Патрик Удроу
Координати на смъртта (43)

43.

Сумо обърна на сто и осемдесет градуса и яхтата се понесе към бързите води. Течението я повлече и Стракан го видя как върти кормилото, за да я удържи. Колкото по-нататък отиваха, толкова повече тяга подаваше Сумо на моторите. „Еспри Блу“ се придвижваше като че ли с по няколко сантиметра в секунда.

— Давай! Давай! Давай! — изрева Сумо.

Хванати за ръце, Ед и Кей Ти се затичаха по задната палуба и без да си правят труда да отворят портата, прескочиха перилата на кърмата. Сумо увеличи скоростта още докато летяха във въздуха. Моторите се напрегнаха до краен предел. Кей Ти и Ед изплуваха на повърхността в облак от дизелови изпарения, но не останаха дълго в тях. Стракан едва имаше време да пусне сонара — и течението ги понесе.

На Кей Ти май й хареса и изпищя от удоволствие. Завъртя се в кръг и наплиска лицето му. Приливът се оттегляше. Двамата се носеха към открития океан. Той стисна ръката й, но без да изпуска от поглед компютъра. Сумо ги беше оставил от лявата страна на канала и вече го бяха преполовили. Сонарът излъчваше пулсации в петдесетмилиметрова дъга. Три преминавания на еднакви интервали щяха да са достатъчни.

След минута стигнаха до по-бавно движещи се води. Сонарът не регистрираше нищо, но пък това бе само първият опит. Ед и Кей Ти се качиха на яхтата.

— Открихте ли нещо? — попита Дребсън.

— Не. Нищо.

— Ще опитате ли пак?

— Да.

Дребсън се втурна към мостика, за да съобщи новината на чичо си. Ед му изкрещя да не бърза, запали цигара и изпи чаша студен чай. След десет минути двамата с Кей Ти бяха готови да се гмурнат пак.

Този път Сумо ги пусна в средата. Водата тук течеше малко по-бързо. Изпитаха същото въодушевление, когато течението ги повлече и ги запремята в канала.

„Еспри Блу“ се движеше успоредно с тях от другата страна на стената на рифа. Стракан не откъсваше очи от сонара. Ами ако намереха нещо? Какво щяха да правят? Сумо беше непреклонен, че няма да вкара яхтата в канала. Е, за това щеше да мисли, ако наистина намереха нещо. Но и този път не откриха нищо.

Уморени и разочаровани, Стракан и Кей Ти решиха да си починат по-дълго, за да възвърнат силите си. След късния обяд и кратката почивка се спуснаха от дясната страна на канала за трети и последен път. Тук течението беше по-бавно. Приливът се обръщаше и започнаха да търсят от другия край. Ед отчаяно се молеше сонарът най-после да издаде звук.

Докато се носеха към Керкула Кетам, осъзна, че каналът се намира точно срещу един нос, който познаваше от картата. Наричаше се Дракон — и Стракан разбра защо. Скалите се появяваха от морето в дълга линия и постепенно се сгъстяваха към пясъчната ивица. От разстояние приличаха на опашка на гущер. Можеше дори да се различат очертанията на тяло и глава.

И изведнъж Стракан разбра как дядо му е успял да определи точните координати. Ако бе влязъл в канала, корабът сигурно беше потънал срещу нос Дракон. Ед се съсредоточи върху компютъра и се помъчи да му внуши да намери кораба.

Сонарът мълчеше.

Стракан и Кей Ти плуваха в кръгове, чакаха „Еспри Блу“ да ги вземе и отбягваха погледите си. Не пророниха и дума. Кей Ти усещаше, че моментът не е подходящ, за да се опита да развесели Стракан, и направи единственото разумно нещо: затвори очи, за да се наслади на слънцето.

След малко се качиха при другите. Дребсън взе сонара и им донесе зелен чай и кокосов орех. Луната вече се беше издигнала. Оставаха само още два часа дневна светлина. Ед се чудеше какво да прави. Беше наел лодката за още един ден, но нямаше смисъл да остават. Ако тръгнеха довечера, щеше да спести много пари. Сонарът не бе открил нищо. Трите преминавания по канала доказаха, че там няма потънал кораб. Многообещаващото място се беше оказало празно. Пътуването започваше да се оформя като пълна загуба на време.

Можеше да си запази парите и да продължи да се занимава само с фотография, но вместо това се беше впуснал в гонене на вятъра. Нямаше потънал кораб. Нито съкровище. Никакво злато — а само смъртоносен канал от пясък и солена вода. Обзе го отчаяние. Последната му надежда да организира фотографско сафари на Карибите угасна.

Като всичко останало на борда, ръчният сонар на Сумо беше в отлично състояние. Нямаше начин да е разбрал погрешно показанията му. Ако в канала имаше нещо голямо, уредът щеше да го засече. От друга страна, малко вероятно беше Артър Стракан да е допуснал грешка. Хамилтън беше потвърдил, че корабът е потънал някъде в крайбрежието на Малайзия, и Ед не можеше да си представи, че дядо му се е объркал.

Спомни си за книгата на лавицата в дома на Моли. „Потънали кораби през Втората световна война“. Може би ако я беше прегледал, щеше да разбере, че корабът е бил открит и изваден преди години. Всъщност това беше много вероятно. Японското и британското правителство сигурно знаеха за изчезването му и го бяха търсили. Британското разузнаване вероятно беше разпитвало дядо му.

Беше ли им казал къде е корабът? Едва ли. Защо си бе направил труда да изработи копчетата за ръкавели и да измисли гатанката, ако играта беше свършила? Не. Дядо му сигурно бе казал, че не знае къде е корабът. Не беше трудно. „Беше тъмно, сър. Носих се по вълните няколко мили, преди да ме изхвърлят на брега. Не знам, сър. Имаше някакъв остров, само това помня.“

Трябваше да има друго обяснение. Може би координатите не отбелязваха мястото на потъването, а друго събитие в миналото на Артър Стракан. Или отбелязваха мястото точно, но Ед не трябваше да търси потънал кораб, а нещо друго. А може би изобщо не бяха географски координати, а шифър, който не беше успял да разгадае?

„Пълен провал.“ Думите отекнаха в съзнанието му като куршуми.

Постепенно проумя истината. Беше объркал всичко. Решението на гатанката беше остроумно, но грешно. Беше се върнал на стартовата позиция. Трябваше да започне отново и да анализира стихчето ред по ред.

Запали цигара. Не знаеше какво друго да направи. Седеше и пушеше. Ако не беше толкова погълнат от мислите си, щеше да чуе, че Пили Паранг използва радиопредавателя, и това щеше да му се стори странно.