Патрик Удроу
Координати на смъртта (19)

19.

Стракан не се обърна. Нямаше желание да се занимава с Ферховен.

— Каниш ме да вляза? Много мило от твоя страна.

Холандецът миришеше на алкохол — Ед го усети, макар че беше с гръб към него. Може би инспекторът го беше чакал в бара. Зачуди се какво да направи. Не можеше да откаже на ченге, така че сви рамене и му позволи да го последва. Ферховен сложи ръка на рамото му и го блъсна — не силно, но достатъчно, за да го накара да залитне.

— Не се обади, Банбъри. Липсваше ми.

Изкачиха се по стълбите. Ферховен беше прав. Стракан беше забравил, че трябва да му се обажда всеки ден. Не че това имаше значение. Инспекторът вършеше добра работа в проследяването на движенията му.

— Какво искаш, Рутгер? — Ед най-после се обърна към него.

Ферховен беше облечен в черно като агент на Гестапо. Черни обувки, черни джинси, черно кожено манто и черни кожени ръкавици. Кожата му беше бледа от продължителното стоене в кръчмите. Беше възбуден и изгаряше от нетърпение да натрие носа на Стракан.

— Дойдох да видя как си. И да разбера къде си бил тази вечер. Къде беше, Банбъри?

Влезе след него в апартамента. Ед съблече якето си и го хвърли на дивана. Отговори, че се е разхождал и после е отишъл да види един стар приятел.

Холандецът обаче не слушаше, а разглеждаше снимките му. Беше запленен като дете, което за пръв път посещава аквариум. Особено го заинтригува една. Не можеше да отмести поглед от нея и Стракан трябваше да признае, че има вкус. Снимката беше на зейналата уста на скат, един от безобидните гиганти, обитаващи морския резерват Сангалаки по крайбрежието на Калимантан. Скатът плуваше право към Ед, очевидно забравил за фотоапарата. Устата му беше широко отворена. Рогата му изтласкваха планктона към хриле с големината на порта. Стракан можеше да се понесе право към гърлото му. На фотографията се виждаха само устата на ската и бледосинкаво сияние по краищата. В това се състоеше чарът й — човек разбираше какво вижда едва след известно време.

— И така. — Ферховен най-после откъсна очи от снимката. Вероятно беше разбрал защо Стракан реагира толкова остро на номера му с филмите. — Защо не се обади?

— Забравих.

— Забравил си? Ами ако пак те арестувам и забравя да те освободя?

Ед го остави да говори и да се забавлява. Ако искаше да обсъди нещо важно, Ферховен скоро щеше да престане да увърта.

— Разкажи ми нещо повече за копчето за ръкавели на врата ти.

Стракан пак не отговори. Инспекторът знаеше всичко за копчетата. Беше разговарял с Мишел Нокрис. Тя му беше дала второто копче и бе попълнила празнотите, които Ед бе оставил на летище „Шхипол“. Нямаше смисъл да повтаря онова, което Ферховен вече знаеше.

— Копчето е едно от чифт, нали? Другото е било у Кристин Молино. Затова си я упоил. — Холандецът събираше две и две и получаваше нула.

— Истинското й име е Моли Нокрис. И тя се опита да ме упои, затова зарежи празните приказки. Другото копче не е било у нея на Кюрасао, както ти е известно. Майка й ти го е дала тази сутрин. — Стракан хвърли на масата списанието, което беше взел от апартамента на Моли, за да подчертае думите си.

Ферховен се изненада. Бе искал да запази предимството си — истинската самоличност на Кристин Молино все още беше поверителна информация.

— Откъде знаеш истинското й име? Купманс ли ти го каза?

— Не. — Ед видя, че инспекторът иска да му каже повече, затова му предостави това удоволствие.

Ферховен започна да нервничи, сякаш не можеше да реши дали да прекърши Стракан физически, или психически.

— Открил си майка й? Кога? Днес следобед?

— Както казах, бях на гости на стар приятел.

Ферховен потърка ръце. Коравите кожени ръкавици изскърцаха.

— Трябва да ми дадеш твоето копче. То е важно веществено доказателство. Налага се да го конфискувам. Ако казваш истината, копчето ще свали подозренията от теб. Дай ми го, Банбъри.

Стракан се усмихна. Не беше упоил Моли умишлено и Ферховен го знаеше. И вече разполагаше с достатъчно доказателства, за да приключи случая, така че причината за присъствието в дома му беше чисто лична. Може би Ферховен знаеше достатъчно от историята и искаше да търси наследството на Ед. Може би беше забравил координатите, които бе прочел, докато бяха на летище „Шхипол“. Може би копчето наистина му трябваше, за да приключи разследването. При всички случаи посещението му щеше да завърши по един начин. И ако Ферховен искаше да се бият, Стракан нямаше нищо против.

Когато Ед беше тринадесетгодишен, Хамилтън го изпрати да учи в колежа Брадфийлд, красиво старо държавно учебно заведение в Бъркшир. Баща му беше служил в армията двадесет години и военните му отпуснаха щедра стипендия, която покриваше почти всички такси. Научното ниво беше средно, но условията за спортуване и басейнът бяха отлични и Стракан насочи по-голямата част от енергията си там. Запази част все пак, за да се научи да се бие.

Смъртта на родителите му го накара да се затвори в себе си. Стана самотник. Беше сам срещу целия свят и светът трябваше да внимава. Беше събрал много гняв срещу начина, по който животът се беше отнесъл към него, и използваше опашките за обяд, спалните помещения и съблекалните, за да излива яростта си върху съучениците си. Обучението беше скъпо, заплатено с рани и синини. Обидеше ли го някой, Стракан не си правеше труда да го обсипе с ругатни, а просто го удряше. Ако другият отвърнеше, Ед се нахвърляше върху него, докато единият от двамата не паднеше на земята. През следващите пет години стана добър плувец — и нямаше много момчета, изпитващи желание да се бият с него. Всъщност с удоволствие го отбягваха.

Когато се бият, хората инстинктивно пазят главата, слабините и корема си, затова Ед бързо се научи да атакува на други места и се прицелваше в коленете, петите и пръстите. Разбра това, когато стана на петнадесет. Най-важното беше да причини максимална болка за минимално време и да изтощи противника, та той да капне от умора и да не може повече да се отбранява. Стракан не беше кой знае колко едър, но беше въоръжен с безстрашие и беше готов да понася болка, стига да победи. Навремето това означаваше много. Понякога му вършеше работа и сега.

Директорът на колежа разбра какво става и заплаши, че ще го изключи. Каза му, че ако не се научи да сдържа гнева си, ще го изхвърли. Ед обсъди проблема с Хамилтън, чието решение беше идея, за която все още му беше благодарен. През ваканциите Хамилтън го пращаше на уроци по бойно изкуство в местната спортна зала с цел да се научи да се владее. Инструкторът беше израелец, бивш агент на Мосад, и го научи на крав мага.

Повечето източни бойни изкуства включват и силен духовен елемент от дзенбудизма. Самоотбраната и схватките без оръжия са страничен продукт на хармоничните действия на тялото и ума. До насилие се прибягва само в краен случай. Крав мага е нещо различно. Зародило се е на улиците на Братислава и по-късно е усъвършенствано от израелските сили за отбрана през петдесетте години на двадесети век. Крав мага набляга на простотата и ефективността и учи хората, които го практикуват, да реагират без колебание. Там където е уместно, това бойно изкуство ги учи и да засилват нивото на насилието, което срещат. Силите на реда го обожават.

Стракан също го обожаваше. Тренировките в спортната зала винаги се основаваха на реални ситуации и инструкторите винаги подлагаха учениците си на същите нива на стрес, които можеха да срещнат по време на действителна атака. Крав мага не беше трудно и се състоеше от често използване на лактите, коленете и юмруците. Ед ходеше на тренировки два пъти седмично през всички ваканции цели три години. И още щом почна да изучава това изкуство, престана да се бие в училище, защото се страхуваше, че ще нарани сериозно някого.

Това обаче беше отдавна.

— Ако искаш копчето, ела го вземи — каза сега на Ферховен.

— И двамата сме старички за такива игри, Банбъри. Дай го или ще те арестувам за възпрепятстване на правосъдието. — Инспекторът приглади ръкавиците си, опъна кожата върху пръстите си, за да не се плъзга. Движението беше заплашително и зловещо.

Стракан се съмняваше, че холандски полицай има право да извършва арести в Англия, но въпреки това застана нащрек. Започна да свива и разпуска пръсти в джобовете си и да раздвижва ставите си.

— Инспектор Ферховен, единственият начин, по който лайнар като теб може да ми вземе копчето, е да го свали от трупа ми. — Ед се усмихна, за да му покаже, че говори сериозно.

Дясната ръка на холандеца изчезна в джоба на мантото му.

— Това може да се уреди по-лесно, отколкото си въобразяваш. — И извади стоманен бокс. Вместваше се идеално в ръката му. — А сега — добави Ферховен и спокойствието, с което говореше, подсказа на Стракан, че е сигурен в шансовете си, — за последен път те моля да ми дадеш копчето.

Ед поклати глава. Стояха във всекидневната на метър един от друг. Ръцете на Стракан изскочиха от джобовете в мига, в който Ферховен атакува.