Патрик Удроу
Координати на смъртта (52)

52.

Стигнаха Тиоман в десет вечерта. Разминаха се с „Фубуки“ — беше на една миля, но не можеше да я сбъркат: пореше черното море и оставяше белезникава следа; отправяше се на север към островите Керкула. Стракан за пореден път се запита каква работа бе имал Пили с „Фубуки“. Бе разполагал с предостатъчно време да го попита, но Пили не беше общителен, а и Ед се интересуваше повече от откриването на потъналия кораб. Е, значи никога нямаше да разбере. Но каквато и да беше връзката, фактът, че японците напускаха Тиоман, беше добра новина.

Сумо зареди гориво, а Стракан извади пари от скривалището под леглото си и после отиде в квартирата на Кей Ти, взе вещите й и се върна на яхтата. Потеглиха към Куантан. Двамата със Сумо бяха възвърнали силите си и се редуваха да наглеждат ранените. Дребсън спеше спокойно, но Кей Ти беше зле. Въздействието на морфина отминаваше и беше вдигнала температура. По челото й се стичаше пот и макар че беше завита с няколко одеяла, тя цялата трепереше.

След час стигнаха Куантан и взеха такси. Шофьорът караше като луд, но въпреки това пътуването до болницата им отне единадесет минути. Кей Ти стенеше и трепереше.

— Чакайте тук — каза Сумо, когато влязоха във фоайето.

— Нямаме време да чакаме! Кей Ти е зле. Дребсън също.

— Един мой братовчед работи тук. — Сумо се вторачи гневно в Стракан. — Лекар е. Няма да задава въпроси, нито да пише доклади.

Едва сега Ед осъзна какъв риск е поел, като бе дошъл в болницата. Вероятно фигурираше в списъците на издирваните от Интерпол престъпници и беше опасно да се показва на публични места. Всеки съвестен лекар щеше да погледне раните и веднага да извика полицията. Четиримата идваха общо с две охлузени китки, едно прободено рамо, две цепнати глави и одраскване от куршум. Нямаше начин да минат за жертви на катастрофа.

— Само побързай! — Стракан вдигна ръце, за да му покаже, че не е искал да го обиди.

След няколко минути Сумо се върна с един грамаден лекар, по-едър дори и от него. Ръцете му опъваха ръкавите като натъпкани с памук възглавници. Копчетата на бялата му престилка липсваха — вероятно бяха изхвърчали към далечните краища на Малайзия, скъсани от огромния му корем. Той им се усмихна добродушно и Ед реши, че няма проблем да повери Кей Ти на грижите му. Тя нямаше сили да стои и я откараха на количка. Дребсън тръгна с нея.

Сумо и Стракан седнаха и зачакаха. Една сестра дойде и почисти раните им. Болеше, но търпяха, макар да се гърчеха на столовете. После се върна Дребсън. И той имаше два шева. Много се гордееше с тях и каза, че приличали на паяци. Ед го предупреди, че скоро адски ще го сърбят, и лицето на момчето посърна. Сумо разроши косите му, очевидно доволен, че племенникът му ще се оправи.

— Намерих го — заяви Стракан в настъпилата за миг тишина.

Нямаше смисъл да крие. По-нататъшното изследване на пещерата щеше да е невъзможно без яхта, а на този етап Ед не искаше да сменя капитана. Сумо и Дребсън бяха част от екипа му. Дори беше решил какво е готов да им предложи, за да ги убеди да останат с него.

— Потъналия кораб? Къде?

— В една пещера в рифа.

— Стига шегички!

— Не ми ли вярваш?

— Добре де, разкажи — отвърна Сумо, без да отговори на въпроса.

Стракан разказа всичко. Сумо и Дребсън слушаха, без да го прекъсват.

— И какво мислиш, че има на кораба? — попита накрая Сумо.

— Не знам. Сериозно. Може би има нещо, а може би няма. — Това беше истина, макар че не беше особено вдъхновяващо. — Каквото и да е наследството ми, убеден съм, че е ценно. И ако там долу наистина има нещо, ти ще получиш десет процента от него, при условие че използвам яхтата ти още една седмица.

Сумо се замисли. Лицето му се набръчка като мокър чаршаф. Десет процента от нищо беше нула. Но десет процента от много си заслужаваше. Решението беше трудно.

— Помисли — подкани го Стракан. — Туристическият сезон свършва. Дъждовният период наближава. Бизнесът ти с риболова скоро ще приключи. — Бръкна в портфейла си, за да е по-убедителен, и отброи банкнотите. — Хиляда и осемстотин долара. Плюс още петстотин.

— Защо още?

— Премия, защото намерихме потъналия кораб, и извинение, че застраших живота ти, като взех Пили на борда. Не го прецених правилно. Трябваше да съм по-предпазлив. Съжалявам.

Сумо изсумтя, взе парите с огромните си пръсти и ги даде на Дребсън, който ги напъха в джоба на късите си панталони.

— Е, какво ще кажеш? Ще ме закараш ли там другата седмица?

— Започнатото трябва да бъде довършено.

Стракан беше съгласен с това.

 

 

Лекарят дойде в два след полунощ. Тримата бяха задрямали, но се разсъниха. Разтревожените им лица молеха за добра новина. Капнал от умора, той пристъпи направо към въпроса.

Въжето беше наранило жестоко китките на Кей Ти и бе спукало няколко вени. Тя временно нямаше да усеща нищо с ръцете си и щяха да минат дни, докато отново може да движи пръстите си. Беше загубила доста кръв, но рамото й беше зашито и състоянието й беше стабилно. Сега спеше. Преливаха й кръв и й вкарваха и други течности, за да повишат телесната й температура. Бяха изпомпали водата от белите й дробове и й бяха били антибиотици, за да се пребори с пневмонията. Малката областна болница обаче не беше в състояние да осигури всички грижи, от които се нуждаеше Кей Ти.

— Трябва да отиде в интензивно отделение в Куала Лумпур или Сингапур — завърши той.

— Куала Лумпур — повтори Стракан. В Сингапур беше твърде рисковано. Дори Ферховен да не беше там, от Интерпол сигурно бяха изпратили някой друг.

— Не — възрази Сумо. — В Сингапур е по-добре. А ти трябва да напуснеш Малайзия, докато не разкажа на полицията за Пили Паранг.

Заприказва с братовчед си на местния диалект и говори дълго — очевидно разказваше за премеждията им. Лицето на лекаря остана безизразно. Накрая той въздъхна и му отговори — но гледаше Стракан.

— Какво каза? — попита Ед.

— Има приятел в болницата в Чанги. Може да уреди бързо и тайно лечение. Сингапур е по-добре.

На Стракан това не му хареса, но пък имаше две основателни причини да отиде в Сингапур. Водолазната му подготовка го беше научила на всичко за удавниците. Състоянието на пострадалия можеше да остане фатално дълго след спасяването. Имаше неприятна верига от последици, която трябваше да бъде предотвратена. Нахлуването на вода в белите дробове промива овлажняващото повърхността им покритие и може да доведе до белодробен оток. Това може да предизвика дихателен синдром, снабдяването на мозъка с кислород се нарушава и в резултат се получава аноксия или недостиг на кислород. Щом братовчедът на Сумо настояваше Кей Ти да постъпи в интензивно отделение, значи така трябваше.

Но нямаше да е лесно. Състоянието на Кей Ти не й позволяваше да пътува сама, а той не можеше да рискува да я закара със самолет, защото името му щеше да влезе в компютрите. Обсъди въпроса със Сумо и той му каза да не се тревожи, и добави, че ще ги вкара тайно в Сингапур с „Еспри Блу“. Стракан можел да заведе Кей Ти в болницата, без да се налага да показва паспорти. Ед се съгласи.

Вероятността Кей Ти да получи постоянно неврологично увреждане се увеличаваше с всяка минута. Лекарят беше непреклонен и настояваше да я откарат в Сингапур колкото е възможно по-скоро.

В ранните часове на утрото я докараха на инвалидна количка. Стракан изтръпна — тя изглеждаше много зле. Зачуди се дали ще може да пътува, въпреки че морето бе спокойно. Ръцете й бяха вдигнати с превръзки на гърдите, така че кръвта да не тече към наранените китки. Бяха увити с толкова много бинтове, че сякаш си беше сложила ръкавици.

— Как си? — Стракан коленичи и сложи ръка на раменете й.

— Добре съм. Наистина. Чувствам се страхотно — отвърна тя, но сълзите в очите й показаха, че Пили Паранг дълго ще обсебва сънищата й.

Стракан беше постъпил глупаво, като я изпрати да се върне сама на лодката. Той пък не трябваше да влиза в пещерата. Направо беше натикал Кей Ти в ръцете на Пили.

— Много съжалявам, Кей Ти. Знам, че сгреших. Не биваше да влизам. Наистина беше глупаво.

Тя го погледна неразбиращо.

— Какви ги говориш, Ланселот?

— За пещерата. Не трябваше да влизам. Ако бях останал отвън, нямаше да се наложи да правя толкова дълга почивка. Щях да изляза по-рано, преди той да те хване. — Ед наведе глава и се вторачи в пода. Не знаеше къде другаде да гледа. Кей Ти поне не можеше да го удари.

— Бил си в пещерата? — В гласа й прозвуча ужасяваща смесица от гняв и недоверие.

— Да, но… — Ед все още не можеше да й каже какво е открил.

Внезапно коляното й се заби в слабините му и той се преви от болка.

— Казах ти да не го правиш.

— Да, знам. Трябваше да те послушам. — Стракан надигна глава. — Но… Но намерих потъналия кораб.

— Занасяш се! В пещерата?

— На дъното. Паднал е през рифа.

— Провери ли? — Лицето й беше пожълтяло, очите й бяха подпухнали от болкоуспокояващите. Усилието да го ритне й беше струвало много. От очите й потекоха сълзи.

— Не можах. Нямах достатъчно въздух. Нито светлина.

— И сега какво?

— Първо трябва да се погрижим за теб, а после пак ще отидем там и ще видим какво има.

— Трупове, какво.

Вероятно имаше право. Тази мисъл бе хрумнала и на Стракан. Потъналият кораб все пак беше гроб от войната.

— Не мисля, че наследството ми се състои от трупове на японци.

— Наследството ти? Ланселот, какво искаш да кажеш?

Ед й разказа набързо историята. Кей Ти го гледаше така, сякаш е стар домашен любимец, който се е побъркал.

— Така че смятам отново да се гмурна край Керкула. Искаш ли да дойдеш с мен?

Тя се усмихна и кимна.

— Сигурна ли си, че ще можеш?

Кей Ти беше цялата в пот от болка, но отвърна:

— Разбира се.

 

 

Кацуоши Уакахама заповяда на капитана да обърне „Фубуки“. Пили Паранг не беше там, където бе казал, че ще бъде. Пътуването беше напразно и Уакахама се ядоса. Не обичаше да подлагат на изпитание търпението му, особено да го прави човек, намиращ се толкова ниско в хранителната верига като този татуиран малайзиец.

Отсъствието на Паранг го изпълни с подозрения. Пили го беше помолил за разрешение да отиде да отмъсти на човека, убил брат му, и след това беше изчезнал, а яхтата, която искаше да унищожи, бе минала покрай „Фубуки“ преди няколко часа.

Уакахама не се беше добрал до високия си пост с безгрижие и пренебрегване на издайническите подробности. Щом видя, че „Еспри Блу“ се връща от архипелага Керкула, заповяда на капитана да проследи пътя й на радара. Където и да отидеше, яхтата щеше да бъде наблюдавана, докато не разберяха какво се е случило с Пили.

Имаше и друга причина да разпореди следенето. Паранг се беше обадил по радиопредавателя и бе съобщил, че убиецът на брат му търси потънал кораб. Тази информация накара Уакахама да се замисли.

Той знаеше местната история и беше чувал за японски кораб, изчезнал в Южнокитайско море.