Патрик Удроу
Координати на смъртта (59)

59.

Петер Зееман пристигна на Пулау Тиоман четири дни след Стракан и Кей Ти. Наложи се Ед да използва всичките си способности да убеждава, за да го накара да дойде. Телефонът в курорта „Бержая“ изгълта монетите му до последната, докато Петер искаше доказателства за съществуването на потъналия кораб. Ед не разполагаше с нищо друго освен с развълнувания си глас. Злато. Повтаряше думата отново и отново и пускаше монети в телефона.

Накрая се оказа, че въодушевлението му е било достатъчно силен аргумент. Петер затвори, след като обеща да говори с Президентката. Така наричаше Маги в нейно отсъствие. Може и да беше служил в специалните сили, но командирът в семейството беше съпругата му. Тя беше единственият човек на света, от когото Петер се страхуваше. Стракан му се обади отново на другия ден и Петер имаше добра новина. Президентката му разрешила да замине, той наел един инструктор от съседната водолазна школа да го замества и на зазоряване щял да хване самолета за Амстердам.

— Много скоро обаче ще изчерпя запасите си от услуги за теб, Ед.

Пътуването бе продължило двадесет и четири часа, но въпреки това Петер не беше уморен. Поздрави Стракан и бащински го потупа по рамото, щом слезе от ферибота.

— Страшно те обичам, Петер. — Ед стисна ръката на приятеля си. — Радвам се, че те виждам.

Стракан изобщо не лъжеше. Петер Зееман му беше като баща и същевременно по-голям брат. Бе платил глобата му от хиляда долара и после весело се беше пошегувал с това. На млади години беше служил в Седми холандски взвод от специално обучени водолази, които работеха в екип с британските Специални флотски сили. В днешно време взводът пазеше холандските петролни сонди от терористични атаки, но през седемдесетте години на двадесети век командосите бяха на активна служба в региона Дофар, отблъскваха бунтовници марксисти и се биеха рамо до рамо с англичаните. Петер се беше сражавал в кампанията и беше ранен в крака. Затова бе напуснал специалните сили преждевременно и от тридесет години ръководеше „Корал Краал“. И беше много добър в работата си.

Беше висок и широкоплещест. Имаше дълга прошарена коса, която приглаждаше назад, изваяни римски черти и тъмен слънчев загар, тъй като беше роден и израснал във Вилемстад. Тялото му беше атлетично, защото поддържаше диета и се хранеше само с риба, плодове и „Хайнекен“. Вкусът му към ризите обаче беше отвратителен. И днес не правеше изключение и Кей Ти повдигна учудено вежди, докато Стракан ги запознаваше. Ед не можеше да я обвини. Рибата от анимационния филм щеше да подхожда повече на детска фланелка.

Стракан му беше запазил бунгало на плажа на двадесетина метра от неговото. Оставиха багажа на Петер и после отидоха в градчето да обядват. Ед му разказа какво се беше случило, откакто бе напуснал Кюрасао. Това беше преди почти месец, но той имаше чувството, че е минал цял живот. Разказа му всичко. Не пропусна нищо. Повечето беше новост и за Кей Ти и двамата слушаха съсредоточено, без да задават много въпроси. Стракан завърши с новината, че Сумо е убедил местните власти, че Пили се е удавил, след като се е напил и е паднал през борда. Очевидно недоверието им почти се бе равнявало на безразличието им.

— Петер, не знам как да ти кажа, но…

— Тогава не го казвай. — Зееман намигна на Кей Ти: веднага разбра, че Стракан ще се постави в неудобно положение.

— Парите, които плати на Купманс. Не беше необходимо да го правиш. Аз щях да ги дам.

— Ти си безнадежден лъжец, Ед. Такъв си беше и такъв ще си останеш.

— Говоря сериозно. Щях да намеря начин. Щях да взема назаем от Хамилтън. Той има много повече от теб и… — Стракан млъкна. Не биваше да говори така. — Благодаря ти. Ще ти ги върна. И без това след два дни ще си толкова богат, че няма да забележиш някаква си хилядарка. — Петер се ухили широко, сякаш се смееше на някаква шега, известна само на двамата. — Нещо смешно ли казах?

— Не, наслаждавам се на слънцето.

— В родината си имаш предостатъчно слънце. Какво толкова смешно казах, по дяволите?

Зееман се наведе и сложи ръка на рамото му.

— Ед, наистина ли мислиш, че човек като Купманс ще се откаже от обвиненията ей така и ще се съгласи на глоба?

— Не знам. Хиляда долара са много пари. Той каза, че няма къде да слага затворниците, но парите можели да му свършат работа. Какво намекваш?

— Смяташ, че на едно ченге му е позволено да те глоби с такава голяма сума? Не ти ли се стори странно, че глобата не беше определена от съд или съдия?

Ед се вторачи безизразно в него. Стомахът му се сви. Беше толкова въодушевен, че го освобождават, че нито за миг не се усъмни в законността на процедурата.

— Купманс е добър човек — продължи Петер. — И добро ченге. Грижи се за Кюрасао като за семейството си. Строг е, но справедлив. Ако безразсъдно застрашиш живота на някого и избягаш от местопрестъплението, по всяка вероятност ще те вкара в затвора.

— Тогава защо не го направи? За какво са му трябвали парите?

Петер започна да си подсвирква, огледа се и изрази възхищението си от гледката. Стракан се престори, че ще плисне бирата си в лицето му, за да изрази неудовлетвореността си. Зееман беше голямо дете. Да дразни хората беше типично за чувството му за хумор.

Петер се засмя и се дръпна назад, извън обсега на Ед.

— Ще ти кажа една тайна. Дърк е ченге, но това не означава, че не обича да излиза с приятели.

Стракан продължаваше да го гледа безизразно. Все още не разбираше нищо.

— Е, и?

— Да кажем, че той не е най-добрият покерджия на острова.

— Шегуваш се!

— Не. Купманс дължи на мен по-голямата част от хилядата долара. Не съм платил нищо, за да те измъкна. Просто направих така, че той да спечели.

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно. А сега, ако ме извиниш, искам да си почина. — Петер стана. — Който стигне пръв, ще лежи в хамака.

— Дадено — отвърна Кей Ти. Вече беше махнала превръзките на ръцете си. След две седмици щяха да извадят и конците на шевовете. Белите й дробове бяха добре. Възстановяваше се бързо. Двамата с Петер хукнаха към бунгалата.

Стракан се вторачи в тях, после си допи бирата, подпря главата си с ръце и се замисли. Приятел в нужда се познава — и Петер Зееман беше приятел, за какъвто всеки може само да мечтае. И в същия миг си помисли какъв е късметлия. Дори да не извадеха златото, Ед вече беше богат в други отношения. Поклати глава, остави пари за бирите и побягна, за да настигне приятелите си.

Вечерта Кей Ти ги покани в нейното бунгало на пилешки гърди на скара. Изядоха ги със сос от кокосови орехи и салата от китайско зеле. Петер разпита Стракан за потъналия кораб. Интересуваше се на каква дълбочина се намира, какви са течението и видимостта и как ще извадят дванадесет огромни сейфа от подводната пещера.

— Разумни въпроси — отбеляза Ед. Всъщност вече беше измислил план за изваждането на сейфовете, но тъй като включваше взривяването на част от рифа, не искаше да го споменава пред Кей Ти. Апетитът й за подробности беше колкото неговия за печеното пиле. Петер пък смяташе, че всички други са безнадеждни в подводната работа, и Стракан реши да се прави, че не разбира нищо. По-късно щеше да изплюе камъчето.

Петер обаче имаше право да пита за теглото на сейфовете. Това наистина бе голям проблем. Ед бе прекарал по-голямата част от предишния ден в едно интернет кафе, а после натискаше бутоните на джобния калкулатор на Сумо и пресмяташе златото. Съкровището наистина беше тежко.

Исак Нютон е определил цената на златото през 1717 година, когато бил директор на английския Монетен двор. Три лири стерлинги и седемнадесет шилинга за тройунция. Цената беше останала непроменена двеста години, с изключение на кратко колебание по време на Наполеоновите войни. Първата по-важна корекция била след избухването на Първата световна война през 1914 година. А после цената на златото бързо беше започнала да се повишава. През четиридесетте години на двадесети век бе стигнала 8,40 лири стерлинги за тройунция и оттогава непрекъснато растеше. Стракан провери в уебсайта на „Файненшъл Таймс“ и видя, че в момента цената на златото на лондонския пазар е 211,50 лири. Това означаваше, че товарът на кораба струва двадесет и пет пъти повече, отколкото когато генерал Пърсивал бе изхвърлил сейфовете. Десетте милиона лири стерлинги се бяха превърнали в двеста и петдесет милиона. Той едва не падна от стола, когато изчисли сумата, а после се усмихна. Не беше алчен. С радост би се задоволил и с първоначалните десет милиона.

Стойността на златото се беше увеличила и това бе добре, но теглото си оставаше проблем. Ако се разпределеше поравно в осем кораба и всеки носеше по два сейфа, стойността на златото във всеки сейф щеше да е малко повече от сто хиляди лири по курса през четиридесетте години на двадесети век. При стойност 8,40 лири за тройунция всеки сейф щеше да тежи 12 400 тройунции, което правеше половин тон.

Тази новина беше лошата. Добрата беше, че всеки кораб би трябвало да е носил по тридесет и един милиона лири по днешния курс и всеки сейф щеше да съдържа около два милиона и половина. Измеренията бяха фантастични, но на Стракан не му пукаше. Макар че бяха приблизителни, цифрите го устройваха напълно. Това му даваше представа с какво имат работа. Много пари и огромна тежест.

Половин тон беше тежък товар, а като се прибавеха още двеста килограма за самия сейф, щеше да е невъзможно някой да го отмести. Дори Сумо с помощта на Дребсън и Петер. А трябваше поне да успеят да ги преместят на място, където да могат да ги отворят. Стракан изгаряше от нетърпение да го направи.

Петер беше уморен от дългото пътуване, затова си легна в осем. Беше донесъл подарък на Ед и му го даде, преди да си кажат лека нощ. Беше го купил от Амстердам и не си беше направил труда да го опакова.

Стракан го извади от плика, засмя се, извика победоносно и прегърна приятеля си. Най-после беше направил нещо хубаво. Календарът беше във формат А4 и с метална спирала. Снимката на корицата ясно се виждаше през целофана. Гигантската баракуда му се хилеше, застанала неподвижно срещу течението. Идеален израз на контролирана агресивност. Маколи Гилкрист действаше бързо.

Ед изми чиниите в морето, угаси огъня и благодари на Кей Ти за вечерята. И тъкмо се приготви да отиде да си легне, когато видя, че тя го гледа малко насмешливо. Стоеше на прага на бунгалото си, облегната на касата. Вдигна ръка и прокара пръсти през косата си. Стракан нямаше как да не забележи очертанията на гърдите й под тениската.

— Къде отиваш, по дяволите? — попита тя.

— Вкъщи — отвърна той и се изчерви. Въздухът беше топъл. Ухаеше на изгоряло дърво и трептеше от песните на безброй невидими насекоми.

— Вкъщи? Не ми трябваш там. Стига си бил такъв проклет англичанин и идвай тук!

Ед се усмихна. „Бог да благослови и Америка“ — помисли си и влезе след нея в бунгалото.