Патрик Удроу
Координати на смъртта (54)

54.

Стракан не можеше да ги прочете, но това нямаше значение. Важен беше пробивът. Името на кораба щеше да доведе до разкриването на товара му. Ед бързо подреди фотолабораторията, остави на собственика една от по-обикновените снимки на китовата акула в знак на благодарност, излезе, като тресна вратата, и хукна по улицата.

Изглеждаше ужасно. Не беше спал и очите му бяха подути, косата му беше сплъстена от сол и кръв. На тила му имаше шевове. Не се беше бръснал от седмица. Елекът, който му служеше за нещо като шкафче, кутия за инструменти и възглавница, не беше пран шест години — откакто го имаше.

Но имаше идея къде ще му преведат японските букви и реши, че е разумно да започне от финансовия район.

Небостъргачите бяха скупчени във внушителен грозд на брега на калната кафява река, блестяха на светлината на залязващото слънце и отразяваха облаците, палмите и градската блъсканица. Зад огледалните им стъкла се криеха механизмите и взаимоотношенията на свят, който Стракан не разбираше.

Но там, където има банки и банкери, има и ресторанти. И в тази част на света поне един от ресторантите трябваше да е японски и някой от персонала да е японец — или поне да знае японски.

Откри японски ресторант в един търговски център под небостъргача на банка „Юниън“. Също като индийския ресторант под апартамента му в Лондон името на заведението беше предсказуемо, но „Нефритовата градина“ беше от съвсем друга класа в сравнение с „Тадж Махал“.

На прозореца имаше аквариум с тропически риби. Едната беше риба химера. Стракан се усмихна и си помисли за Сумо. Видя и двойка целуващи се гурами и една бета и се зачуди дали са купени на черния пазар. Настръхна при мисълта, че може да влезе в спор с управителя. Уловът на живи тропически риби беше голям бизнес. Всяка година в аквариумите влизаха риби на стойност двеста милиона долара. Това го вбесяваше. Бетата също изглеждаше ядосана. Стракан стоеше пред аквариума и сянката му сигурно беше превърнала стъклото в огледало, защото рибата изведнъж се стрелна към него, очевидно атакуваше отражението си.

Ед надникна през входа и видя няколко групи бизнесмени — наслаждаваха се на сашими^[1] и говеждо от Кобе и пиеха френски вина и минерална вода „Перие“. Усмихна се, когато сервитьор поднесе голяма чиния суши на някакви японски банкери. Всеки от тях щеше да плати поне по тридесет долара, но сушито нямаше да е вкусно като онова, което Дребсън бе приготвил на „Еспри Блу“.

Една сервитьорка забеляза, че Стракан стои на входа, и забърза да го покани да влезе. Беше висока и слаба, с червеникавокафяво копринено кимоно и обувки с високи токове, които известиха приближаването й по белите мраморни плочки. Косите й бяха вдигнати и прибрани на кок с две пръчици. Ако ги разпуснеше, щяха да стигнат до кръста й. Ед имаше слабост към азиатките и като видя как бедрата й се поклащат под копринената дреха, си припомни скъпи преживявания от сексуалното си образование… но образът на Кей Ти ги прогони.

Въпреки занемарения му външен вид сервитьорката му се усмихна и леко се поклони. Гласът й беше нежен и мелодичен като на птица. Той забеляза облекчението в очите й, когато отказа да приеме поканата й да го настани на някоя маса и й обясни, че се е отбил само за съвет. Тя го погледна заинтригувано и попита с какво може да му помогне.

След като бе разбрал, че белезникавите завъртулки на предпоследния негатив са японски букви, Стракан бе проявил снимките и ги беше увеличил. Очертанията на корпуса бяха ясни, но противовъздушното оръдие не се виждаше. Човек трябваше да се вгледа много внимателно, за да забележи носа на кораба. Той извади снимката и каза:

— Прочетете ми това, ако обичате.

Дори да го помисли за луд, сервитьорката беше учтива и не го показа. Взе снимката, огледа я, усмихна се и отвърна:

— Кагура.

— Кагура?

— Означава „музика на боговете“.

— Музика на боговете?

— Да. Кагура е музиката в религията шинтоизъм. Изпълнява се на празнични церемонии в Япония.

— Кагура — повтори Стракан; опитваше се да имитира произношението на младата жена.

Тя го погледна нетърпеливо. Разговорът беше приключил. Тя трябваше да се върне на работа, а Ед стоеше на вратата и препречваше пътя на клиентите.

— Много ви благодаря — каза той. — Бяхте много любезна.

Оказваше се, че корабът е музика. Още една загадка беше решена. Детската песничка беше обяснена. Всичко се връзваше.

Дий-дий, конче-вихрогонче, че ще ходим в Банбъри Крос.

Там ще видим чудна дама, бял кон язди, чака гост.

На ръцете и краката злато носи, звънци пеят,

дето стъпи по земята, чудна музика се лее.

„Да, точно така, по дяволите!“

Кей Ти сигурно идваше в съзнание след упойката. Стракан реши, че ще е замаяна и няма да й липсва. Едва ли щеше да е неучтиво, ако й дадеше още малко почивка. В момента мислеше единствено за „Кагура“ и какво беше пренасял корабът, когато бе потънал в крайбрежните води на Керкула Кетам. Прибра снимката в джоба си и за втори път тръгна към библиотеката. Дигиталният термометър на един стъклен небостъргач показваше тридесет и пет градуса, но Стракан крачеше енергично, без да усеща горещината. Напредваше в издирването на наследството си — и дори започна да си подсвирква доволно.

В библиотеката привлече по-малко погледи, отколкото в ресторанта. Тук имаше студенти със скъсани джинси и старци по сандали и Ед се вписваше в обстановката. Вече знаеше каква е системата. Същият библиотекар го посъветва, че ако иска пълен списък на японската флота, е най-добре да отиде в Япония и да провери в някоя библиотека там. Стракан остана безразличен към покровителствения му тон, но пък не намери грешка в логиката му. Въпреки това успя да го убеди да му донесе няколко книги, включително малайзийския закон за изваждане на потънали плавателни съдове.

Първата книга беше регистър на всеки кораб, произведен в Сингапур между 1850 и 1950 година. Скоро Стракан разбра, че в него няма да открие необходимата му информация. За всеки случай потърси „Кагура“, но в индекса нямаше такова име.

Втората книга беше история на японската флота от 1914 до 1945 година. В индекса бяха изброени няколко споменавания на „Кагура“ и Стракан едва не скъса страниците в бързината да стигне до първото място, но когато го намери, изпита огромно разочарование. Там пишеше, че император Хирохито е присъствал на помен в памет на загиналите във войната и е яздил любимия си кон Фубуки, а оркестърът е свирил кагура, както подобава на такъв тържествен случай.

Ед разбра откъде е получила името си луксозната японска яхта, но нищо повече. Следващите справки за кагура отново бяха свързани с музиката. След десетина минути Стракан научи, че кагура се изпълнява от барабани, хлопки и флейти и се композира, за да забавлява боговете. Освен този факт най-интересното беше, че между него и Хирохито има нещо общо. Императорът с интерес бе изучавал морска биология и дори беше публикувал няколко изследвания в тази област.

Много важно! Стракан не беше дошъл тук за това. Седеше в тихата читалня, заобиколен от очилати сингапурци и брадати западняци. Желанието му да изкрещи от отчаяние беше почти непреодолимо. Използва цялата си воля, за да затвори книгата безшумно. Вече беше шест вечерта. Беше загубил много време и не бе стигнал доникъде.

Отказа се. Щеше да е добре да знае какво има на борда на „Кагура“, за да може да планира операцията по изваждането му. Е, скоро щеше да разбере. Корабът беше на дъното от шестдесет и три години. Можеше да почака още няколко дни.

Ед изпуши една цигара и после прекара час да изучава закона за изваждане на потънали плавателни съдове. Нюансите бяха изключително сложни, но когато стигна до края, беше установил две важни неща. Първо, стана му ясно защо нито баща му, нито дядо му се бяха опитали да извадят „Кагура“. Корабът се намираше в малайзийски води и според местния закон печалбата от всеки плавателен съд, изваден до шестдесет години от потъването му, се облагаше с данък върху придобито имущество, възлизащ на петдесет процента от стойността. Ед нямаше намерение да съобщава на властите какво прави, но не можа да не се възхити на търпението и изобретателността на дядо си, който бе съчинил стихчето на пощенската картичка. А като бе оставил наследството на следващото поколение, баща му бе гарантирал, че синът му ще се облагодетелства от пълната сума дори ако се наложи да я декларира.

Вторият факт беше по-елементарен. Каквито и да бяха подробностите в дребния шрифт, едрият шрифт можеше да се обобщи с няколко думи: каквото си намериш си е твое.