Патрик Удроу
Координати на смъртта (16)

16.

— Къде е копчето? — Стракан направи още една крачка към нея. Теорията на Хамилтън се оказа вярна. Тя го беше откраднала.

— Не мърдай или ще се обадя на полицията. — Тя забеляза гнева в очите му и отстъпи към коридора.

Ед нямаше намерение да я наранява. Дори когато работеше с крадците на изумруди в Малайзия, насилието срещу жени беше строго забранено — освен за водача на бандата Пили Паранг. Пък и телефонът и нервнопаралитичният спрей бяха оръжия, които не биваше да пренебрегва. Трябваше да внимава и да действа предпазливо. В края на краищата тя тъкмо беше изгубила дъщеря си.

— Къде е копчето за ръкавели? — повтори той, този път по-меко, дори състрадателно, но не съвсем. Винаги беше пестелив и с приказките, и със съчувствието. Нямаше какво толкова да съжалява крадла, майката на жена, която се беше опитала да го упои.

Думите на госпожа Нокрис го изненадаха. Тя не попита: „Какво копче?“, нито каза: „За какво говориш?“.

— Не е у мен — отговори. — Дадох го.

И с това разкри много повече, отколкото вероятно възнамеряваше. Думите й бяха признание за вина. Стракан изпробва предположението на Хамилтън и догадката му се оказа правилна. Тя беше откраднала второто копче в нощта, когато родителите му загинаха, а след двадесет и една години дъщеря й се беше опитала да вземе другото.

Обзеха го противоречиви чувства — гняв, облекчение и объркване. Ядоса се, че ако жената не беше откраднала копчето, той нямаше да се забърка в тази каша, и още по-важно, Моли щеше да е жива. Изпита облекчение, защото тя можеше да изчисти името му от всякакви подозрения, че умишлено е причинил смъртта на Моли. Госпожа Нокрис можеше да му осигури алиби. Тя беше шансът му отново да отиде на Кюрасао. Ако успееше да я убеди да говори пред Купманс или Ферховен, тя можеше да обясни защо дъщеря й се е опитала да го упои. Първо обаче трябваше да се справи с объркването. Все едно подреждаше пъзел. Имаше всички парченца, виждаше цветовете им, но още не ги беше подредил правилно.

— Кога го дадохте?

— Сутринта.

— Сутринта?

— Да.

— На кого?

— На едно ченге. Холандец.

— Как се казва? — Не беше необходимо да пита. Много добре знаеше името му. За пръв път осъзна какъв голям риск е поел, като е дошъл в дома на Моли. Ферховен проследяваше случая и първите хора, с които бе разговарял, бяха роднините й. Може би всъщност тъкмо той беше съобщил на госпожа Нокрис за смъртта на Моли. Макар че дъщеря й беше мъртва от седемдесет и два часа, скръбта в очите на майката се виждаше ясно. Сълзите й не бяха само на човек, тъгуващ за загубата на любимото си дете, но и видими знаци на болезнено отчаяние за смърт, която тя не разбираше. Неподправена, неутешима мъка. Вероятно беше научила вестта сутринта — а Стракан не се сещаше кой друг освен Рутгер Ферховен би могъл да й я съобщи.

— Мисля, че Ферховен или нещо подобно. — Тя изхлипа и добави: — Ти си Ед Стракан.

Той кимна.

— И вие му дадохте копчето?

— Да.

— Защо?

— Той каза, че разследвал смъртта на Моли. Имало подозрителни обстоятелства. Можело да е убита. Всичко, което съм му кажела, щяло да помогне за залавянето на престъпника. — Погледна го укорително. После очите й се присвиха и заблестяха от гняв.

И изведнъж госпожа Нокрис се нахвърли върху него като истерична горгона, с оголени зъби и разрошени коси. Насочи нервнопаралитичния спрей към очите му. Стракан отстъпи назад, хвана я за китките и я принуди да вдигне ръце, докато тя натискаше бутона. Заби палци в китките й — тя изпусна флакона — и я дръпна настрана от спускащия се облак газ. Беше избегнал прякото попадение, но очите му започнаха да парят и усети болезнено щипане в гърлото. Майката на Моли се задърпа, зарита го по пищялите.

— Ти си убил Моли! — разкрещя се жената. — Мръсник! Ти си я убил! Кой ще се грижи за момчето сега?

— Какво момче?

Отговорът дойде от коридора. Разнесе се пищене, после бебешки плач. Ед усети как силите го напускат. Моли имаше дете. Като бе разменил чашите, той неволно беше убил майка му.

— Къде е бащата? — попита Стракан по-скоро за да се утеши, отколкото да получи информация. Догади му се.

— Бащата избяга! И той е негодник като теб! Ще те убия, мръснико! Убиец! — Тя се изплю в лицето му — веднъж театрално, а после наистина, след като осъзна колко й е приятно да го прави. Слюнката се закачи на клепача му и се стече по бузата му. Ед продължаваше да я държи за китките. Не смееше да я пусне.

Госпожа Нокрис изпадна в истерия. Нямаше смисъл да я вразумява, така че се съсредоточи върху обуздаването й. Заиграха страховит танц — тя го риташе, а той отбягваше ударите, доколкото можеше. Държеше я на една ръка разстояние и я стискаше така, че да не може да се наведе и да го ухапе. Борбата продължи няколко минути, после крясъците на госпожа Нокрис отново се превърнаха в ридания. Беше изтощена — и физически, и емоционално. Ед също. Избута я към канапето. Тя се отпусна върху възглавниците, скри лицето си с ръце и се разплака неудържимо.

Силите за съпротива я напуснаха. Стракан трябваше да каже нещо. Тя щеше да го чуе дори да не слушаше.

— Госпожо Нокрис, не съм убил Моли. Смъртта й беше нещастен случай. Тя се опита да ме упои. Аз само размених чашите. Не бих го направил, ако знаех, че в моята има такава голяма доза наркотик.

— Знам. — Тя поклати глава, подсмръкна и кимна.

— Знаете?

— Инспекторът ми каза. Разменил си чашите, но той не ти вярва.

— Но вие ми вярвате, нали?

Тя произнесе думата „знам“ примирено, сякаш наистина знаеше, че е нещастен случай, и не можеше да му припише смъртта на дъщеря си. Все едно бе знаела през цялото време.

— Какво друго каза инспекторът? — Стракан трябваше да повиши тон, тъй като детето пищеше неистово.

— Попита ме дали съм чувала имената Банбъри и Ед Стракан. И дали Моли ги е споменавала. Отвърнах: „Не. Кой е Ед Стракан?“. Той каза, че това е мъжът, с когото за последен път са видели Моли. — Госпожа Нокрис говореше през пръстите си — приличаха на решетки, но бяха безнадеждно неспособни да задържат реката от мъка и страдание, изливаща се от дълбините на душата й. — И после започна да ме разпитва дали Моли е употребявала наркотици, имала ли е неприятности с полицията и какво е правила на Кюрасао. Зададе ми страшно много въпроси, по дяволите. Истински питбул.

Ед трябваше да я успокои и да я убеди да разсъждава трезво. Трябваше да е на нейна страна.

— Госпожо Нокрис…

— Мишел.

— Госпожо Нокрис — повтори Стракан. Не искаше да я нарича с малкото й име. Това загатваше за близост, която му се струваше неуместна. — Ще направя кафе, а после ще ми разкажете всичко, което знаете за копчето. Моли вече я няма. Не можете да я върнете. Най-добре е да признаете всичко и да оправите нещата.

Вероятността за това беше малка, но Ед не можа да измисли друг начин да я накара да продължи да говори. Единствената друга възможност беше да я заплаши, че ще се обади да я арестуват за кражбата на второто копче преди толкова години. Предполагаше обаче, че изпечена стара крадла като Мишел Нокрис е прекарала по-голямата част от живота си да помага на ченгетата в разследванията им. Явяването в съда едва ли би я стреснало. Пък и нямаше как да докаже кражбата. Ето защо реши да опита да я накара да говори.

Стана и отиде в кухнята. Докато топлеше вода за кафето, наблюдаваше през рамо госпожа Нокрис. Тя отиде да вземе детето. Момченцето беше с черна коса и сини очи като на Моли. Щом го гушнаха, спря да плаче, погледна баба си и се усмихна.

В хладилника нямаше мляко, така че Ед направи кафето само със захар, силно и сладко, каквото го обичаше. Когато се върна при канапето, госпожа Нокрис изглеждаше много по-спокойна. Стракан седна и зачака. Виждаше, че е готова да говори.