет да израсне в богаташка част на града.

Родителите му нямаха братя и сестри, затова Ед нямаше лели, чичовци и вуйчовци, които да го осиновят след смъртта им. Баба му по бащина линия и дядо му по майчина бяха живи по време на нещастния случай, но старата дама живееше в Шотландия, а дядо му вече не шофираше, затова решиха, че ще е най-добре Стракан да живее при кръстника си. Виждаше дядо си и баба си през ваканциите, но цели десет години негов дом беше апартаментът на Хамилтън.

Ед изпитваше буря от противоречиви чувства. Винаги беше така, когато прекрачваше прага на тази къща. Все едно се завръщаше у дома, но това всъщност не беше дом, защото спомените му за истинския му дом бяха толкова неясни, че вече не беше сигурен дали са реални. Площад „Сейнт Джордж“ му напомняше какъв късметлия е, че има Хамилтън, но също и колко не му е провървяло, че се е нуждаел от него. От осмата до осемнадесета му година стаята на втория етаж му беше служила за игри, любими занимания, учене, гимнастика и спалня. Там се беше смял и плакал и часове наред бе седял и гледал пълноводната Темза — и после бе удрял стените, докато кокалчетата на пръстите му не се разкървавят. Това беше убежището му от света, но и килията му.

Стракан позвъни, Хамилтън натисна бутона да му отвори и го посрещна с протегната ръка на входа. Взаимоотношенията им бяха малко неловки. Хамилтън се беше оженил за кратко и после се беше развел, преди да има собствени деца, и това вероятно обясняваше защо понякога се чувства неудобно в ролята на осиновител. Никога не се прегръщаха.

— Ед! Добре дошъл. Как вървят нещата?

Беше с обичайните си кадифени панталони и карирана риза. Косата му беше сресана на път и пригладена и миришеше на боята, с която прикриваше възрастта си.

— Добре. А ти как си? Изглеждаш изненадан, че ме виждаш.

— Съвсем не. Чувствам се отлично. Влизай, влизай. — Хамилтън говореше като училищен директор от деветнадесети век — бавно и натъртено, сякаш активно възпираше напредъка на модерния живот. След като беше напуснал армията, бе станал търговец на антики и сега имаше галерия, склад и зала за търгове на километър и половина по Слоун стрийт.

— Не мога да остана дълго. Имам работа.

— По това време?

— Часът е едва осем.

— Да, наистина. Осем. Време е за малцово уиски.

Покани го във всекидневната и после отиде в кухнята да приготви питиетата. Купуваше само „Гленродърс“ от „Бери Брадърс енд Руд“ и с годините Стракан беше започнал да харесва това уиски.

Докато чакаше кръстникът му да се върне, огледа стаята. Не преставаше да се изумява от вкуса на Хамилтън. Апартаментът му приличаше на пещерата на Аладин, само че с мебели от махагон, виетнамско изкуство и изящни чаши от китайски порцелан. На пода бяха постлани персийски килими, а над камината беше окачено голямо огледало в стил барок. В спалнята на Стракан сега имаше пиано „Себастиан Ерард“. В коридора стоеше на пост еднометрова мраморна статуя на Ахил от Джамболоня — гордостта и радостта на Хамилтън. Въпреки че колекцията беше събрана от три континента и безброй различни периоди, ансамбълът беше идеално балансиран. Нямаше свободно място, но всичко беше подредено с военна прецизност.

— Как беше на Кюрасао? — Хамилтън се появи зад Ед. Държеше кристални чаши.

— Все същото. Как върви бизнесът?

— В момента не много добре. Лятото не беше оживено. Продажбите намаляха.

— Съжалявам. — Стракан забеляза, че кръстникът му гледа копчето за ръкавели на врата му. — Какво има?

— Кажи ми, носиш ли това нещо, когато се гмуркаш?

Седнаха на креслата.

— Винаги. Никога не го махам.

— Хубаво.

— Защо питаш?

— Просто така. Размишлявам върху нова теория за наследството ти.

— Пак ли? Да я чуем.

Ед се усмихна уморено. Разсъжденията какво представлява наследството и къде може да е скрито се бяха превърнали в редовна тема за разговор. Въпросът се подхващаше през половин година, понякога сериозно, друг път като игра. Дори се бяха опитали да наемат частен детектив да открие детегледачката, но към когото и да се обърнеха, ги отпращаха с присмех. Не разполагаха с нищо конкретно освен с фалшиво име и описание отпреди двадесет години, така че никой не проявяваше интерес да поеме случая.

— Мислиш ли, че може да е произведение на изкуството?

— Не сме ли обсъждали тази идея?

— По-точно статуя.

— Защо статуя?

Двамата многократно бяха преглеждали списъка на шестнадесетте държави и бяха стигнали до извода, че най-вероятните места са Малайзия и Сингапур, тъй като дядото на Ед беше служил там по време на войната. А що се отнасяше до въпроса какво представлява наследството, предположенията варираха от грандиозни до абсурдни неща. Статуята се вместваше в обхвата на вариантите.

— Дядо ти наистина беше голям негодник, но обичаше скулптурата. Не знам защо не съм се сетил досега.

— Може би. — Стракан нямаше настроение за това. Мислеше само за календара на „Нешънъл Джиографик“. Хамилтън го погледна нервно, очакваше реакция. — Не знам. Какво искаш да направя? Да скоча от креслото и да ти кажа, че си прав?

— „Ед ще разбере“. Какво мислиш, че е искал да каже баща ти с тези думи?

— Нямам представа. Ти си бил там, не аз.

— Има ли нещо, което не ми казваш?

Стракан го погледна озадачено. Това беше наистина странно. Все пак двамата бяха обсъждали този въпрос хиляди пъти.

— Не. — Ед отпи голяма глътка уиски и отмести поглед, за да покаже, че е приключил с темата.

Поговориха за незначителни неща, Стракан изгълта остатъка от питието си и стана. Крайният срок неумолимо наближаваше. Той се почувства виновен, че няма да остане по-дълго, и безмълвно се закле при следващата удобна възможност да прекара повече време с Хамилтън. Кръстникът му беше положил доблестни усилия да му даде добро възпитание и образование и заслужаваше повече от едно кратко посещение.

— Продължавам ли да работя в склада? — попита Ед.

— Да. Още малко.

Стракан кимна.

— Благодаря за питието. Не ме изпращай.

Той зави по коридора и едва не се спъна в някакви рисунки на пода. Огледа ги. Бяха шест. Изглеждаха от епохата на Ренесанса и вероятно струваха цяло състояние. По-точно — бяха стрували. Защото във всяко платно имаше голяма дупка, сякаш някой ги бе настъпил и пробил с крак. Нищо чудно, че лятото се бе оказало неблагоприятно за галерията.