Патрик Удроу
Координати на смъртта (60)

60.

Ейдриън Хамилтън често казваше, че сънят е най-благодатното нещо на света. Май цитираше нещо от Шекспир. Стракан не беше много по четенето и не знаеше точно, но когато се събуди на сутринта, разбра какво има предвид кръстникът му. Подутината на главата му беше спаднала и се чувстваше свеж и зареден с енергия.

Днес отново щяха да отидат на рифовете.

В девет заведоха Петер да се запознае със Сумо и Дребсън. Те бяха станали отдавна и Дребсън беше приготвил една от специалните си плодови салати за закуска. Сумо веднага хареса Петер и скоро двамата се смееха като стари приятели. Стракан виждаше взаимното уважение в очите им, докато си разказваха истории за големите риби, които са уловили. Сумо си спечели потупване по рамото, когато каза, че на клиентите му вече не било позволено да задържат рибите, а трябвало да ги претеглят и да ги върнат живи в морето.

Кей Ти пък поднови приятелството си с Дребсън и докато се отдалечаваха от Тиоман, Стракан остана сам на носа и се замисли за изминалата нощ. Кей Ти се любеше така, както правеше повечето неща, и компенсираше липсата си на нежност с енергия и ентусиазъм. Той запали цигара и прокара пръсти по гърба си. Още усещаше впитите й нокти и лепкавите от пот чаршафи.

По пътя се отбиха при един търговец на морски стоки в Мерсинг. Градчето се намираше по-близо от Куантан на сушата, но не беше толкова голямо. Преди два дни Стракан беше купил повечето неща, които щяха да са им необходими, и Сумо ги беше натоварил на „Еспри Блу“. Оставаше им да вземат само още две.

През нощта Петер бе обмислил проблема с изваждането на сейфовете и бе стигнал до същия извод като Ед. „Еспри Блу“ нямаше лебедка и Сумо беше отказал да монтират една на ниската палуба в задната част. Единственият начин да вземат сейфовете беше да ги изкарат на повърхността и после да ги изтеглят до брега. Така че трябваше да купят надуваем повдигащ балон.

Имаше ги във всякакви форми и размери. Бяха големи колкото балони с горещ въздух и се използваха за изваждане на потънали самолети и подводници. Нямаше да измъкват „Кагура“, а само сейфовете, затова капацитетът за издигане от един тон щеше да е предостатъчен. Балоните се продаваха навсякъде, но Сумо увери Стракан, че в магазина в Мерсинг със сигурност ще ги има, защото е най-големият на източното крайбрежие.

Според текста под снимката в музея сейфовете се намираха на задната палуба на „Кагура“. Достъпът до тях беше лесен и стига Петер да успееше да среже притягащите скоби с оксижена, Стракан не очакваше проблеми с прикрепянето на балона. Това щеше да е най-лесното. Трудното щеше да е да измъкнат сейфовете от пещерата — входът не беше достатъчно широк. Можеше да се вмъкне само човек с акваланг. Точно затова трябваше второто нещо в списъка.

Никой не искаше да взривяват дупка в рифа, а Кей Ти беше категорично против. Неотдавна се беше включила в кампания срещу ловенето на риба с динамит и ги обвини, че са безотговорни и лицемерни. Наложи се Стракан да я убеждава, че след като извадят златото, ще могат да предприемат каквито искат проекти за опазването и съхраняването на рифа, и накрая тя нямаше друг избор, освен да се съгласи с логиката му.

Спряха в малкото пристанище на Мерсинг на половин километър нагоре по мътна кафява река. Кривите корени на мангрови дървета се виеха във водата. По клоните чуруликаха птички.

Сумо зареди гориво, а Петер и Стракан тръгнаха към магазина. Той беше в отсрещния край на пристанището, така че трябваше да заобиколят целия залив. Дърветата хвърляха сянка върху пристана. Двамата вървяха бавно и се радваха на прекрасния ден. Бяха боси. Петер беше сменил ризата си — сега беше с розова, на ананаси. Ед погледна белега на глезена му, където Зееман беше започнал да си реже крака в деня, когато се запознаха.

Петер не беше идвал в тази част на света и се наслаждаваше на природата. Флотилия рибарски лодки се въртеше по течението като купчина сухи листа. По черния път вляво селянин караше каруца, пълна с тропически плодове — налагаше кравата с бамбукова пръчка. Между мангровите дървета се появи джамия. Минарето отразяваше слънчевите лъчи, проникващи през утринната омара. В мраморния двор седяха няколко богомолци.

Магазинът приличаше на голям двуетажен склад, отворен от едната страна. Покривът беше от гофрирана ламарина. След двадесетина минути мъглата щеше да се вдигне и вътре щеше да стане горещо. Петер обаче не бързаше. Качи се по скърцащите стъпала, за да разгледа какво има горе.

Повечето неща бяха употребявани. До кутии с боя бяха наредени мотори за лодки. На тавана бяха окачени мазни фендери. В ъгъла бяха струпани гребла и прътове за плоскодънни лодки — приличаха на дърва за огрев. Имаше шкафове, пълни с гвоздеи и винтове, кутии с рибарски кукички и лавици, отрупани с вериги за котви, бидони и презареждащи се бутилки.

Стракан тръгна из този лабиринт от боклуци. Съмняваше се, че ще намерят онова, което им трябва. Едно куче от неизвестна порода лежеше на сянка и от време на време мигаше, за да прогони мухите, които кацаха в очите му. Ед стигна до края на склада, където се намираше магазинът. За разлика от останалата част, тук беше чисто и заредено с качествена екипировка. Предлагаше се богат избор от модерна морска техника, скрита от погледа на случайните минувачи като вътрешното светилище на храм. Оптимизмът му се върна, докато разглеждаше новите платна за сърфове, въжета и лебедки. Имаше дори отделение за дрехи, дъждобрани и неопренови костюми.

Горният етаж беше по-малък. Там Петер вече разглеждаше купчините оловни тежести за балансиране на мачти. Гледаше ги така, сякаш бяха реликви от изчезнал свят. Той обичаше яхтите не по-малко от гмуркането и знаеше всичко за тях.

Сумо беше казал на Стракан да спомене името му пред продавача — той, което всъщност не бе чудно, също му бил братовчед и нямало да ги одере. И още по-важно, ако Ед му дадял двадесет долара, Гаджа нямало да им иска разрешително за закупуване на експлозиви.

Малайзиецът пиеше чай зад тезгяха. Вероятно беше много далечен братовчед, защото беше слаб като тръстика и изобщо не приличаше нито на Сумо, нито на лекаря от Куантан. Очите му обаче блеснаха, когато Ед спомена името на Сумо, и Гаджа обеща да направи отстъпка на всичко, което купят. Взе списъка и изчезна някъде, а Стракан преброи банкнотите си. След малко малайзиецът се върна и договориха десет процента намаление, защото Ед плащаше с американски долари.

Надуваемият повдигащ балон тежеше шестнадесет килограма. Експлозивите също не бяха леки. Стракан тъкмо понечи да извика Петер да му помогне, когато чу, че кучето ръмжи. Обичаше кучетата и това не го обезпокои, но после се разнесе глух удар, последван от квичене, така че той се обърна да види какво става.

Ставаха лоши неща.

Изведнъж Ед се оказа в беда, от която нямаше измъкване. Изруга през зъби. Трябваше да внимава повече. Да се досети.

Бяха трима. Японци. И единият държеше пистолет.