Патрик Удроу
Координати на смъртта (1)

1.

Огледалото спаси живота му.

Ед Стракан нямаше намерение да се огледа, но то беше на площадката на стълбището и трябваше да мине покрай него, за да стигне до бара. Вечерята вървеше добре. Привършваха втората бутилка вино и може би тъкмо това го подсети за миг да погледне отражението си.

Имаше слънчев загар и лунички след шестте дни, прекарани на Кюрасао. Въпреки че се беше изкъпал, косата му все още беше твърда от морската сол от последното гмуркане за деня. Лицето му беше брадясало, ризата му бе разкопчана. Не беше суетен, но се усмихна доволно. Трябваше да признае, че изглежда много добре. Беше изкачил половината стъпала, когато осъзна какво друго е видял.

Закъсня да погледне втори път, но съзнанието му бе регистрирало видяното. Запрескача по две стъпала наведнъж, умът му обработваше картината. Някъде в далечината, навътре в отражението в огледалото, на масата им, Кристин Молино изсипваше нещо в питието му.

Беше се навела напред и капеше с капкомер нещо във виното му. Опитваше се да скрие чашата зад менюто и ако не беше огледалото, Ед нямаше да разбере нищо. Обзе го безпокойство. Какво правеше Кристин, по дяволите? Упояваше ли го?

Стигна до бара, купи си пакет „Кемъл“ и запали. Да го упои. Да, точно това правеше Кристин. Докато пиеха аперитива, му беше казала за увлечението си по „Екстази“. След ордьовъра кракът й беше на коленете му и Кристин му предложи да опита дрогата. Теорията й беше елементарна — сексът е по-добър с „Екстази“, защото наркотикът засилва и удължава удоволствието.

Стракан не взимаше наркотици, така че се засмя и отказа. По лицето й пробяга раздразнение и той се извини и отиде да си купи цигари. И сега беше изумен от дързостта й. Кристин Молино явно не приемаше откази.

На другия ден Ед заминаваше за Лондон с филмите за календара с подводни снимки, които бе направил за „Нешънъл Джиографик“, и се надяваше да се срещнат пак, когато Кристин се върнеше от почивка по-късно през седмицата. След като обаче видя отражението й в огледалото, вече не беше сигурен. Номерът й го ядоса. Беше очевидно защо са дошли в това заведение. Стракан беше на двадесет и девет и прекрасно знаеше, че когато една красива жена те гали с крак по чатала, това не е за да ти подобри кръвообращението.

Дръпна пак от цигарата и реши да размени чашите. Ако Кристин искаше да се надруса, нямаше нищо против. Тя можеше да го направи и без него. Плати цигарите и тръгна към салона. Оркестърът свиреше калипсо.

„Кош за омари“ беше най-хубавият ресторант във Вилемстад. Заведението беше направено от дърво и плетена ракита и се намираше досами водата. Масата им беше в дъното. Докато се връщаше, Стракан забеляза ято лиманди — проблясваха като парченца стъкло, докато обикаляха във водата и търсеха трохи. Щорите от рафия бяха вдигнати и пламъците на свещите потрепваха от полъха на вятъра.

Кристин се беше наметнала с жилетката си. Беше много красива. Зъбите й бяха бели и равни и когато се усмихнеше, излъчваше здраве. Тялото й беше атлетично като на момиче от корица на списание. И пак когато се усмихнеше, около очите й се събираха бръчици и му напомняше за някого, но не можеше да се сети за кого. Сервитьорът вече беше взел чиниите им. Опиатът в чашата на Стракан се беше разтворил, без да остави следа. Той седна и угаси цигарата.

— Не е ли тъпо по цял ден да се гмуркаш? — попита тя с непогрешимия си акцент от Ийст Енд в Лондон.

— Ами…

Кристин се носеше спортно, така че по ръба на чашата й нямаше червило. В двете чаши имаше еднакво количество вино — но нямаше да останат дълго така.

Стракан взе едно хлебче от кошничката, разчупи го на четири и хвърли парчетата над главата й. Лимандите се скупчиха и Кристин се обърна да види трескавата надпревара, а Ед бързо размени чашите. Отне му само секунда.

— За рибите. — Той вдигна чашата си и я чукна в нейната, после задържа виното в устата си, преди да преглътне — като познавач. Всъщност предпочиташе бира.

— За рибите — повтори Кристин.

Стракан май мъничко преиграваше, но тя не забеляза. Изгълта виното — и „екстазито“. Не се задави, нито се хвана за гърлото. Поразителните й сини очи блеснаха. Усмивката й сякаш казваше: „Да се прибираме“.

Вечерята свърши. И двамата изведнъж изпитаха усещането, че не могат да отлагат повече. Стракан предложи да се включи в сметката, макар да знаеше, че не може да си го позволи. Кристин му каза да не се прави на глупак и добави, че тя черпела, а после попита дали иска да отидат при нея, или при него. Вече бяха обсъдили къде живеят. Кристин имаше стая в хотел „Сан Марко“, а Ед нощуваше в палатка. Въпросът й беше риторичен.

Тя плати сметката и двамата изскочиха от ресторанта, хванати за ръце.

Стаята на Кристин беше малка и обзаведена с карибски кич. Столчето до бюрото и креслото в ъгъла бяха от бамбук. Репродукциите по стените изобразяваха лодки, палми и тропически плодове. На пода бяха захвърлени джинси, а на перваза на прозореца съхнеха розови бикини. Стракан неодобрително загледа картините, докато Кристин му носеше бира от минибара.

Тя се кикотеше и леко фъфлеше, докато му заповядваше да се съблече. Останала без дъх, отиде в банята, като обеща да се върне в нещо по-удобно, но се появи по Евино облекло. Ед я чакаше в същото състояние на леглото.

— Аз съм чисто гола. — Кристин разтърси дългите си до раменете черни коси.

— И аз съм чисто гол. — Сърцето му блъскаше в гърдите като топка за голф, завързана за ластик.

— Не. Махни и това! — Тя посочи верижката му и закаченото на нея сребърно копче за ръкавели. Говореше завалено.

Ед се притесни. Дали Кристин не беше взела нещо, преди да сложи опиат във виното му? Ако беше, имаше опасност да е поела свръхдоза.

— Копчето ще остане. — Гласът му потрепери колебливо. Копчето беше семейно наследство. През последните единадесет години го беше свалял само за да мине през детекторите за метал на летищата. Беше едното от двете, направени от дядо му — другото беше откраднато в нощта, когато родителите му починаха.

Кристин се намръщи, сякаш търсеше отговор на гатанка.

— Няма значение — каза и бавно тръгна към него.

— Криси, трябва да ти кажа нещо.

Но тя не слушаше. Сви пръстите си като нокти на хищник и засмъква чаршафа от него. Стракан видя линията от бикините й — приличаше на стрела от бяла хартия. Трепна, когато гърдите й го докоснаха. Очите й вече не пламтяха, а направо се изцъклиха. Ед понечи да се надигне и да й каже да спрат, но Кристин продължи да пълзи, намести се на гърдите му и го прикова към леглото.

— Криси, да го направим друг път. Не си добре. Размених чашите. — Нещо не беше наред. Тя се задъхваше, мъчеше се да си поеме дъх. — Криси?

В очите й проблесна прозрение. А после тя се загърчи конвулсивно, вкопчи пръсти в гърдите си и се строполи на пода.