Патрик Удроу
Координати на смъртта (37)

37.

— Сумо, хайде! — извика Стракан, запали цигара, махна му и почука по часовника си.

Якият малайзиец може и да беше капитан на лодката, но Ед плащаше за пътуването, затова Сумо веднага дойде на открития мостик.

— Значи правим следното. — Стракан разгъна картата на масата. В Кампунг Еър Батанг беше оградил в квадрат с червено района на издирването. Страните на квадрата се равняваха на една морска миля. В Центъра беше пресечната точка на координатите 03°18’43" северна ширина и 104°40’01" източна дължина. Беше използвал секундите, гравирани на копчетата за ръкавели. Дори предположението му да се окажеше погрешно, това нямаше задължително да означава неуспех. На екватора една минута географска ширина беше приблизително една морска миля. Тъй като се намираха на триста мили северно от екватора, той изчисли, че ще трябва да претърси една квадратна миля. Ако дядо му беше определил района погрешно, щеше да се прибере у дома с празни ръце. — Искам да претърсиш района отвън навътре.

На картата районът изглеждаше малък, но когато потеглиха, Ед осъзна, че става дума за огромно водно пространство. Сумо беше на същото мнение.

— Голямо място, за да търсиш една малка риба.

— Знам. Наистина е неприятно. Може да поддържаш постоянна скорост, за да не ни отнеме цял ден, но не изпускай от очи сонара. Търсим нещо голямо или необикновено.

— Колко е голяма рибата?

— Голяма е, Сумо. Колкото потънал кораб.

Каза го все пак. Какво пък, по дяволите! Бяха на много мили от цивилизацията. Беше невъзможно да опази тайната и след като не умееше да борави със сонар, се нуждаеше от помощта на Сумо. Освен това, дори да се наложеше да каже на другите, че търси потънал кораб, пак той щеше да е единственият, който знае какво има долу. Поне така мислеше.

В очите на Сумо блесна смесица от веселие, разбиране и съчувствие. Очевидно мислеше, че шансовете на Стракан да намери потънал кораб са колкото да открие и риба химера. Малайзиецът присви очи, огледа отново картата и се почеса по врата, после се намръщи и бучна пръст в центъра на оградения в червено квадрат.

— Тук е много опасно. Теченията между рифовете са бързи.

Ед кимна.

— Точно така. Хубаво място за корабокрушение.

Този път Сумо само изсумтя. Стракан отбеляза това като малка победа.

Картата показваше драстична промяна в дълбочината в средата на квадрата. Там морското дъно се издигаше и образуваше два успоредни рифа, дълги триста и широки шестдесет метра. Минаваха перпендикулярно на северния бряг на Керкула Кетам. Дълбочината между рифовете варираше от шестдесет до петнадесет метра. Морето наоколо беше дълбоко повече от километър, така че течението в канала бе много силно. Щеше да има яростно дърпане, докато приливът и отливът влачеха водите напред и назад два пъти дневно. Мястото наистина беше подходящо за корабокрушение. Рифовете се извисяваха изневиделица. Всеки кораб, застигнат от буря, лесно можеше да бъде изтласкан към кораловите ръбове.

Това беше очевидното място, където да търси, но залогът беше голям и Стракан не искаше да рискува. Разполагаше с два дни. Имаше въздух за осем гмуркания. Нямаше намерение да провери повърхностно и да пропусне кораба. Смяташе да претърси и морето наоколо.

— Откъде познаваш Пили? — Веселието на Сумо беше изчезнало. Очите му предупредиха Ед, че трябва да внимава какво ще отговори.

— Приятел съм с брат му.

— Руни?

— Да. Руни.

Промяната в изражението на Сумо беше очевидна. Стракан явно не беше единственият, който предпочиташе по-големия от братята Паранг.

— Руни беше добър човек. Винаги делеше с хората от селото парите, които печелеше. — Сумо го погледна, за да провери дали го разбира.

— Беше добър човек? Вече не е ли?

Сумо превключи на автопилот и сложи ръка на рамото му.

— Не знаеш ли?

— Не. Какво е станало? — Ед се изпоти. Лошите новини пристигаха бързо.

Сумо погледна надолу към лоцманската кабина и заговори по-тихо, макар че Пили не можеше да ги чуе оттам.

— Руни е мъртъв. Полицаите го убиха. Когато го арестували, го били толкова жестоко, че заспал дълбоко.

— Искаш да кажеш, че е изпаднал в кома?

— Да, кома. След седмица съдията заповяда на лекарите да изключат апарата за поддържане на живота му.

— По дяволите!

Седна и сам се изненада от реакцията си. Не беше виждал Руни от десет години, но го помнеше ясно, сякаш се бяха разделили вчера.

— По дяволите — повтори.

По-изненадващо от угризенията на съвестта му обаче беше мигновеното му съчувствие към Пили, който във всичко подражаваше на брат си. Обличаше се като него, пушеше същите цигари, пиеше същата бира и караше същата марка мотоциклет. Когато Руни зарежеше някое момиче, Пили също веднага зарязваше приятелката си. Направо не можеше да си представи как се е чувствал.

— По дяволите!

Някъде сред угризенията и съчувствието изпита и вина. Помнеше всичко. Горещата вечер в центъра на Куала Лумпур. Препълнения бар. Руни с тениска и джинси „Ливайс“ разговаряше с шлифовчика и двама куриери. Пиеха бира и хапваха. Той излезе, за да се обади на Хамилтън. А полицията нахлу през задния вход. Когато се върна, побоят вече беше започнал. Ударите се сипеха като порой… и той се обърна и избяга.

Погледна притеснено към лоцманската кабина. Дребсън изнасяше урок по риболов на Пили и Кей Ти — учеше ги как да хвърлят въдицата и да изваждат рибите, без да ги закачат за лебедката. При скорост петнадесет възела това беше по-трудно, отколкото изглеждаше. Лицето на Пили беше съсредоточено. Сърцето на Ед се сви от състрадание. Реши да подбере внимателно момента да му поднесе съболезнованията си.

Сумо усети, че разговорът е приключил, изсумтя и насочи вниманието си към управлението на лодката.

След няколко минути Кей Ти дойде при тях на открития мостик. Зад стола на Сумо имаше извито канапе и тя метна върху него хавлии, защото възглавниците направо пареха от слънцето.

— Какво правим чак тук? По-добре да се гмурнем на по-плитко.

Стракан въздъхна. Отново трябваше да сподели тайната, която толкова се мъчеше да опази. Кей Ти пък едва ли щеше да реагира пасивно като Сумо.

— Търся един потънал кораб.

— Глупости!

— Добре. Права си. Това са глупости.

— Потънал кораб? Сериозно ли говориш?

Ед потупа Сумо по рамото, после махна на Пили и Дребсън да дойдат при тях. Вече бяха екип и можеше да им каже всичко. А и изпитваше желание да говори — за да не мисли за Руни.

Всъщност трябваше да им каже. Ако потъналият кораб беше тук и го намереше, щеше да е невъзможно да скрие това от тях. Разбира се, можеше да им спести част от истината. Не беше необходимо да знаят, че се крие от полицията, нито че на потъналия кораб има нещо ценно. Не беше нужно и да споменава думата „наследство“.

Никой не го прекъсна.

Стракан говореше и се взираше в лицата им. Три от тях се усмихваха — колебаеха се дали да му вярват, или не. Четвъртото лице беше безизразно.