Патрик Удроу
Координати на смъртта (2)

2.

Лежеше по гръб. Устните й бързо посиняха. Очите й се подбелиха и заприличаха на варени яйца. Стракан коленичи до нея, грабна телефона от нощното шкафче и набра 912, за да повика линейка. Но сбърка бутоните и трябваше да набере отново.

— Приятелката ми припадна. — Беше се озовал в ничията земя между реалността и фантазията. Гласът му звучеше странно и сякаш не беше неговият. Имаше чувството, че играе роля в представление, на което журито тепърва ще даде оценка. Не беше изпаднал в паника, но искаше да обясни, че положението е спешно. — Мисля, че е сърдечен пристъп.

— Къде се намирате?

— В хотел „Сан Марко“, стая 43.

— В съзнание ли е приятелката ви?

— Не. Припадна.

— Диша ли?

— Не, не диша.

— От колко време е в това състояние?

— От десетина секунди.

— Има ли…

— Моля ви, изпратете линейка — каза той и затвори. Нямаше време за разговори. Кристин наистина беше зле. Дано линейката да дойдеше бързо.

През единадесетте години гмуркане Стракан не беше прилагал на практика медицинската си подготовка, но сега някак си внезапно си спомни всичко. Отговорността да спасиш живот. Докосна китката на Кристин, за да провери дали има пулс, но не долови нищо. След това допря пръсти до югуларната й вена. Пак нищо. Отвори устата й и погледна дали не си е глътнала езика, и започна да й прави изкуствено дишане — опитваше се да не обръща внимание на иронията, че най-после устните им се бяха слели.

Минаха три минути. Кристин не показваше признаци на живот. Стракан продължи с изкуственото дишане, отброяваше ритъма. Натискът му ставаше все по-силен, отчаянието му да я съживи нарастваше.

Кристин обаче не реагираше.

След още две минути Ед изгуби надежда, седна на леглото и се вторачи в тавана. Екипът на линейката можеше да угаси проблясващите сини светлини и да изключи сирената. Нямаше смисъл да бързат.

Кристин Молино беше мъртва.

Имаше чувството, че в него пърха някакво живо същество. В стомаха му като оси, затворени в буркан, хаотично се стрелкаха паника, страх, угризения, съжаление и любопитство.

Нямаше сили да погледне Кристин. Облече се, отиде в банята и пи вода, за да прогони усещането за гадене. После се върна в стаята, смъкна чаршафа от леглото и покри трупа. Не беше сигурен дали го направи заради себе си, или заради Кристин — и дали защото беше гола, или защото беше мъртва. Просто реши, че така е редно.

Прокле се, че не бе обмислил нещата, докато бяха в ресторанта. Ако беше използвал трезвия си разум, тя може би щеше да е жива. Спомни си, че „Екстази“ обикновено е на хапчета. Това означаваше, че в капкомера вероятно е имало нещо друго. Но пък не бе чувал тонизиращи наркотици да се разнасят насам-натам в капкомери. Мястото на капкомерите беше вкъщи, ако си хремав, а не в ресторантите. Но умуването и закъснелите му преценки нямаха значение. Вината беше негова.

Запали цигара. Нещо се промъкна в съзнанието му и той си спомни изражението на Кристин, когато й каза, че е разменил чашите. Прозрение, разбиране и потвърждение, сякаш в случващото се има логика и тя не е изненадана от онова, което става с нея, и признава, че е победена. Кристин явно имаше богат опит с наркотиците, затова сигурно знаеше какво количество е безопасно и какво опасно. Капкомерът беше дълъг пет сантиметра. Дозата беше голяма. Ако не беше разменил чашите, сега Стракан щеше да лежи на пода с посинели устни и изцъклени очи. Изведнъж го осени прозрение. „Кристин се опита да ме убие!“

Каквото и да беше намислила, плановете й се бяха провалили благодарение на беглия поглед в огледалото, елементарното отклоняване на вниманието и размяната на чашите. Най-старият номер на света. Тя се беше хванала и бе платила най-скъпата цена — с живота си.

— По дяволите — изруга Ед и се зачуди какво да прави. Гласът му прозвуча зловещо в малката стая.

Решението не беше лесно. Знаеше какво трябва да направи — да вдигне телефона и да се обади на полицията. Нямаше надежда Кристин да бъде съживена, така че се налагаше да изпратят друга кола — за моргата.

Ченгетата обаче нямаше само да я сложат в черен найлонов чувал и да кажат на Стракан да се прибере у дома, а щяха да поискат да разберат какво се е случило. Отпечатъците му бяха навсякъде по голото й тяло.

Щяха да го арестуват. Щяха да минат седмици, докато случаят се изяснеше, и дори тогава може би пак нямаше да докаже невинността си. По дяволите, дори не знаеше дали наистина е невинен. И на всичко отгоре трябваше да спази срока, от който зависеше кариерата му. Ако не занесеше навреме филмите на „Нешънъл Джиографик“, по-добре да отидеше в затвора. Не можеше да ги повери на друг и нямаше намерение да ги изпраща по пощата. Договорът беше изключително важен, а заплащането — голямо. Ако редакторът харесаше снимките за календара, това можеше да доведе до сключването на годишно споразумение. Пропуснеше ли полета, за който си беше запазил билет, следващият беше чак идната вечер — и щеше да е изгубил цял ден и надеждата да спази срока. Снимката на корицата на списанието, парите, годишният договор и славата щяха да отидат при друг. Някой, който не се нуждаеше от тях и не заслужаваше пробив като него. Някой не толкова талантлив. Някой като Бил Танър. Трябваше на всяка цена да пътува. Проблясъкът на синя светлина показа, че линейката е пристигнала. Ед погледна будилника. Осем минути след полунощ. Самолетът му излиташе след малко повече от шест часа и ако му провървеше, щеше да успее да се качи. А след като проявеше филмите и ги изпратеше във Вашингтон, можеше да отиде в полицията в Лондон.

Чувстваше, че не е правилно да бяга и да зарязва Кристин. Но пък нямаше избор, нали. Нямаше начин да остане и да чака лекарите, нито да се остави да го обвинят в убийство. Нямаше намерение да жертва кариерата си заради човек, който се беше опитал да го убие. Да, щом предадеше снимките, щеше да разбере защо Кристин е искала да го убие. Закле се в това. В момента обаче най-важното беше да се измъкне от Кюрасао.

Така че Ед нахлузи маратонките си и излезе в коридора. Асансьорът тъкмо тръгваше нагоре. Лекарите щяха да дойдат всеки момент. Той забърза към стълбите.

Слезе на партера, но не мина през фоайето, а тръгна към страничния изход. Въртящите се врати го изстреляха на улицата като камъче от прашка.

Палатката му бе в школата за водолази на Петер и Маги, на шест мили от Вилемстад, в залива Сан Михиел. Стракан хукна натам.

Не знаеше дали е убил Кристин. Всичко се свеждаше до юридически подробности. Беше разменил питиетата, защото разбра, че в неговата чаша има нещо. Но как би могъл да знае, че е смъртоносно? Ако можеше да докаже, че тя се е опитала да го убие, обвиненията щяха да бъдат смекчени до непредумишлено убийство. Непредумишлено убийство? И това не звучеше много добре. Отново го обзеха мрачни и натрапчиви опасения. От друга страна, каквото и да беше направил на Кристин, тя се бе опитала да му направи същото. Щеше да е трудно да убеди полицията в това, но тази мисъл малко успокои съвестта му.

Стигна до брега, затича в ритъм с плисъка на разбиващите се вълни и започна да се отпуска. Не я беше убил. Беше си нещастен случай. Имаше начин да се измъкне и всичко щеше да е наред. Беше допуснал ужасната грешка, че не я попита какво му е накапала в чашата, но пък бе направил всичко възможно да й помогне. Можеше да успее да се върне в Лондон, да отиде в местния полицейски участък, макар и със седемнадесет часа закъснение, и да изясни нещата.

След тридесет и пет минути, останал без дъх, Стракан стигна в школата за водолази.

На втория етаж на хотел „Сан Марко“ във Вилемстад настъпи оживление. Гостите надничаха от вратите на стаите си като лалугери, любопитни да видят какво става, но готови да се скрият, ако възникне неприятност. Управителят сновеше по коридора и ги уверяваше, че няма за какво да се безпокоят.

В стая 43 и третият електрошок с дефибрилатора не успя да съживи Кристин Молино. Медицинският екип щеше да я закара в болница „Света Елизабет“, но по израженията на всички личеше, че усилията им няма да дадат резултат. Главният лекар се обади на диспечера и съобщи, че тръгват.

— Как е мъжът, който се обади? — попита диспечерът.

— Какъв мъж? — учуди се лекарят.

След три минути от полицейския участък в Пунда потегли патрулна кола.