Патрик Удроу
Координати на смъртта (22)

22.

Позна я веднага. Красивата дама от детската песничка на баща му. Яхнала бял кон. И жената, и конят бяха от варовик и защитени от витрина от бронирано стъкло. В единия ъгъл проблясваше аларма. В решетка във варовика беше монтирана охранителна камера, висока до кръста метална преграда не позволяваше приближаването до витрината. Статуята беше висока около метър и двадесет и гледаше към морето. Беше изваяна от един-единствен бял камък и поразяваше със семплостта си. Въпреки че годините бяха оцветили повърхността в различни нюанси, конят стоеше гордо като на парад. Имаше изпъкнали очи, издути устни, подстригана грива и сплетена опашка.

Ездачката беше изящна и държеше юздите в едната си ръка. Другата беше протегната напред. На дланта й имаше скъпоценен камък. Лицето й беше овално, а косите й прави по традиционната китайска мода. Дрехите й се развяваха и беше отрупана с накити. Усмихваше се загадъчно като Мона Лиза.

— „Там ще видиш чудна дама, бял кон язди, чака гост“ — промълви Стракан и мигновено направи връзката.

Прочете надписа на плочката на стената за повече информация. Пишеше, че това е Гонг Де Тиан, китайската богиня на късмета. Скъпоценният камък в ръката й беше перла, която изпълнявала всички желания. Статуята беше от династията Хан и сингапурският Съвет по изкуствата беше преценил, че е изработена около 100 година след Христа. Беше докарана в Сингапур през осемнадесети век, за да донесе късмет на моряците и търговските кораби, напускащи пристанището. Хамилтън щеше да падне, ако я видеше — статуята сигурно струваше цяло състояние.

Богатство. Това ли беше наследството на Стракан? Изглеждаше приемливо. Статуята със сигурност си заслужаваше пътуването до другия край на света. Ед не можеше да определи стойността й, но след като беше на две хиляди години, с получените за нея пари все щеше да може да си купи яхта.

Но какво трябваше да направи? Да я открадне? Дали някога дядо му бе притежавал статуята? Дали не беше плячка от войната? Може би я беше взел от японците и сингапурците му я бяха дали от благодарност? Вероятна някъде имаше документ, доказващ, че семейство Стракан има някакви права над нея. Може би дядо му я беше купил от някой, който не знаеше каква е истинската й стойност? Истинската стойност. Хамилтън беше казал, че Ед ще разбере каква е истинската стойност на копчетата. Стракан обаче се объркваше все повече и не разбираше нищо. Имаше много въпроси, но никакви отговори.

Излезе на слънце и запали цигара. Трябваше да помисли. Беше сигурен, че отговорът е в песничката. Защо инак баща му бе положил толкова усилия, за да се погрижи да научи стихчетата наизуст? И да го накара да се закълне, че няма да каже на никого?

Усмихна се. Стихчетата си бяха тъпи.

Дий-дий, конче-вихрогонче, че ще ходим в Банбъри Крос.

Там ще видим чудна дама, бял кон язди, чака гост.

На ръцете и краката злато носи, звънци пеят,

дето стъпи по земята, чудна музика се лее.

 

Пръстенчета две на лява, а на дясната пък звънчо.

„Висока е колкото трябва“ — кажи.

На крачето дясно звънчо, а на лявото пък брънчо.

И точно и колкото трябва тежи.

 

Дий-дий, конче-вихрогонче, че ще ходим в Банбъри Крос.

Там ще видим чудна дама, бял кон язди, чака гост.

На ръцете и краката злато носи, звънци пеят,

дето стъпи по земята, чудна музика се лее.

А после парчетата на мозайката бавно се подредиха. Зави му се свят. Може би беше от силното слънце. Банбъри беше търговско градче. Някога там бе имало голям каменен кръст. Крос означаваше и кръстопът и може би беше точката, в която се пресичаха гравираните на копчетата координати. Възможно ли беше това място да е статуя на красива дама на бял кон? Нямаше представа какво означава останалото, но беше сигурен в едно. Стихчето беше гатанка. И пътеводител.

Беше виждал първия и последния куплет в детски книжки, затова знаеше, че не е написано специално за него. Колебаеше се обаче за втория, който не се вместваше в оригиналното детско стихче. Осъзна, че го е съчинил дядо му. Беше го повтарял на баща му, а той на него. Ключът на загадката беше във втория куплет. От вълнение плувна в пот.

Отново влезе да разгледа статуята, правеше всичко възможно да не изглежда подозрително пред камерата. Конят беше хубав. Мускулест и безстрашен. Но какво трябваше да направи с него? Не можеше да го вземе, нито дори да го повдигне. Освен че беше тежък, алармата щеше да се включи и веднага щяха да го арестуват.

Не можеше да измисли нищо. Главата го заболя от горещината. Трябваше да помисли на спокойствие и хладната струя на климатик би му помогнала. Красивата дама може и да беше яхнала кон, но не можеше да отиде никъде, и тъй като беше обед, Стракан имаше предостатъчно време да научи нещо повече за нея.

Тръгна по кея, замислен защо бяха избрали името му от детската песничка. Не беше сигурен какви чувства изпитва по този въпрос. Е, можеше да е и по-лошо. Например Звънчо или Брънчо.

Очевидно през първите шест години на живота му го бяха подготвяли за този момент. Щеше да е много по-лесно, ако баща му просто му беше казал отговора, вместо да го остави да си блъска главата с гатанка. Това обаче беше застрахователната полица на баща му и трябваше да е сложно. И да няма съмнение, че се отнася за него, в случай че копчетата за ръкавели попаднеха в чужди ръце. В ръцете на Моли или на Ферховен.

„Ед ще разбере.“ Може би да, а може би не. Стракан стигна до главния път, спря такси и каза на шофьора да го закара в Националната библиотека.