Патрик Удроу
Координати на смъртта (40)

40.

Има три вида атаки на акули и ако си водолаз, трябва да си абсолютно без късмет, за да им се натресеш. Стракан беше запознат със статистиката. Човек имаше по-голям шанс да го удари гръм. Или да го убие паднал кокосов орех, докато е на курорт. Всяка година средно осемдесет и пет души от целия свят съобщаваха, че са били ухапани от акула. А само в Ню Йорк годишно имаше хиляда и шестстотин случая на хора, ухапани от други хора. За съжаление Ед и Кей Ти не се гмуркаха с акваланги, а само с шнорхели.

Неочакваната атака е най-необичайната. И почти винаги смъртоносна. Акулата напада отдолу и не я виждаш. Издига се бързо, като погрешно те мисли за тюлен или за морска костенурка. Нападението е предназначено да донесе мигновена смърт. Големите бели акули и акулите мако са майстори в това изкуство. Общо взето при внезапна атака човек не оцелява.

Другият вид е нападение и после бързо бягство. Тези атаки обикновено се случват в зоната на прибоя, където видимостта е лоша. Отново те объркват с друго същество. Шансовете ти за оцеляване обаче са по-големи, защото акулата не се връща.

Третият вид е блъскане и ухапване. Доста коварно и неприятно. Приближаването е по-предпазливо, затова разбираш какво става. Акулата идва лениво. Любопитна е. Побутва те с муцуната си, за да види как ще реагираш. Ако покажеш признаци на страх, става по-смела и отново те бута. Захапва те бавно, експериментално, сякаш ти се извинява. И после се връща. Отново и отново. Защитна мембрана покрива очите й, докато хапе. Тигровите акули и океанските бели акули предпочитат този подход.

В момента ги нападаше именно гигантска океанска бяла акула — познаваше се мигновено по закръглената гръбна перка с бяло по края. Белите рифови акули са съвсем различен вид. Тази беше Carcharhinus Longimanus, дългокрила акула.

Известни са само пет такива атаки, откакто е започнало документирането им, но белите акули вероятно са убили повече хора от всички свои сродници. Смята се, че тъкмо те са отговорни за смъртта на над шестстотин моряци от торпилирания американски кораб „Индианаполис“ през 1945 година и за гибелта на стотици италиански военнопленници от кораба „Нова Скотия“, потопен от германците край Африка две години преди това.

Стракан знаеше всичко за белите акули. И на първо място — най-важното: че се хранят със сепии, костенурки, риба тон, скатове… и боклук.

Двамата с Кей Ти не приличаха на сепии и не миришеха на боклуци, но Стракан нямаше намерение да рискува. Беше маркирал тигрови акули, беше изваждал бронзова акула от мрежата и веднъж бе дал ранена риба на бикова акула. С изключение на разменените чаши вино това беше най-безотговорното нещо, което беше правил през живота си.

Той уважаваше всички видове акули, но се страхуваше само от една — Carcharhinus Longimanus. Защото тя не подбира храната. И е почти единствената акула, която напада от любопитство, без да задава въпроси. Хапе всичко, за да провери дали става за ядене. Най-непредсказуемата акула.

Хищникът беше на пет метра от Кей Ти и вече обикаляше около нея. Стракан се намираше на двадесетина метра. Кей Ти беше до опашката на китовата акула, докато Ед снимаше устата й. Дългокрилата акула се движеше бързо. Кей Ти я забеляза. Стракан видя страха в очите й. Маската увеличаваше изписания на лицето й ужас. Кей Ти изплува и трескаво замаха към лодката.

Стракан заплува към нея. Акулата беше възбудена. Отказа се от обиколките в кръг и започна да минава покрай Кей Ти, сякаш разузнаваше. Стрелна се покрай нея, обърна се и профуча отново. Плуваше в зигзагообразна схема, предшестваща атака.

Най-важното беше Кей Ти да запази спокойствие и да се отпусне неподвижно с лице във водата, за да наблюдава акулата. Не трябваше да рита с крака, нито да размахва ръце. Това обаче не беше лесно.

Стракан изрита силно, за да привлече вниманието на акулата, и най-после стигна до Кей Ти. Тя се скри зад него, когато рибата предприе първото нападение. Движеше се бавно, на метър под повърхността. Одевешното мълниеносното стрелкане беше само за разузнаване. Вече беше по-предпазлива. Целта й беше да захапе.

Ед протегна фотоапарата напред и заплува срещу акулата. Трябваше да й покаже, че не се страхува. Да й даде да разбере кой командва. Беше уплашен, но въпреки това го направи. Акулата беше на три метра от него и се ухили широко. Редиците зъби лъснаха. Той беше готов да я удари с фотоапарата. Надяваше се, че чудовището ще разбере посланието, а и пластмасата не миришеше на риба тон. Стракан се подготви за сблъсъка… който обаче не последва. „Еспри Блу“ изрева точно навреме.

Моторите „Детройт 12V92TA“ имаха по хиляда и осемдесет конски сили — Сумо му го беше казал. Водата запулсира. Акулата се уплаши, размаха опашка и избяга.

Стракан се обърна, за да направи знак на Кей Ти, че всичко е наред. Сумо обаче вече я беше хванал и я измъкваше. Вдигна я с такава лекота, сякаш вадеше бебе от коритце. Ед се присъедини към тях след секунди. Кей Ти трепереше, но се усмихваше. „Смела е. Много“ — помисли Стракан, а после се тръшна на палубата и започна да се смее като луд от облекчение.

Инстинктивно погледна към островите. Другата лодка все така беше наблизо. И не бе дошла за островите, а за тях.