Патрик Удроу
Координати на смъртта (62)

62.

Японците скоро щяха да тръгнат след тях. Двамата оцелели главорези бързо щяха да се съвземат — е, шофьорът щеше да има нужда от спешна медицинска помощ, ако отново искаше да седне зад волана на рейндж ровъра. Въпреки това щяха да им трябват няколко часа, преди да възобновят издирването. Преследването сто на сто щеше да продължи.

С двадесет възела в час „Еспри Блу“ щеше да стигне до Керкула за четири часа. Още беше десет сутринта и Стракан и Петер щяха да имат време поне за две гмуркания. Ако всичко вървеше гладко, още днес щяха да поставят експлозивите и да взривят входа на пещерата. През нощта отломките щяха да се утаят и на другия ден можеше да започнат да изваждат сейфовете. Стракан искаше да свършат работата за три-четири дни, дори за по-малко, ако беше възможно.

Японците обаче ги търсеха и те нямаха време за подробно планиране. „Еспри Блу“ не можеше да издържи дванадесет железни сейфа, затова докато закусваха, решиха да ги довлекат до Керкула Кетам и да ги отворят там. Трябваше да ги изтеглят един по един и да направят дванадесет курса. Стракан беше купил на пазара в Куантан шестдесет големи сака от дебел брезент — по пет за съдържанието на всеки сейф. Всичко останало щеше да бъде натоварено на яхтата. След това щяха да хвърлят празните сейфове в морето, както беше направил генерал Пърсивал преди шестдесет години, за да ги скрие от японците. Ед се усмихна. Историята се повтаряше.

Мерсинг се смаляваше в далечината. Сумо превключи на автоматично управление и Стракан свика съвещание в лоцманската каюта. Японците го бяха проследили до Сингапур и после до Мерсинг. И двата пъти той нямаше представа, че го наблюдават. Ед беше убеден, че използват техника за наблюдение, и искаше да знае какво е мнението на Петер за сигурността им. Но първо попита.

— Как си, Кей Ти?

— Идеално.

— Добре.

— Пък и фактът, че си толкова популярен, подкрепя историята ти, че на твоя потънал кораб има нещо ценно.

— Не че си се съмнявала в мен, нали?

— Не че съм се съмнявала в теб — повтори тя и се усмихна.

— Рискът се повиши — продължи Ед. — Трябва да помислим за безопасността си. Следващия път нападателите може да не са толкова немарливи. Някакви предложения, Петер?

— Отсега един от нас ще стои на наблюдателната кула и ще гледа с бинокъла. Денонощно. Колкото по-рано разберем, че ни следят, толкова по-добре. Не трябва да издаваме местоположението на потъналия кораб.

— Прав си — съгласи се Стракан.

— Никакви светлини или лампи, след като се стъмни.

Всички закимаха — започваха да осъзнават сериозността на положението.

— Ще трябва да измислим и сигнал за тревога за гмуркачите.

— Аз ще удрям по лодката — предложи Дребсън.

— Добро предложение, хлапе — отвърна Петер, — но за съжаление ще сме на голяма дълбочина. Ще ни трябва тенекиена кофа, гаечен ключ и дълго въже. Имаш ли кофа, ключ и въже, Сумо?

— Сумо има всичко.

— Чудесно. Ще ни трябват и две резервни бутилки със сгъстен въздух, скрити някъде на рифа. Ако на повърхността възникне проблем, ще се наложи да останем под водата по-дълго от предвиденото. Колко бутилки имаме, Ед?

— Четиридесет. Двадесет с „Траймикс“ и двадесет със сгъстен въздух. — Докато чакаше Петер да пристигне, Стракан беше обиколил школите за водолази на Тиоман. Сезонът приключваше и много от тях с радост му дадоха старите си бутилки със сгъстен въздух в последно усилие да повишат годишната си печалба. — После може да ги откупиш от мен и да ги занесеш в „Корал Краал“. — И намигна на приятеля си, а той му показа среден пръст.

Архипелагът Керкула се появи на хоризонта малко след един. След още час „Еспри Блу“ стигна до успоредните рифове. Небето беше ясно, температурата беше тридесет и четири градуса, но хубавото време нямаше да продължи дълго. Стракан видя в далечината първите буреносни облаци — сгъстяваха се, за да известят за настъпването на дъждовния сезон. Облаците щяха да дойдат след ден-два и яростта им щеше да е огромна. Вятърът щеше да вие като вълк и щеше да падне градушка с големината на куршуми. Това беше още една причина, която налагаше да действат бързо.

Сумо пусна котвата. Петер вече обличаше неопреновия си костюм. По време на първото гмуркане трябваше да свършат няколко важни неща и не на последно място Зееман трябваше да се запознае с обстановката. Водата край архипелага Керкула беше по-солена и по-богата на минерали, отколкото в Кюрасао, и той скоро щеше да установи, че ще му трябват повече тежести, за да запази нужната плаваемост.

Използваха едно от риболовните влакна на Сумо, за да направят система за комуникации. Влакното беше дълго двеста метра и безпроблемно щеше да стигне до „Кагура“. Сумо завърза единия му край за перилата на кърмата, а Стракан прикрепи кофата и гаечния ключ за другия. Кей Ти се качи по стълбата и зае наблюдателния пост на кулата. Изглеждаше разочарована, че няма да се гмурка, но това само я подтикваше да помага по други начини. Стракан изкара въздуха от баластния си елек и се присъедини към Петер в спокойното лазурно Южнокитайско море.

Носеха петнадесетватови фенерчета и по една резервна бутилка със сгъстен въздух. Водите бяха утихнали преди бурята и видимостта беше отлична. Напрежението в раменете на Стракан от сутрешната схватка намаля. Плуването срещу лекото течение беше добра терапия за раненото му коляно.

В Карибите има седемдесет вида корали, а в Южнокитайско море — четиристотин и петдесет. Рифът беше дом вероятно на повече видове риби, отколкото цялото водно пространство от Кюрасао до Кий Уест, но Петер не им обръщаше внимание. В момента най-важното беше пещерата. Флората и фауната можеха да почакат. Стракан се зарадва, че приятелят му разбира кои са най-важните, непосредствени задачи.

След малко Ед намери мидената черупка. Макар че беше минала само седмица, тя вече беше покрита с наноси. Пясъкът и мъртвият корал бяха подсилили маскировката. Той я измъкна и входът към древния вулкан се отвори. Докато утайката падаше надолу, двамата потърсиха място, където да скрият резервните бутилки. Петер откри дупка с размерите на кучешка колиба под купчина камъни и изведнъж се дръпна, защото отвътре излезе гигантска зеленушка. Беше дълга метър и двадесет и вероятно тежеше над петдесет килограма. Гигантските зеленушки бяха деликатес на хонконгския пазар. Само устните им струваха по двеста долара порцията. Стракан съжали, че не бе взел фотоапарата си. За пръв път от десет години се гмуркаше без него, но имаха много работа и нямаше смисъл да носи допълнителни тежести. Ако мисията им завършеше успешно, скоро щеше да има достатъчно свободно време, за да прави каквито снимки иска.

Скриха резервните кислородни бутилки на стотина метра от пещерата и се върнаха да я изследват. Провряха се един по един през отвора и се спуснаха бавно, като изравняваха налягането в ушите и синусите си и спираха на всеки пет метра, за да си направят знак, че всичко е наред. Имаха резервни бутилки, прикрепени за коланите. Щяха да преминат на сгъстен въздух, докато спираха по обратния път нагоре. В момента дишаха специална смес: 15/50/35 „Траймикс“ — петнадесет процента кислород, петдесет процента хелий и тридесет и пет процента азот, много по-безопасна от „Найтрокс“ за гмуркания на дълбочина на повече от четиридесет метра. Хелият нямаше наркотични странични ефекти, но не запазваше телесната топлина. Стракан бе облякъл по-плътен неопренов костюм. Беше му приятно топло. Чувстваше се страхотно.

В лъча на фенерчето му застрашително се извиси тъмният силует на потъналия кораб.