Патрик Удроу
Координати на смъртта (66)

66.

Пътуването до островите Керкула — само две мили — продължи почти час. Стракан и приятелите му търсеха на картата подходящо скривалище. Хеликоптерът нямаше да излети в градушката, но не можеха да рискуват да се върнат на предишното място. Ед се съмняваше, че ще останат скрити за дълго. Можеше да очакват второ посещение на хеликоптера веднага щом бурята преминеше. А имаше предостатъчно заливи и лагуни, които да им предложат подслон, за да отворят сейфа и да решат какво да правят по-нататък.

Накрая Сумо избра накъде да се отправят. Третият остров от веригата беше най-големият. Беше почти квадратен, със страна една миля. По средата му минаваше стръмен пролом, издълбан в скалите от морето. Всъщност островът се състоеше от две отделни части, но проломът беше широк само десетина метра и на картата островът беше обозначен като Керкула Бесар или Големия Керкула.

Двете страни на пролома бяха обрасли с гъста джунгла. На четиристотин метра навътре каналът правеше два остри завоя сред гъсти гори от мангрови дървета, което им осигуряваше прикритие от съдовете в открито море. Нямаше да са невидими от въздуха, но едва ли можеха да намерят по-добро място.

Дълбочината на водата намаляваше и изражението на Сумо ставаше все по-напрегнато. „Еспри Блу“ газеше до метър и двадесет и ако искаха да продължат по-нататък, трябваше да сложат на кила й ски. Сумо започна да търси място, за да хвърли котва, веднага след гората от мангрови дървета и намери тясна ивица кафяв пясък.

Следващото предизвикателство беше как да извадят сейфа на сушата — все пак нямаха кран.

Сумо ги закара колкото е възможно по-близо до брега, отвързаха сейфа и го избутаха към сушата. Нямаше вълни, които да им помогнат, и въпреки че наклонът беше малък, сейфът скоро заседна в пясъка, на два метра от сухата земя. Откачиха бидоните и се зачудиха какво да направят.

Бяха изнервящо близо и в същото време мъчително далеч от разкриването на истината. Ако се съдеше по тежестта на сейфа, вътре би трябвало да има злато, но и петимата заедно не можеха да го помръднат.

Напъните да го преместят не доведоха до нищо друго освен до изтощение, затова направиха заслужена почивка, но продължиха да мислят какво да направят. Светкавица раздра облаците над тях — небесна дискотека в пурпурно, оранжево и бяло. Валеше проливен дъжд и косите им бяха залепнали за главите. Гърмеше непрекъснато.

— Лостове! — Дребсън потупа Ед по рамото. — Лостове!

— Какви лостове? Нямаме лостове. — Стракан трябваше да крещи, за да надвика бурята.

— Бамбук. — Момчето посочи гъсталака, хукна към яхтата и взе мачете, после изчезна в джунглата. След пет минути се върна. Влачеше три пръта и се усмихваше. Бамбукът беше зелен и издръжлив и не се огъваше.

Стракан, Петер и Дребсън взеха по един прът, забиха ги в пясъка под сейфа и натиснаха с всичка сила. Сумо дръпна въжето, което бяха омотали около сейфа. Кей Ти тръгна да помага, но Ед не й позволи, така че тя пое ролята на бригадир и започна да брои. На три основата на сейфа най-сетне помръдна.

Мъжете бързо смениха местата си и отново занапъваха с прътовете. Сейфът се претърколи. Претърколиха го още три пъти и най-после го изтласкаха на пясъчната ивица.

Нямаха ключ, за да го отворят, но и без това нямаше да им свърши работа: ключалката се беше запълнила с ръжда. Единственият начин да го отворят беше да махнат вратата. Петер атакува пантите с оксижена, който заискри с пастелносиня светлина.

Зазоряването наближаваше бързо. Беше истинско мъчение да седят на плажа и да гледат как Зееман работи. Той си подсвиркваше, намигаше им и пускаше шеги, но иначе действаше спокойно и сериозно. Най-после долната панта се откърти. Стракан опита с бамбуковия лост, но и тук имаше ръжда и той започна да я изчуква с чука от сандъчето с инструменти на яхтата.

Най-сетне успяха и отскочиха назад, когато вратата изстърга и тупна на пясъка. Стракан усети, че всички са се втренчили в него. Признаваха го за водач и му предоставяха честта пръв да види какво има в сейфа.

Сейфът беше останал непроницаем за водата. Имаше два реда метални чекмеджета. Ед коленичи и внимателно издърпа едно.

Съдържанието му заблестя на светлината на фенерчето.

Златни суверени. Стотици, хиляди. Бяха наредени в десет редици и толкова гъсто, че приличаха на слитъци. Чекмеджето беше дълбоко и продължаваше навътре. Страхопочитанието се превърна в еуфория. Стракан се просна по гръб на пясъка, заразмахва ръце и зарита във въздуха. Извика победоносно. Мечтата му се бе сбъднала. Копчетата за ръкавели бяха осъществили магията си. Дядо му и баща му бяха оставили ценно, не, безценно наследство.

Всички се струпаха пред сейфа, за да видят резултатите от труда си. Кей Ти преброи петдесет чекмеджета, после се залови да пресмята монетите във всяка редица. Стракан извади една и я вдигна към светлината, за да я разгледа по-добре. Суверенът беше с лика на кралица Виктория и беше изсечен през 1887 — годината на златния й юбилей.

— Каква е стойността им? — попита Петер.

— Такава монета може да се продаде за стотина английски лири — отвърна Ед. След като беше прочел текста под снимките в музея, бе проверил в интернет всичко за златните суверени: имаше голям международен пазар от колекционери.

— Във всяка редица има по сто, а във всяко чекмедже има по десет купчинки — каза Кей Ти. — Петдесет чекмеджета правят петдесет хиляди суверена и ако всеки струва сто лири, в момента гледаме пет милиона.

— А заедно с останалите единадесет сейфа на борда на „Кагура“ говорим общо за шестдесет милиона английски лири. — Стракан едва се сдържа да не се разсмее. Беше прекалено абсурдно, за да е истина. — Доволни ли сте?

— Е, за известно време ще ни стигнат — отговори Зееман.

Вече не ги беше грижа, че вдигат шум и светят с фенерчетата. Всички мисли за хеликоптери и японски гангстери се изпариха. Започнаха да танцуват и да пеят в дъжда като отдавна изчезнало племе, което извършва примитивен празничен ритуал. Дребсън им раздаде бири през прозореца на камбуза и те ги разклатиха и се запръскаха като пилоти на Формула Едно на подиума за награждаване. Сумо едва не счупи гръбнака на Ед, докато се прегръщаха, и Стракан разбра, че редките случаи на напрежение между тях са забравени.

Радостта им продължи двадесетина минути — после ги завладя физическо и емоционално изтощение. Не бяха спали, а закусваха със силна бира. Разговорът се смени с хор от прозевки.

Предстоеше им обаче да свършат още много неща и след като Кей Ти и Дребсън си легнаха, Сумо, Петер и Стракан се заловиха за работа.