Патрик Удроу
Координати на смъртта (14)

14.

Бърмондси стрийт минаваше през средата на Бъро. Южно от реката улицата се простираше от метростанцията до Лондонския мост към Грейт Доувър стрийт и Олд Кент Роуд. Беше достатъчно централна за кратко пътуване до Сити. Складовете от двете й страни бяха превърнати в модерни жилищни блокове.

Стракан се събуди в шест. Беше спал девет часа. Чувстваше се освежен и изпълнен с енергия. Тръгна към Бърмондси стрийт и след час намери адреса.

Апартаментът на Моли се намираше в бивш тухлен склад. Фасадата на сградата беше реставрирана в автентичния й дизайн, но не можеше да заблуди никого. Жилищата вътре сигурно бяха скъпи, собственост на преуспяващи адвокати, банкери в костюми на тънки райета и консултанти по мениджмънт с огромни заплати. Постройката се беше измъкнала от първоначалното си предназначение и сега се радваше на нов живот. Ед погледна към прозореца на агенцията за недвижими имоти и видя, че къщите на улицата започват от четиристотин хиляди нагоре. Това беше още една причина при първа възможност да напусне този безумен град.

Във фоайето нямаше пазач. На пощенската кутия пишеше, че Моли Нокрис е живяла на третия от четирите етажа. Стракан изкачи стълбите бързо, сякаш идваше по работа. Не забеляза никого, но не искаше да предизвиква подозрения. Банкерите скоро щяха да се приберат в домовете си. Адвокатите щяха да ги последват, а консултантите нямаше да се върнат преди девет.

Пред прага стоеше на пост керамична саксия със зелено храстче. Не беше нито юка, нито папрат. Вратата беше светлокафява, с хромирана дръжка. Имаше шпионка, която му напомни за камерата на видеото на летище „Шхипол“. Той надникна през нея и видя изкривена гледка на коридора вътре. Изглеждаше дълъг поне няколко километра. Ед все едно гледаше през телескоп от другия край. Не видя никакво движение.

Почука. Никой не отвори, затова той натисна дръжката на вратата. Беше заключено. Похлопа отново, този път по-силно. Никакъв звук. Доволен, че в апартамента няма никого, Ед се наведе и огледа ключалката. Беше достатъчно солидна, за да бъде използвана и в банка. Не можеше да я разбие с ритник, но поне беше видял каквото му трябва и следващия път щеше да дойде с подходящи инструменти.

Беше на половината на стълбите, когато спря. Вероятността да намери ключ беше равна почти на нула, но щеше да е глупаво да не потърси. Изтича обратно горе. Под изтривалката нямаше нищо, но когато отмести керамичната саксия, видя лъскав месингов ключ. Ключалката се отвори лесно.

Ед се вмъкна вътре и тръгна из апартамента, без да подозира, че е оставил вратата открехната.

Облицованият с ламперия коридор водеше към отворена кухня. Дъските на пода бяха чамови и отчасти покрити с черга в национални мотиви. До едната тухлена стена имаше три канапета, тапицирани с кремава кожа, другата беше украсена с шест черно-бели снимки на Манхатън. Всичко беше подбрано с вкус. Стракан отново изпита угризения за смъртта на младата жена и съжали, че не знае повече за нея.

Сводестият прозорец предлагаше гледка към покривите към Лондонския мост. Беше тъмно, но на разноцветните светлини на града все още се виждаха сателитните чинии, които чакаха дъждът по тях да изсъхне. Времето беше мрачно като за погребение. И дъждът сякаш не беше истински, а само оставяше петна и ръжда — и отдалечаваше Ед от слънчевия карибски остров, на който се беше надявал да живее. Той се втренчи в гледката за минута, намръщен заради забраната да посещава Кюрасао, после си каза да се стегне. „Не стой така. Направи нещо.“

Продължи да оглежда апартамента. Високата до прасците му масичка за кафе първа привлече погледа му.

Там имаше купчина водолазни списания. Той мигновено позна най-горното — брой на „Подводен свят“, където беше публикувана поредицата му за октопода имитатор. Ед го взе и тъкмо да го отвори, когато осъзна, че и следващото списание му е познато — старо издание на „На ръба“, където на централно място бяха отпечатани снимките му на акули по крайбрежието на Занзибар. На корицата на третото бяха морските видри Ичи и Скрачи, които му бяха донесли награда. Плуваха по гръб и махаха черупките на стриди. На фона пламтяха кехлибарените върхове на брега на Ванкувър. Беше ги снимал наполовина под водата и наполовина над повърхността и фотографията наистина бе страхотна.

Прерови останалото в купчината. На масичката имаше само списания с негови снимки. Изпита гордост и отново насочи вниманието си към „Подводен свят“. Прелисти страниците и намери фотографията на октопода имитатор.

Онова обаче, което видя там, го накара да седне на кремавото канапе и да изругае.