Патрик Удроу
Координати на смъртта (74)

74.

Вдигна глава. Ферховен стоеше над него, беше насочил автомата към челото му. Хамилтън лежеше на два метра вляво. Беше прострелян в корема. Без да обръща внимание на холандеца, Стракан запълзя към кръстника си.

Ейдриън лежеше по гръб. Лицето му беше мъртвешки пребледняло. Мъжът с белега беше успял да стреля само веднъж, преди Ферховен да го убие, но това беше достатъчно. Раната беше смъртоносна. Ед си спомни какво му беше казал Петер за раните в корема — били най-лошите. Нямаше какво да се направи.

— Махни ми белезниците! — каза Ед.

Ферховен се поколеба. Това не му допадаше.

— Свали ги, по дяволите! — Ед се обърна с гръб към Ферховен. Инспекторът опря оръжието си в гърба му, но все пак отключи белезниците.

Стракан ги хвърли. Не мислеше да бяга. Смъкна тениската си и затисна раната на Хамилтън. Кръвта на кръстника му обагри пръстите му.

Хамилтън се опита да каже нещо, но не можа. Смъртта наближаваше. Кръвта му изтичаше. Стракан не можеше да направи нищо, освен да се надява, че кръстникът му няма да страда дълго и скоро ще издъхне. Ейдриън се помъчи да се усмихне. Очите му изразяваха примирение. Ед прочете мислите му, кимна и също се усмихна. Злините, които беше извършил в опита си да открадне наследството му, бяха получили възмездие.

Хамилтън затвори очи. Стракан държа главата му, докато дишането му не секна.

— Златото — каза Ферховен. — Ще ми кажеш ли къде е, или да те убия и да се прибирам вкъщи? Ще е жалко, но ти обещавам, че ако се наложи, ще го направя.

— Няма да тръгнем, преди да го погребем.

— Нямаме време за това, Банбъри. Уакахама ще се усъмни, че нещо не е наред.

— Хамилтън спаси живота ми. Той ми е кръстник. Ще го погреба — заяви Ед.

Ферховен вече го познаваше и знаеше, че Стракан е упорит и ще рискува да го застрелят само и само за да постигне своето, затова макар и с нежелание се съгласи.

— Добре, но побързай.

Тръгнаха към „Пинг-понг Табу“. Вървяха бавно. Ед носеше Хамилтън на гръб, точно както беше носил и Ферховен преди две седмици. Кръвта на Ейдриън се стичаше по гърба му и капеше по прасците му.

Избра горичка кокосови палми на тясната пясъчна ивица, където брегът се издигаше над морето. Помисли си, че Хамилтън би харесал това място. Палмите хвърляха сянка, а от възвишението се откриваше великолепна гледка към сапфиреното море, където скачаха риби меч и в синевата като сребърни трасиращи снаряди се стрелкаха риби тон.

Изкопа гроба на кръстника си с ръце. Последното, което направи, беше да изчисти калта от обувките му.

Ферховен бързаше и Ед не го обвиняваше. Ужасът от преживяното все още беше пред очите му, пък и трябваше да мислят за Уакахама. Японецът бързо щеше да се сети, че нещо не е наред, щом хората му не се върнеха скоро, и щеше да изпрати хеликоптера да ги търси.

Ферховен накара Стракан да поеме управлението на лодката, за да може да го държи на прицел. Ед пъшкаше от болки в китките от белезниците и прекараната в килията нощ, но ако останалата част от плана им беше успяла, да заведе Ферховен в пролома беше най-добрият му шанс.

Щом стигнаха до входа, Стракан намали тягата и зави.

Планът беше да се срещнат тук. Хеликоптерът щеше да проследи „Еспри Блу“, затова решиха, че е най-безопасно Сумо да тръгне към поста на пазачите на парка. Щеше да стигне до малкото пристанище, преди хеликоптерът да успее да го настигне, и японците едва ли щяха да нападнат яхтата пред очите на властите — не че досега те с нещо бяха показали присъствието си. От друга страна, ако в пристанището нямаше полиция — толкова по-добре.

В два след полунощ „Еспри Блу“ щеше безшумно да се измъкне от пристанището. Светлините на борда щяха да бъдат угасени. Яхтата щеше да се движи с един-два възела, за да не вдига шум, и щеше да се върне в пролива.

През това време Ед и Петер щяха да са си свършили работата по корпуса на „Фубуки“. Петер щеше да се гмурне при пещерата, да вземе двете резервни бутилки със сгъстен въздух и да изчака пет минути, а после, ако Стракан закъснееше, щеше да се върне на брега, както се бяха уговорили. Нямаше смисъл да залавят и двамата.

След като бяха заловили Стракан, японците сигурно бяха намалили бдителността си и Зееман спокойно се бе върнал на сушата. Той беше опитен водолаз, а и би трябвало да има въздух най-малко за деветдесет минути. Това беше предостатъчно, за да преплува двете мили до нос Дракон.

Да, Петер сигурно вече беше при другите и планираше спасяването на Стракан.

Ед погледна крадешком Ферховен, за да види дали холандецът подозира клопка. Проломът беше негова територия. Шансовете му за оцеляване се повишаваха с всеки изминат метър. Щом чуеха приближаващата се яхта, Петер и Сумо вероятно щяха да устроят засада. Стракан беше убеден, че приятелят му вече изчаква удобен момент. Защото ако бяха предприели спасителна операция с „Еспри Блу“, главорезите в хеликоптера щяха незабавно да ги застрелят. Може би Петер беше видял Стракан да слиза от „Фубуки“ и се беше опитал да стигне до Керкула Сисак по суша.

Идеалният вариант щеше да е, ако бяха извадили всичките дванадесет сейфа, но в първия имаше достатъчно пари, за да им стигнат за цял живот, и не си заслужаваше да умрат заради останалите единадесет. Ако успееха да се справят с Ферховен, Стракан с радост би се задоволил със сума, с която да си построи бунгало на плажа в залива Сан Михиел, а Уакахама можеше да отнесе другите в гроба си.

Насочваше умело яхтата в тесния проток. От „Еспри Блу“ нямаше и следа. Реши, че Сумо е чул приближаването им и я е преместил. Беше смазан от смъртта на Хамилтън, но мисълта, че ще бъде спасен, го зареждаше с енергия.

Не чака дълго. Трябваше да се досети, вместо да се отдава на напразни надежди.

Дребсън ловеше риба по средата на протока. Чу ги прекалено късно и бързо заплува към пясъчната ивица. Беше с маска, шнорхел и плавници. Кафявите му ръце разплискваха водата. Захвърли харпуна и Стракан видя, че е улучил три барбуна — единият все още се гърчеше в предсмъртна агония.

За миг му се стори, че момчето ще успее, но сгреши. Плавниците са предназначени да изместват вода, а не за тичане по пясък. Дребсън стигна до брега, направи няколко крачки, спъна се и падна. Ферховен скочи като леопард от яхтата, изгази през плитката вода, хукна по плажа и за секунди настигна момчето.

Стракан спря яхтата и тя изора бразда в пясъка. Холандецът държеше Дребсън за косата и го влачеше по земята. И после спря. В очите му пламтеше безумие — смесица от вълнение, отчаяние и алчност. Той опря автомата под брадичката на хлапето.

— Слушайте! Всички. Където и да сте! — изкрещя Ферховен.

На Стракан това не му хареса. Спасителните планове на Зееман изведнъж станаха излишни.

— Ще броя до четири — извика инспекторът; викаше към плажа, към джунглата, към скалите над нея. — Знам, че сте тук. Ако не се покажете, ще застрелям детето.

Стракан скочи на пясъка и побягна към Ферховен и детето. Нямаше представа какво ще направи, но трябваше да направи нещо. Ферховен — беше само на петнадесетина метра — се обърна и стреля. Куршумът закачи Ед по хълбока и той спря. Следващият изстрел щеше да го убие. Атаката би означавала самоубийство. Той предпазливо погледна хълбока си. Имаше кръв, но раната не беше дълбока, нищо повече от драскотина.

— Не мърдай, Стракан. — Холандецът дишаше тежко и се обливаше в пот като наркоман без сутрешна доза. После започна да брои: — Едно…

Ед коленичи и огледа джунглата. Не забеляза признаци на живот. Дори цикадите бяха замлъкнали.

— Две…

Все още нищо не помръдваше. Къде бяха, по дяволите? Дори ако Петер искаше играта да загрубее, Сумо не би издържал на напрежението.

Инспекторът стигна до „три“, пусна Дребсън, вдигна автомата и се прицели в главата му. Дребсън се вцепени. Приличаше на плъха върху капака на коша с кобрата. Втренчи се в Стракан с широко отворени, изпълнени с ужас очи — умоляваше го безмълвно да направи нещо.

— Четири.