Патрик Удроу
Координати на смъртта (63)

63.

В гмуркането до потънали кораби има строги правила. Обектите са много и при нормални обстоятелства на водолазите им е необходимо разрешително, за да се гмурнат. Според правилника те трябва да проверят в местната областна управа дали потъналият кораб не е национален паметник или военен гроб. „Кагура“ определено беше второто, но обстоятелствата не бяха нормални и Стракан нямаше намерение да иска разрешение от никого.

Корабът беше огромен. Ръждата беше полепнала по корпуса му като кафяви снежинки. От разстояние изглеждаше дори пухкав. Петер и Ед се приближиха до противовъздушното оръдие. Кулата му беше висока колкото Стракан. Мостикът зад оръдието се извисяваше като обитавана от духове къща. Ед освети с фенерчето прозорците, сякаш очакваше да види лице на мъртъв моряк, вторачен в тях. Изпитваше страхопочитание и тревога. Може би беше от дълбочината. Или от мрака. Имаше чувството, че нахлува в чужда собственост. Пещерата беше като гробница, а „Кагура“ — огромен стоманен саркофаг. Те бяха натрапници. Мародери.

Стракан уви риболовното влакно около едното дуло на оръдието и го опъна, после го дръпна експериментално. Гаечният ключ изтрака в кофата като език на камбана. Звукът отекна в пещерата, рикошира в стените и изкънтя по стоманения корпус. Сейфовете бяха на задната палуба и не беше необходимо да влизат в кораба, но дори да го направеха, пак щяха да чуят сигнала за тревога. Бяха във връзка с „Еспри Блу“. Време беше за работа.

Лъчите на фенерчетата им пронизаха водата като прожектори, отразиха се в корпуса и хвърлиха меки отблясъци светлина. На около метър от носа двамата откриха грамадна дупка. „Кагура“ очевидно се беше ударил челно в рифа и после се бе остъргал странично. Дирята беше дълга няколко метра. Стоманата се беше отворила като консервена кутия.

Доплуваха до задната палуба и минаха покрай мостика. Вратата беше открехната. Нещо се беше свило на дъното. Приличаше на сепия и Ед се приближи. Зърна нещо бяло и рязко се дръпна. Сърцето му за миг спря. Не бяха пипала, а пръсти на скелет. Човешка ръка. Костите на човек, опитал се да избяга от потъващия кораб.

Петер стисна рамото му и му направи знак, за да попита дали всичко е наред.

Стракан отвърна, че е добре, и посочи вратата.

Изчака, докато дишането му се нормализира. Представи си паниката, обзела хората на борда. Циклонът бе подхванал кораба и го беше блъскал в рифа отново и отново. Екипажът се беше борил за място на стълбата, а военнопленниците бяха осъзнали, че това е шансът им да избягат. Капитанът сигурно се бе опитал да въдвори ред, но напразно. Водата беше нахлула навсякъде и бе станала невъзможно да се различи морето от дъжда и накъде е горе и накъде долу. „Кагура“ беше потънал бързо, преди да успеят да спуснат спасителните лодки. Дядото на Ед беше единственият оцелял. Може би някой състрадателен пазач го беше освободил — но акулите бяха изяли останалите.

Стракан последва Петер към задната палуба. Сейфовете бяха там. Ед ги видя и сякаш откри осмото чудо на света. Изпълни го въодушевление и колебанието му изчезна заедно с мехурчетата, които издишваше. Златото беше британско. „Каквото си намериш, си е твое!“

Дванадесетте сейфа бяха наредени в три колони по четири. Бяха направени от ковано желязо и бяха ръждясали повече от стоманения кораб. Зееман ентусиазирано го потупа по рамото и Стракан въздъхна от облекчение. Усилията им си заслужаваха. Този път животът му струваше нещо — двадесет и два милиона английски лири, след като Сумо и Дребсън вземеха своите десет процента и дори след като Петер и Кей Ти получеха своя дял.

Въпреки сблъсъка с рифа сейфовете не се бяха отворили. Стракан ги огледа и разбра защо. Всеки беше окован за съседа си и отделно за палубата. Японският имперски флот не бе рискувал. Бяха използвали вериги с халки, големи колкото гевреци. Ножовката щеше да е безполезна, щеше да е трудно да ги прережат дори с оксижена.

Петер започна да пише нещо на плочата си. Входът на пещерата се намираше над носа на „Кагура“. Преди да издигнат сейфовете, трябваше да ги придвижат по дължината на кораба. В надуваемия балон сейфовете щяха да са в безтегловност, но въпреки това щеше да се наложи да плуват с всички сили, за да ги изтеглят на повърхността. Всеки сейф тежеше почти половин тон и нямаше да е лесно.

Зееман почука по часовника си и посочи нагоре — даваше знак, че е време да излязат. От двадесет минути бяха на шестдесет метра дълбочина. Това беше много за първо гмуркане. Утре щяха да вземат оксижена. Щяха да стоят по един час и трябваше да станат рано, ако искаха да се гмурнат три пъти.

До входа на пещерата спряха, смениха наустниците и започнаха да дишат сгъстен въздух. Осветиха тавана с фенерчетата си, огледаха го, за да преценят дебелината му, и направиха серия чертежи на плочите си. След това повториха процедурата от другата страна — търсеха подходящи места за поставяне на експлозиви. Кората от корал беше дебела шестдесет сантиметра. Стракан не беше работил с експлозиви, но беше убеден, че ще я взривят като картонена кутия.

Върнаха се на яхтата и той извади динамита. Сумо огледа пръчките и изсумтя одобрително. Никой не го беше питал, но не беше необходимо да си гений, за да се сетиш, че лови риба и по незаконни начини.

Динамитът — желирана пластична смес — беше произведен от българската компания „Еловица“. Дългите шестдесет и пет сантиметра пръчки можеха да се взривят и с бикфордов шнур, и с електричество. В инструкциите пишеше, че температурата на експлозията е 3150 градуса по Целзий, а обемът на газа — 870 кубически дециметра на килограм. Ед погледна недоумяващо Петер и той го увери, че взривът е достатъчно мощен.

— Колко динамит ще ни трябва? — попита Стракан.

— Шест пръчки ще стигнат — отвърна Зееман, а Сумо кимна.

— Струват ми се много. Не искам да предизвикаме друго срутване.

— Успокой се — каза Петер. — Силата на взрива ще се разпространи право надолу.

Двамата със Сумо обсъдиха още някои неща и после Зееман обясни на другите плана си.

— Ще очертаем квадрат на тавана на пещерата. Трябва да е със страна три пъти по-дълга от страните на сейфовете. Ще поставим по една пръчка във всеки ъгъл и още две в средата. Мощта ще се концентрира в центъра, така че коралите ще паднат на дъното.

— А щетите? — попита Кей Ти.

— Ще са минимални. Страничната ударна вълна ще е слаба. Е, „Кагура“ може да бъде малко позасипан, но това ще е всичко.

— А сейфовете?

— Сейфовете са направени да издържат на удари.

— Дано да си прав — отбеляза Стракан.

Изчакаха два часа, та азотът да излезе от телата им, и в пет часа бяха готови да се гмурнат отново. Японците вероятно знаеха, че Стракан и приятелите му са на архипелага Керкула, Пили сигурно им беше казал, и сто на сто вече идваха. Всяка секунда беше ценна.

Слънцето се спускаше зад хоризонта и водата им се струваше по-хладна. Ед постави експлозиви в четирите ъгъла, а Зееман влезе в пещерата и заби две пръчки динамит в средата на тавана. Работата им отне десетина минути. После се върнаха на „Еспри Блу“ и седнаха на палубата да изпият по чаша от превъзходното кафе на Дребсън. Отвързаха рибарското влакно от перилото на кърмата и вързаха за него пластмасова бутилка. Дребсън я напълни до половината с вода, за да плава на повърхността. Сутринта щяха да я издърпат с рибарската кука.

Стракан държеше жицата и докато Сумо ги откарваше на безопасно разстояние, усукваше края й с пръсти.

Стъмни се. Не запалиха светлините. В седем и петнадесет Ед натисна ключа.

Експлозията се чу далече в мрака. Трясъкът беше като от минохвъргачка. Морето се развълнува и закипя, яхтата се разклати от взривната вълна, а после всичко утихна и настъпи тишина.

Стракан очакваше всеки момент да види проблясващите сини светлини на полицейски патрул, отправил се към тях. Ловенето на риба с експлозиви ставаше все по-непопулярно, защото беше твърде шумно. Местните рибари вече ги бяха изхвърлили от употреба, тъй като природозащитниците ги преследваха, и използваха цианид. Отравянето на рибата беше по-евтино и по-тихо, отколкото взривяването й.

Оказа се, че не е необходимо да се притеснява. На лицата на Петер и Сумо бе изписано тихо задоволство. Кей Ти пък престорено наивно попита дали някой е чул първата гръмотевица, предвещаваща задаващата се буря.

Мракът ги скриваше. Островите Керкула не бяха населени, но въпреки това Стракан се чувстваше виновен за щетите, които беше причинил. Сред обитателите на рифа щеше да има много жертви. Той се надяваше, че до сутринта акулите ще са изяли всичко, защото Кей Ти много щеше да се разстрои от супата от мъртви риби.

Върнаха се в залива, където бяха хвърлили котва последния път. Разговаряха малко. Сумо и Кей Ти играха крибидж. Стракан прочете още тридесет страници от романа. Петер си легна още в девет.

Първият ден беше минал по плана. Движеха се по график. Ако успееха да избегнат японците, на другия ден щяха да извадят първия сейф, да го изтеглят на брега и да го отворят.

Стракан се отпусна изтощен на леглото си. Беше прекалено уморен, за да сънува. И сигурно щеше да спи цели десет часа, ако в три не се беше събудил от непогрешимото тракане на перките на хеликоптер.