Патрик Удроу
Координати на смъртта (75)

75.

И те излязоха. Бяха се крили в бамбука, откъдето бяха взели стъблата лостове. Тръгнаха по брега. Най-отпред вървеше Сумо. Юмруците му бяха стиснати, очите му блестяха от гняв. Не мигаше. Лицето му беше намръщено, неумолимо и кафяво като тиково дърво. Стракан си помисли, че Ферховен трябва много да внимава какво прави, ако не държи да си има работа с грамадния малайзиец.

— Отлично. — Инспекторът въздъхна облекчено. — Сега — къде е сейфът?

Отново хвана Дребсън за косата и отстъпи няколко крачки назад, като махна на Ед да се присъедини към другите, за да може да държи всички на прицел.

— Стоя върху него — със стиснати зъби отвърна Стракан, без да помръдне.

— Без номера, Банбъри. Инак детето ще умре.

— Върви по дяволите, Ферховен. — На Ед не му пукаше дали холандецът отново ще го простреля, особено ако това дадеше шанс на Петер да му отнеме оръжието. Обърна се към приятеля си. — Къде беше?

— Чаках. Знаех, че ще дойдеш.

Ферховен започваше да губи търпение.

— Млъкнете и копайте! Всички.

Не бяха в положение да спорят, така че коленичиха и започнаха да копаят. Преди половин час Стракан беше погребал кръстника си, а сега изравяше сейфа си.

Бяха го заровили само на две педи и скоро стигнаха до горната му част, но им трябваше още час, докато разчистят страните. Гърлото на Стракан беше пресъхнало. Хълбокът му пламтеше. Раната адски го щипеше, но пясъкът поне спираше кръвта.

Ферховен продължаваше да държи автомата насочен към главата на Стракан. Позволи им да си поемат дъх и дойде да види докъде са стигнали. Влачеше Дребсън. Стракан забеляза изненадата на лицето на агента — Ферховен май очакваше номер. Изглеждаше дори разочарован, че не се налага да убива никого, но разочарованието му бързо се превърна в трепетно очакване. Още малко и сейфът щеше да е негов. Трябваше само да го качи на яхтата и после щеше да е богат. Посочи Кей Ти с дулото на калашника и викна:

— Ела тук!

Тя тръгна без желание. Ферховен не направи опит да прикрие одобрението си към извивките на тялото й. Кей Ти му отвърна с поглед, който би смразил и Медуза.

— На носа на яхтата има въжета. Донеси ги.

Тя се качи на „Пинг-понг Табу“ и донесе три въжета. Сумо и Петер ги омотаха около сейфа. Ферховен нареди на Кей Ти да спусне подвижното мостче към брега и после се качи на борда, като взе и Дребсън.

— Качете го на яхтата.

— Много е тежък — обади се Стракан.

— Не и за трима здравеняци като вас. Хайде. Няма да повтарям.

И удари Дребсън по главата с приклада на автомата, за да наблегне на думите си. Момчето се преви от болка.

Тримата се напрегнаха като товарни мулета — въжетата се впиха в раменете и ръцете им — и сантиметър по сантиметър измъкнаха сейфа от дупката.

Влаченето му беше по-лесно отпреди поради няколко причини, не на последно място от които беше фактът, че този път го дърпаха надолу. След като набраха инерция, го дотътриха до подвижното мостче, а после го превлякоха на борда.

Отпуснаха ръце и жадно загълтаха въздух.

— Пусни момчето, копеле нещастно — успя да изхърка Стракан. — Сейфът е твой.

Зееман се присъедини към него с няколко ругатни на холандски. Инспекторът повдигна вежди, учуден, че чува родния си език толкова далеч от дома, и дори се усмихна. Все пак беше професионалист и не искаше да проявява раздразнителност точно в този момент.

— Назад. Всички. — Ферховен размаха автомата към тях, после отново го опря в слепоочието на Дребсън. Сухожилията на ръката му се опънаха. Всички се дръпнаха назад едновременно. Пръстът на Ферховен беше на спусъка. Дори да успееха да се хвърлят върху него, всяко заплашително движение щеше да го накара да стреля. — Слезте на пясъка и се отдръпнете.

Те се подчиниха мълчаливо. Всички мислеха за едно и също.

— Недей, Сумо. — Петер видя, че едрият мъж се бори с изкушението да нападне Ферховен. — Още не. Ще дойде моментът. Гледай да останеш жив. Дребсън няма да пострада.

Разбира се, Зееман имаше право. Най-големият шанс на Дребсън беше всички да си сътрудничат. Стракан си повтаряше това, докато се отдалечаваха заднешком по горещия пясък. Стигнаха до бамбуковия гъсталак и спряха. Никой не знаеше какво да направи. Сейфът беше при Ферховен. Деляха ги тридесет метра. Ед не беше въоръжен. Топката беше в игралното поле на инспектора. Докато той държеше момчето, не можеха да направят нищо. Бяха безсилни.

— Страчан? — извика Ферховен. Отново произнесе името му неправилно, както бе направил на летище „Шхипол“.

— Какво?

— Не искам да виждам повече грозната ти физиономия. Ще трябва да те убия. — Ферховен вдигна оръжието си и се приготви да стреля.

Ед не чака втора покана и се хвърли зад скалите. В същия миг се разнесе пукотът на автомата. Куршумът изсвистя във въздуха там, където преди миг беше главата му. На Ферховен обаче му трябваха и двете ръце, за да държи автомата, и Дребсън се възползва от възможността, побягна, скочи от кърмата и изчезна под водата.

Ферховен всъщност го беше пуснал да си върви. Той искаше Стракан. Джунглата се разтресе от пукота, свистенето и воя на куршумите. Инспекторът стреляше напосоки в скалите и бамбука. Ед лежеше на земята. Останалите също залегнаха. Дребсън изплува, изкатери се на брега и също се скри зад една скала.

Ферховен спря да стреля и огледа бамбука, търсеше движение. Изглеждаше притеснен. Трябваше да убие Стракан, докато имаше възможност. Яхтата се беше размърдала под тежестта на сейфа и вече се отдалечаваше от брега, носеше се към по-бързите води в средата на протока. Подвижното мостче падна във водата, но агентът не направи опит да го извади.

Ед и приятелите му бяха живи, но пък Ферховен имаше възможност да избяга и нямаше да я пропилее. Изстреля останалите патрони във въздуха, хвърли автомата на палубата, обърна се и побягна да запали мотора.

Сумо нададе дивашки рев и изскочи от гъсталака като разярен бик. Размахваше мачете. Засили се към лодката, а земята се тресеше под стъпките му.

Това не беше необходимо. Всичко бе свършило и Дребсън беше в безопасност. Стракан му изкрещя да спре, но Сумо не му обърна внимание — гневът беше замъглил съзнанието му. Стигна до водата и хвърли мачетето. То се превъртя във въздуха и блесна на слънцето. Хвърлянето беше изумително. Мачетето се заби в рамката на вратата на главната каюта и потрепери като стрела.

Сумо бе само на пет метра от яхтата, когато витлата се завъртяха и разплискаха водата като в джакузи. Кърмата се насочи наляво, после надясно — Ферховен се бореше да овладее управлението. Сумо изостана и отчаяно плесна с ръка по водата. Надпреварата беше неравна. „Пинг-понг Табу“ увеличаваше преднината си с всяка секунда, после зави покрай скалите и се скри от поглед. Бръмченето на моторите й сякаш им се подиграваше. Бяха се простили със сейфа.