Патрик Удроу
Координати на смъртта (78)

Епилог

Един месец по-късно

Мишел Нокрис седеше на канапето в апартамента си в Лондон. Внукът й спеше в съседната стая. Момченцето растеше бързо.

Тя държеше колет. Бяха й го доставили сутринта по експресната въздушна поща. Марката беше от Кюрасао и Мишел не изпитваше желание да го отвори. Името Кюрасао носеше болезнени спомени. Отново погледна пакета. Не изглеждаше изпратен от властите. Адресът беше написан на ръка.

Мишел Нокрис отпи глътка кафе, а после отиде в кухнята, взе нож и предпазливо и нервно отвори пратката.

Вътре имаше книга. Детски стихчета и песнички. Между страниците беше пъхнато нещо. Тя го извади. Сребърно кръстче на верижка, на което бяха гравирани инициалите на Моли, но и координати. Географска дължина и ширина. Ясни, изящни, безценни.

Мишел Нокрис остави кръстчето, влезе в спалнята, взе момченцето и го занесе на канапето. Детето се разплака.

Тя взе кръстчето, сложи го на врата му и го вдигна пред очите му, за да го види. Момченцето го хвана с пухкавите си пръстчета, спря да плаче и се усмихна.

Мишел Нокрис внимателно сложи детето в скута си. Човекът, който й беше изпратил книгата, бе написал на втората страница втори куплет към една песничка. Тя я знаеше, разбира се, но не и втория куплет. Изпращачът беше добавил и кратка бележка — смесица от обяснения и указания. Тя отново погледна сребърното кръстче с гравираните координати и изведнъж разбра всичко.

Внучето й изписка, после доволно изгука. Тя започна да го друса на коленете си и да му пее:

— Дий-дий, конче-вихрогонче…