Патрик Удроу
Координати на смъртта (5)

5.

— Добър вечер, госпожи и господа. Говори командирът. Часът е двадесет и четиридесет и шест. Надявам се, че полетът е бил приятен и сте успели да си починете. Приближаваме се към сградата на летището и искам да ви помоля да останете по местата си, докато самолетът не спре. Има малък проблем с полицията. Няма да се забавим повече от пет минути. След малко полицаите ще се качат на борда. Няма абсолютно никаква причина да се тревожите. Благодаря ви за съдействието. Желая ви приятна вечер.

Няма причина да се тревожи? Стомахът на Стракан се сви. Той осъзна колко наивно беше постъпил. Нямаше да успее да се върне в Лондон. Трябваше да се сети, че ще стане така. Бяха изминали девет часа, откакто бе напуснал Кюрасао, и петнадесет, откакто бе излязъл от хотела. Достатъчно време за ченгетата да проследят какво е правила Кристин. Нужна им беше само сметката в чантата й. Сервитьорът пък беше описал придружителя й и властите на летище „Хато“ го бяха разпознали. Едва ли имаше по-лесно издирване на човек.

Самолетът спря. Стракан затвори очи и зачака полицаите да дойдат. Не се наложи да чака дълго.

— Банбъри Едуард Стракан? — попита едно ченге със силен холандски акцент.

Банбъри. Отдавна не го бяха наричали с цялото му име. Обикновено това означаваше неприятности и поредният пример потвърди правилото. Той отвори очи и видя, че на пътеката между седалките стоят двама цивилни полицаи — с черни костюми и бели ризи. Пътниците зашепнаха развълнувано, заобръщаха се и запротягаха вратове, за да видят какво ще стане.

— Да?

— Аз съм инспектор Рутгер Ферховен от Интерпол, а това е агент Роналд Гроот от полицията на „Шхипол“. Бихте ли дошли с нас?

Ферховен беше висок и кокалест, с четвъртита челюст и тънки пепеляви устни. Черната му коса беше прошарена. Беше я сресал на път по средата. Беше едър и жилав и се държеше надменно и решително. Беше някъде около тридесет и петте. Гроот беше по-нисък, по-възрастен и пълен и трябваше да върви на една страна по пътеката, за да не се блъсне в облегалките за ръце. Изражението му беше приветливо и той дори сякаш се чувстваше неудобно, че стои пред толкова много хора. Попипваше нервно пропуска от охраната, който бе окачен на врата му. Стракан предположи, че Гроот ще играе ролята на доброто ченге, а после ще се прибере вкъщи и ще вечеря сирене „Гауда“ и бира „Хролш“ със също толкова дебелата си съпруга.

Ед разкопча предпазния колан, взе фотоапаратите си от багажника над главата и тръгна след полицаите, без да обръща внимание на втренчените погледи и шепота след тях. Слязоха от самолета и ченгетата спряха. Гроот зае позиция пред него, в случай че Стракан реши да побегне. Ед беше с тънко яке и риза с къси ръкави и настръхна от рязката промяна в температурата.

— Паспортът. — След като вече наоколо нямаше пътници да го чуят, Ферховен заряза учтивия тон.

Стракан познаваше полицаите като него — педанти и фанатици, очарователни като ограда от бодлива тел. Бръкна в джоба си и му даде паспорта си. Ферховен потвърди опасенията му, че го арестуват по подозрение в убийство. Гроот му прочете правата и каза:

— Ръцете.

— Какво?

— Протегнете си ръцете — почти изрева Ферховен, за пръв път повиши тон.

Стракан изпълни заповедта и протегна ръце с дланите нагоре, сякаш се молеше да му дадат храна. Белезниците бяха студени и твърди и се впиха в китките му като нокти на хищна птица. Той не изпадна в паника, но му се догади. В момента мълчанието беше най-добрият избор. Мълчанието не можеше да бъде изтълкувано погрешно.

— Спокойно, отпуснете се! — Ферховен го потупа по гърба, после влезе в сградата на летището.

Ед го последва. Гроот вървеше след него.

Заведоха го в стая някъде навътре и далеч надолу през заплетен лабиринт с протрит линолеум, луминесцентно осветление и двойни врати. Към тях мигновено се присъедини униформен полицай и пребърка джобовете на Стракан. Взеха му и фотоапаратите, портфейла, ключовете и филмите и той се почувства уязвим и беззащитен.

— И това на врата. — Гроот — седеше на ръба на масата — кимна към копчето за ръкавели.

Стракан поклати глава. Полицаят, който го обискираше, беше петдесетинагодишен, с прошарена коса и засукани мустаци. Синята му униформа беше безупречно чиста и изгладена. Бръчките около очите му загатваха, че въпреки сериозната си професия се смее много. Името му беше избродирано на левия джоб на гърдите му. РЮСДААЛ. Той поне беше идеалното ченге. Вършеше си работата методично и безукорно. Ръцете на Стракан бяха оковани в белезници и той не можеше да му попречи да изхлузи верижката през главата му.

Инспектор Ферховен забеляза реакцията му и тя събуди любопитството му.

— Дай да видя. — Протегна ръка и Рюсдаал му даде копчето за ръкавели. Ферховен го вдигна към светлината и прочете на глас надписа. — Какво е това? Координати?

Ед кимна. 01°17’43"C. Географска ширина, която се беше запечатала в паметта му.

— Къде се намира? В Англия? — Ферховен беше заинтригуван, но освен това изпълняваше служебния си дълг. Ако продължеше да разпитва за украшението, можеше да вникне в характера на заподозрения. Личните въпроси са един от най-добрите начини за съставянето на психологически профил.

— Не знам — искрено отговори Стракан.

— Как така?

— Един градус и седемнадесет минути географска ширина минава през шестнадесет държави. Необходими са координатите и за географската дължина, за да се стесни списъкът. — Ед не добави, че координатите за географската дължина са гравирани на второто копче за ръкавели, което му бяха откраднали. Нито спомена, че двете копчета заедно уточняват местоположението на наследството му — фамилна тайна, предадена от дядо му на баща му, който беше починал, преди да има възможност да му я каже. Ето защо Стракан нямаше представа къде е наследството му.

— Кои държави?

Ед се поколеба. Едва ли щеше да му навреди, ако каже. Освен това, ако наистина се интересуваше толкова много, Ферховен можеше да ги открие на картата.

— Сомалия, Кения, Уганда, Заир, Конго, Габон, Екваториална Гвинея, Бразилия, Гвиана, Колумбия, Еквадор, Микронезия, Индонезия, Малайзия, Сингапур и Малдивските острови. — Беше изучавал атласа хиляди пъти и ги знаеше наизуст.

Ферховен остана смаян.

— Защо го носите на врата си? Повечето хора ги слагат на ризите си.

— Имам само едното. Другото беше откраднато много отдавна. — Ед беше уморен и притеснен. Не му се говореше за копчетата за ръкавели, но искаше да съдейства на ченгетата. Беше се забъркал в нещо наистина неприятно.

— Жалко. — Ферховен се ухили. — И как точно стана?

— Дълга история.

— Повярвайте ми, имате много време. Ценно ли е?

Стракан отмести поглед. Второто копче беше скрито в купчина стари вестници и беше взето от сейфа на родителите му в нощта, когато умряха. Тогава той беше осемгодишен и майка му и баща му го бяха оставили с детегледачка и бяха отишли на ресторант, за да празнуват годишнината от сватбата си. Обичайната детегледачка беше заминала някъде и агенцията им изпрати една злобна коравосърдечна заместничка, която му зашлеви плесница, когато той отказа да си легне.

Кръстникът му Ейдриън Хамилтън разкри кражбата след седмица. Ейдриън беше братовчед на баща му и изпълнител на завещанието на родителите му. В завещанието имаше инструкции Хамилтън да стане настойник на Ед, в случай че родителите му починат, преди да е навършил осемнадесет години. Според друга клауза, зависима от първата, Хамилтън трябваше да му предаде копчетата за ръкавели на осемнадесетия му рожден ден заедно със съобщението „Ед ще разбере каква е истинската им стойност“. Завещанието включваше комбинацията на фамилния сейф и когато Хамилтън намери само едното копче, подозренията му веднага се насочиха към детегледачката.

Тя беше нервна и бързаше да си тръгне, когато Хамилтън дойде в къщата, за да съобщи тъжната новина. По-късно той забеляза гънка на килима, която предполагаше, че сейфът е бил преместван. След няколко дни Хамилтън се опита да открие детегледачката, но установи, че тя се е записала с фалшиво име в агенцията. Това беше последното доказателство, което му беше необходимо, и той съобщи на полицията за инцидента. За съжаление ченгетата не проявиха интерес. От сейфа не беше откраднато нищо друго и изчезналото копче за ръкавели не беше достатъчно, за да предизвика сериозно разследване. Направиха символичен жест, като потърсиха детегледачката, но след няколко дни приключиха случая. Впоследствие Хамилтън се опитваше да я открие, но след няколко безрезултатни опита през годините се отказа.

Стракан нямаше намерение да разказва всичко това на Ферховен, затова отговори само на втората половина на въпроса.

— Не. Има сантиментална стойност.

— Колко мило. — Любопитството му беше временно задоволено и Ферховен подхвърли копчето на Рюсдаал. Сержантът го улови и го пусна в найлоновия плик с останалите вещи на Стракан, после седна до масата и започна да прави опис на съдържанието.

— Ще пазите филмите ми, нали? — Това беше по-скоро предупреждение, отколкото въпрос, защото Ферховен изглеждаше способен на мръсни номера.

— Не се тревожете за филмите си, Банбъри, а си починете. Предстои ви дълга нощ. — Ферховен се усмихна и тримата полицаи излязоха от стаята. Ключът се превъртя и по линолеума отвън изскърцаха подметки.

Не му свалиха белезниците. Китките му бяха подути и го боляха. Ферховен беше решил, че заподозреният е виновен. Нямаше прозорци и в стаята беше задушно. Стракан — беше потен — отпусна глава на масата. Беше ужасно изтощен, почти болен. Докато ту задрямваше, ту се стряскаше, в съзнанието му се въртяха мисли за Кристин Молино.