Патрик Удроу
Координати на смъртта (39)

39.

И пак изпиука. Беше открил нещо.

Стракан се взираше невярващо в монитора. Точно под тях имаше нещо голямо — и дълго като кораб. Разтрепери се от вълнение и викна:

— Намерихме го! Ей, намерихме го!

Сумо дотича пръв. След него дотърчаха Дребсън и Кей Ти. Пили спеше в лоцманската кабина, изтегнат като влечуго на камък. Сумо бързо изключи двигателите. За миг настъпи тишина, чуваше се само лекото плискане на вълните в корпуса. Сумо и Дребсън се вторачиха в сонара, а Стракан извади цигара. Да, долу наистина имаше нещо.

— Ikan yu paus? — Момчето погледна чичо си.

— Ikan yu paus — потвърди Сумо и двамата се разкикотиха.

— Какво ви е толкова смешно, по дяволите?

— Корабът ти се движи, Стракан. Може би е подводница. — Сумо се разсмя така, че едва не падна.

— Подводница? Сериозно?! — Отначало Ед не разбра, но когато отново погледна монитора, осъзна, че имат право. Каквото и да бе имало отдолу, вече не беше там, а ги беше изпреварило с двадесетина метра. А и пиуканията затихваха.

— О, Ланселот, миличък. Мисля, че е кит.

— Не е кит, а китова акула. Най-голямата риба в морето. — Сумо я погледна добродушно. Огромните му кафяви очи блестяха.

Ако някога си направеше труда да си води дневник, Стракан би написал нещо като енциклопедия на най-хубавите места за гмуркане в световния океан. Бе правил снимки на хиляди риби чук край Сипидан, на танцуващите скатове в Палау и на пасажите сардини в крайбрежието на Калифорния. Беше се гмуркал на Сейшелите, Малдивите, Филипините, Карибите, Хебридските острови и Галапагос. Беше ходил навсякъде освен под ледените шапки. За десет години беше видял хиляди видове същества, които обитаваха рифовете, крайбрежията и откритите морета. Но през цялото това време не беше попадал на китова акула.

Не го интересуваше дали ще му се смеят. Отдавна искаше да види китова акула и нямаше да пропусне тази възможност. Потъналите кораби, наследствата, загадката на Гонг Де Тиан и сребърните копчета за ръкавели можеха да почакат. Стракан се наведе над предпазното стъкло. Китовата акула беше далеч напред, движеше се като цепелин. Беше толкова голяма, че приличаше на сянка на минаващ облак. Беше великолепна, дълга най-малко петнадесет метра и вероятно тежеше двайсетина тона.

Ед слезе по стъпалата за секунди, без да обръща внимание на виковете на Кей Ти да чака. Бързаше да вземе плавниците, маската, шнорхела и фотоапарата. Безпокоеше се, че акулата ще изчезне, преди да е сложил нов филм. Обикновено използваше „Фуджихром Велвия“ за кадри в едър план на рифа, защото цветовете бяха хубави, но сега взе „Провия 100“ — тези филми бяха по-подходящи за положения, които изискваха средна скорост на отваряне и затваряне на обектива.

— Ще плуваш ли, Ед? — Пили му се ухили и белите му зъби лъснаха. Виковете го бяха събудили.

— Китова акула, Пили! Най-голямата риба на света. — Стракан се усмихна. Знаеше този факт още от дете: имаше няколко по-едри вида китове, но те бяха бозайници, а не риби.

Пили също се усмихна. Въпреки че току-що се беше събудил, вече се беше заразил от общото приповдигнато настроение.

Китовата акула плуваше бавно и дори излизаше на повърхността да се храни. Сумо намали скоростта, за да не я уплашат. Стракан и Кей Ти се покатериха на перилата на кърмата и се приготвиха да скочат в морето. Сърцето на Ед биеше като бясно. Китовите акули уж бяха безобидни, но тази си беше същинско чудовище. Един приятел на Петер се беше приближил до една такава акула в Коста Рика и тя му бе счупила шест ребра с един-единствен замах на опашката си. Кей Ти стискаше ръката му толкова силно, сякаш искаше да му строши кокалчетата.

„Еспри Блу“ се понесе успоредно с огромната акула. Тя се гмурна на шест-седем метра под повърхността. Гърбът й бе грамадна кобалтовосиня плоча, осеяна с бели петна с размера на чинии. Върхът на голямата й колкото платно на уиндсърф гръбна перка щръкна над водата. Стракан и Кей Ти се спуснаха в морето и заплуваха.

Необятна синева.

Нямаше по-уместно определение. Гмуркането в океана в слънчев ден беше като реене в космоса. Не виждаш дъно. Няма прегради. Нито страни и стени. В периферното ти зрение няма нищо. Липсват ориентири. Нямаш представа какво има под теб и зад теб. Всичко е синьо. Великолепна, дълбока, непристъпна бездна — страховита, без начало и без край, която те кара да се чувстваш нищожен. Необятна синева. И неописуемо красива.

Плуваха бързо, за да настигнат китовата акула. Дишането на Ед звучеше като пръхтене на бик в шнорхела. Изведнъж под тях се появи опашката на рибата. Беше по-голяма, отколкото изглеждаше отгоре. Беше дълга колкото автобус. Стракан и Кей Ти плуваха близо до повърхността, където съпротивлението на водата беше минимално, и постепенно я настигнаха.

Китовата акула сякаш не забелязваше присъствието им. Беше отворила огромната си уста и прецеждаше планктона през грамадните си хриле. Време беше за работа. Ед се гмурна. Без акваланг можеше да издържи под вода три минути. Ако не пушеше, можеше да изкара и четири. Световният рекорд беше осем минути и шест секунди. Умение като всички други. Можеше да се усвои. Стракан беше започнал като дете във ваната в банята.

Приближи се до главата на китовата акула и известно време плува заедно с нея, обмисляше какви снимки да направи. Условията не бяха много добри. Частиците във водата отразяваха светлината и имаше гъст слой планктон — виелица от живи същества, която поддържаше цяла хранителна верига и танцуваше на слънчевата светлина като мушички в лъч на фенерче.

Ед отплува встрани, за да намери подходяща позиция — нито твърде близо, нито твърде далеч от гигантската риба. Преценяването на правилното разстояние, от което да направиш снимката, е изключително важно умение в подводната фотография. Коефициентът на пречупване на водата е по-голям от този на въздуха, затова повечето предмети изглеждат с една четвърт по-близо, отколкото на сушата. Дори с шестнадесетмилиметров обектив тип „рибешко око“ беше невъзможно да обхване цялата акула във визьора. Стракан плуваше под водата вече двадесет секунди.

Тъй като не работеше на пазара за обикновени снимки, се отказа от опитите си да побере в кадъра цялата риба и се гмурна под нея. Коремът й се белееше. Ед сякаш минаваше под корпуса на боинг 747. Под грамадното туловище се бяха скрили две риби лоцмани и чакаха остатъци от храна. Стракан направи шест снимки на акулата от тяхната гледна точка и после изскочи на повърхността да си поеме въздух.

При следващото гмуркане прояви по-голяма дързост. Кей Ти също — тя се спусна заедно с него. Двамата усилено размахаха плавници, за да излязат пред главата на акулата. Стракан искаше да направи снимка, подобна на онази на ската, която бе отвлякла вниманието на Ферховен: кадър в анфас, който да покаже размерите на устата и хрилете.

Двамата се обърнаха. Акулата плуваше право срещу тях. Пастта й беше отворена като вход на пещера, черна дупка, движеща се с неудържима сила. Стракан разбра какво е изпитал пророкът Йов, изхвърлен от кораба по време на буря, защото не се е подчинил на Господ, и погълнат от огромна риба. Кей Ти можеше да стъпи на раменете му и китовата акула пак щеше да ги погълне цели. Всичко това или беше прекалено много за нея, или въздухът й свърши, защото тя пусна ръката му и се стрелна към повърхността. Ед остана. Пулсът му глухо биеше в ушите.

Превъртя кадрите толкова бързо, колкото позволяваше автоматичният механизъм за презареждане. За разлика от ската, това чудовище нямаше намерение да спира. Ако го блъснеше, можеше да го убие. Въпреки че акулата се движеше само с два възела, Стракан не искаше да го ударят двайсет тона мускули. Ребрата му щяха да се счупят като кибритени клечки. Вътрешните му органи щяха да се смачкат като презрели плодове. В последната секунда акулата рязко промени посоката си и зави наляво. Вълната от налягането от изместената вода бутна Стракан настрана, сякаш беше водорасло. Преживяването беше вълшебно. Ед се изтласка към повърхността, като мина точно покрай немигащото око на рибата.

Преследваха китовата акула още три минути. Кей Ти се приближаваше все повече. Стракан изщрака почти целия филм и тя най-после се осмели да го хване за ръката. Бяха под водата и Ед нямаше как да й каже да не го прави. Акулата плесна с грамадната си опашка и се отправи към дълбините. Наблюдаваха я, докато дългото й тяло не се стопи в синевата.

Едва когато се скри от погледа им, Стракан осъзна, че това не е единствената акула до тях.