Патрик Удроу
Координати на смъртта (15)

15.

В началото на статията имаше негова черно-бяла снимка. Беше се изтегнал на един шезлонг и беше сложил ръце зад главата си. Спомняше си я добре. Бе го снимало едно от момчетата на лодката. Сребърното копче на верижката на врата му се виждаше ясно… и Моли Нокрис го беше оградила с червен флумастер.

Стракан прегледа останалите списания и видя, че във всичките пише за него. Към повечето репортажи бяха приложени снимки на лицето му, взети предимно от паспорта му. Преброи пет фотографии, на които се виждаше вратът му. И на петте копчето за ръкавели беше оградено в червено.

Една част от загадката беше разкрита. Ед все още нямаше представа коя е била Моли, но поне вече знаеше какво е искала. Копчето за ръкавели.

Хрумна му, че другото е в нея. Едното не вършеше работа и оградените в червено снимки показваха, че тя е знаела за съществуването на другото. Точно както Стракан подозираше — двете копчета водеха към нещо изключително ценно. Нещо, за което си заслужаваше да упоиш някого. И да убиеш.

Зае се да претърси апартамента по-внимателно. Второто копче беше някъде тук. Усещаше го.

Години наред се беше забавлявал с идеята за скрито съкровище. По-късно, когато порасна, фантазията загуби обаянието си. Едното копче беше непотребно без другото. Накрая се примири с факта, че местонахождението му ще остане загадка. Ако някога имаше дете, щеше да му даде копчето, както бе направил баща му. В съзнанието му нахлуха спомени. Той започна да преравя чекмеджетата на Моли.

Докато преравяше спалнята й, чу шум зад гърба си — но реагира твърде бавно.

— Не мърдай.

Сърцето му пропусна един удар. Гласът беше женски — треперещ, но агресивен, и с акцент от Ийст Енд като на Моли.

— Горе ръцете.

Стракан се подчини. Ако се съдеше по гласа, жената беше на години.

— Кой си ти? Не се обръщай или ще стрелям.

— Приятел съм на Крис… на Моли.

— Как се казваш?

— Джон Смит. — Първото елементарно име, за което се сети.

— Какво искаш? — Жената неочаквано се разрида.

— Чух за смъртта на Моли. Не можах да повярвам, че е умряла. Исках да бъда до нея. — Ед сам си се учуди колко лесно измисля лъжите.

— Обърни се. Не си сваляй ръцете.

Стракан се обърна бавно, с вдигнати ръце. Жената стоеше на прага. Не беше ченге и нямаше пистолет. В дясната си ръка държеше мобилен телефон, а в лявата — малък флакон, вероятно нервнопаралитичен спрей.

— Набрала съм 999. Трябва само да натисна ОК и да се свържа. — Тонът й беше рязък и груб. Беше изчакала, за да се увери, че е в безопасност, преди да му каже да се обърне.

Разстоянието между тях беше три-четири метра. Жената наближаваше шестдесетте. Косата й беше разрошена, дори чорлава. Изглеждаше измъчена и неприветлива. По лицето й се стичаше грим — от сълзите. Тя вкопчи пръсти в телефона и ги избърса с ръкав. Гримът се размаза и тя заприлича на измъчена изнемощяла панда.

Дрехите й бяха обикновени и евтини — сива вълнена пола, черни чорапи и стара синя блуза. Беше събула обувките си пред вратата, за да се промъкне безшумно. Въпреки изцапаното й с грим лице беше ясно коя е. Това беше майката на Моли и Стракан трябваше да изиграе картите си правилно.

И в следващия миг се случи нещо много странно. Майката на Моли вдигна ръка и закри устата си. Лицето й пребледня като на призрак. Тя се разтрепери и сякаш всеки момент щеше да припадне. Той инстинктивно пристъпи към нея, за да я хване, но тя ужасена се дръпна.

— Господи! — Жената поклати глава. — Това си ти!

И тогава Стракан я позна. Бръчките в ъгълчетата на присвитите й очи, когато го погледна изпитателно. Дори след двадесет и една години нямаше съмнение коя е — майката на Моли, но и жената, която му удари плесница в нощта, когато родителите му починаха. Злобната детегледачка. Беше я намразил още щом прекрачи прага им.