Патрик Удроу
Координати на смъртта (24)

24.

Ед прелисти книгата до края, за да провери дали има още бележки. Не намери други, затова излезе навън и изпуши една след друга две цигари. Откакто се беше гмурнал заедно с Моли край Пойнт Найф, животът му беше започнал да се движи с лудешка скорост.

Датата на читателската карта беше дванадесети октомври. Предишната седмица. Хамилтън бе идвал в Сингапур, докато Стракан беше на Кюрасао, и неизвестно как бе намерил второто копче.

Ед се опита да измисли някакво друго обяснение. Може би преди да бъде убит, баща му беше показал на Хамилтън двете копчета и кръстникът му бе записал числата. Или пък Хамилтън знаеше координатите от самото начало. Но в такъв случай защо беше чакал толкова години, за да види докъде водят? Не, Хамилтън ги беше открил наскоро. До вчера второто копче беше скрито в апартамента на Моли. Стракан беше сигурен в това.

Спомни си как Хамилтън бе повдигнал въпроса с наследството му. „По-точно статуя.“ Това бяха думите му. Подхвърлени с привидно безразличие, замаскирани с невинност.

В гърдите му се надигна гняв, закипя в тялото му като разклатена газирана вода с милиони мехурчета, търсещи отдушник. Хамилтън беше негов кръстник. Братовчед на баща му. Член на рода, ако не на семейството. Във вените им течеше една и съща кръв. И сега Хамилтън му бе изменил.

Във фоайето на библиотеката имаше няколко телефонни кабини. Ед развали една двадесетдоларова банкнота, за да е сигурен, че ще има достатъчно монети за обаждането, и вкопчи пръсти в слушалката. Кипеше от ярост. Не го свърташе на едно място. В Сингапур беше два следобед, а в Лондон шест сутринта, но не му пукаше. Ако проклетият лъжец спеше, скоро щеше да се събуди.

Хамилтън отговори на третото позвъняване.

— Намерил си второто копче за ръкавели, нали?

— Ед? Ти ли си?

— Кой друг? Ти ме излъга, Ейдриън. Намерил си географската дължина.

Последва дълго мълчание. От друга страна, събуждането беше доста грубо. Стракан си представи как кръстникът му се надига в леглото и търка очи.

— Как разбра? Къде си?

— Няма значение. Кажи ми какво си правил в Сингапур миналата седмица. — Никога не беше държал такъв тон на кръстника си.

— Ти си в Сингапур?

— Не съм казал такова нещо.

— Какво става, Ед? Добре ли си?

— Слушай, Ейдриън, наистина съм в Сингапур. Всъщност съм в библиотеката. Току-що видях книгата, която си взел миналата седмица. Знаел си, нали? Затова имаше предчувствие, че наследството може да е произведение на изкуството. Намерил си статуята. Искам да знам как.

— Да, намерих я — без да се колебае, отвърна Хамилтън и това малко успокои Стракан. Ейдриън поне нямаше да отрича. — А ти как я откри?

— Няма значение. Хайде, казвай — и недей да лъжеш.

— Ед, мило мое момче! Успокой се. — Хамилтън се разсъни напълно и изненадата изчезна от гласа му. Вече владееше положението. — Разбира се, че намерих статуята.

— Как?

— Случи се, преди ти да заминеш за Кюрасао. Един ден не се чувствах добре и си тръгнах рано от работа. И вкъщи заварих крадец.

— Моли Нокрис.

Отново настъпи дълга пауза.

— Откъде знаеш всичко това, Ед?

— После ще ти кажа. Продължавай. — Стракан пусна още монети — телефонът ги гълташе с обезпокоителна скорост.

— Тя беше в кабинета ми и ровеше в чекмеджетата на бюрото. Беше толкова погълната от работата си, че не ме чу да влизам. Веднага разбрах, че е крадла, и успях да заключа вратата, за да не избяга. И после й казах, че ще се обадя на полицията, ако не ми каже какво търси. Няма да повярваш какво отговори.

— Продължавай.

— Оказа се, че е дъщеря на детегледачката. Предположила, че другото копче е у мен, и дошла да го открадне. Накарах я да ми каже координатите на географската дължина и я пуснах да си върви.

— Пуснал си я?

— Нямаше смисъл да викам полицията, след като ми ги каза. Имам достатъчно проблеми в работата и без да ходя да се разправям с нея в съда. Освен това ние имахме информацията, която ни трябваше.

— Не ние, а ти, Ейдриън. Каза ли й географската ширина?

— Не, разбира се.

— Каза ли й, че съм на Кюрасао?

— Не, Ед. Какво намекваш?

Стракан не отговори.

— Добре. Звучи убедително. Защо не ми го каза преди два дни, когато се видяхме?

— Трябваше да е изненада. Нямаше начин да взема копчето, затова смятах да поръчам да ти направят едно. Щях да ти го подаря за Коледа. А през това време реших да видя къде водят координатите. Естествено, че бях любопитен. Не можеш да ми се сърдиш за това. Исках да проверя дали наистина ще получиш нещо ценно, или всичко е шега.

Стракан изсумтя. Може би беше реагирал прекалено остро. От вълнение беше започнал да изпитва мания за преследване и без да разсъждава, беше предположил, че Хамилтън се опитва да открадне наследството му. Човекът, който го беше отгледал след смъртта на родителите му и се беше грижил за него толкова години. Братовчедът на баща му. Неговата плът и кръв.

— Трябва да затварям, Ейдриън. Извинявай, че се държах агресивно.

— Почакай, Ед. У теб ли е второто копче? Как разбра, че трябва да отидеш в Сингапур…

Стракан не чу края на въпроса му, защото монетите му свършиха.

Ед беше уморен. Тръгна към пансиона. Мислите му се върнаха към стихчето на пощенската картичка от дядо му.

И в годината шейсета,

като събереш и двете,

ще си струват пак среброто,

но ще стигнеш до златото.

Стихчетата бяха написани през 1945 година. Каквото и да представляваше, наследството щеше да е ценно след шестдесет години.

Статуята беше на две хиляди години. Стойността й несъмнено се беше повишила значително с времето, но статуята беше някак очебийна. Дядо му беше по-хитър.

Стракан не го познаваше и малкото, което знаеше за него, беше от разказите на Хамилтън. Преди да служи в пехотата през Втората световна война, Артър Стракан бил майстор на сребърни изделия. Бяха го изпратили в Малайзия и бе научил японски. През март 1942 година патрулът му попаднал на засада. След ожесточена престрелка мунициите свършили и той бил пленен. Корабът, на който го качили, се отправил към Япония, но се разразила буря и потънал някъде по крайбрежието на Малайзия.

Артър Стракан бил единственият оцелял от корабокрушението. Изхвърлен от вълните на най-близкия остров, той пътувал три месеца със сал в Южнокитайско море и стигнал до австралийско военно укрепление на Борнео. Впоследствие го бяха наградили с кръст за храброст. Това беше един от най-страхотните разкази за оцеляване през войната и бързо бе станал част от военния фолклор. По-късно Артър бе продал медала и бизнеса си на майстор на сребърни изделия, за да събере пари за експедиция в Далечния изток. Сега Ед знаеше защо. Дядо му беше дошъл тук, за да подготви нещата за баща му, а после се беше върнал в Англия да направи копчетата за ръкавели.

Гневът му намаля. Дори ако наистина се беше опитвал да открадне наследството, Хамилтън бе стигнал до задънена улица. Ед си го представи как стои в крепостта от варовик и в главата му минават същите объркани мисли. Беше ли дошъл тук, на другия край на света, само за да разбере, че е невъзможно да се сдобие със статуята? Заради статуята ли беше цялата тази суматоха? Какви претенции можеше да има семейството на Стракан към статуята на китайската богиня? И как би могъл да я вземе, по дяволите?

Хамилтън се беше върнал в Англия озадачен. „Ед ще разбере.“ Тези думи сигурно го измъчваха като сол на рана. Каквито и да бяха мотивите му, Хамилтън знаеше, че задачата е по-сложна и заплетена, отколкото просто да събере двете копчета. Ето защо беше задал въпроса: „Има ли нещо, което не ми казваш?“.

„За нищо на света“ — помисли Стракан. Никога нямаше да му каже детското стихче. Когато всеки ден цели шест години от живота ти — особено първите — ти натрапват нещо, обикновено го приемаш сериозно. Указанията на баща му да не казва на никого стихчето бяха единственото свето писание, в което Стракан се вслушваше. И сега разбра защо. Статуята, пощенската картичка и детското стихче заедно държаха ключа за фамилното наследство.

Всичко му се изясни, когато стигна до пансиона. Гонг Де Тиан не беше неговото наследство, а само сочеше пътя.