Патрик Удроу
Координати на смъртта (45)

45.

Ед сякаш отмести плочата от гробница. Под тях зейна черна дупка и те се вторачиха в нея. В бездната като снежинки падаха отломки от изкъртения корал. Стракан и Кей Ти отместиха очи от дупката и се спогледаха.

От фенерчето на Ед нямаше и следа. Беше паднало толкова надълбоко, че светлината му не се виждаше. Дъното очевидно беше много надолу. Имаха чувството, че са повдигнали капак и са открили кратера на угаснал вулкан. Стракан избърса плочата и написа на Кей Ти: „Вземи другото фенерче от чантата ми. Завържи го за колана с тежестите и го пусни. След пет минути излизам.“

Тя го погледна така, сякаш искаше да каже, че не е дошла с него, за да му слугува, така че Ед й изпрати няколко целувки и примига като предано куче. Кей Ти грабна плочата от ръката му и написа отговора си: „Добре. Не се бави. Не влизай дълбоко в пещерата“.

Той кимна. Това беше едно от първите правила в гмуркането. Не влизай в затворени пространства, ако не си обучен и нямаш подходяща екипировка и поне един другар.

Второто правило беше не по-малко важно, що се отнасяше до Стракан. „Не противоречи на Кей Ти Лукър, ако не искаш да бъдеш жестоко наказан.“ Ед вече си представяше гнева й, ако изследваше пещерата без нея. Опасенията му обаче бяха излишни. Нямаше никакво желание пак да се заклещи. Нужна му беше само повече светлина, за да намери фенерчето.

Кей Ти се обърна да отплува, но Ед я хвана за глезена и я дръпна. Бяха под водата вече петнадесет минути. Той посочи часовника си и й показа пет пръста, после три. Три минути на дълбочина пет метра, стандартната почивка за безопасност и основна процедура след всяко гмуркане на повече от осемнадесет метра. В противен случай организмът не може да отдели азота. А излишъкът на азот в кръвта води до декомпресия или така наречената кесонна болест.

Кей Ти завъртя очи, за да му покаже, че не е забравила, после ритна с плавниците и се издигна. Ед издуха няколко кръгчета въздух, които да я гонят по пътя й, и зачака. Животът в пещерата по принцип беше оскъден, но достатъчно оживен, и Стракан знаеше, че ще намери нещо, заслужаващо да бъде заснето.

Повдигна друг камък, по-малък, и видя млада каменна риба, сляла се с дъното. Беше дълга само половин педя, но въпреки това беше по-смъртоносна от гигантската акула от предишния ден. Каменната риба има тринадесет остри като игли бодливи шипа на гърба и всеки е снабден с жлеза, която изпуска отрова, когато я настъпиш. Стракан нямаше намерение да я докосва. Настрои светломера и направи три снимки. Във водата имаше множество частици и светлината не беше идеална. Фотографиите на каменната риба нямаше да станат хубави. Това беше жалко, защото рибата нямаше нищо против да я снимат. Стоеше абсолютно неподвижно и не реагираше на светкавицата.

Ед все по-силно се изкушаваше да разгледа пещерата, въпреки че изпитваше опасения и се колебаеше. Е, щеше да надникне набързо. Нямаше да му се случи нищо лошо. Беше пропътувал половината земно кълбо, за да се гмурне тук — сега ли да се чуди и да играе по правилата?

Кей Ти щеше да му донесе резервното фенерче чак след няколко минути. Пролуката беше достатъчно широка. Нямаше опасност аквалангът му да се заклещи, както беше станало на рифа Ха Ха. Щеше само да надзърне. Кей Ти нямаше да разбере.

Стракан издиша и се вмъкна между скалите.

И се озова в друг свят. От цепнатината проникваше достатъчно светлина и той видя тавана на огромна пещера. Приличаше на катедрала от корали. Лишена от слънчевите лъчи, водата беше няколко градуса по-студена и невероятно чиста. Тук не растяха водорасли и нямаше планктон. Стракан сякаш се гмурна в течен кристал.

Опитните водолази се придържат към закона за трите трети. Една трета от запаса от въздух, за да стигнеш там, където искаш, една трета да се върнеш — и една трета за непредвидени случаи. Бяха му останали две трети от кислорода и той реши, че този запас е достатъчен. Консумацията на въздух се определя от няколко фактора. Техниката и капацитетът на белите дробове са два от тях, а страхът, студът и дълбочината са другите. Стракан не се безпокоеше за първите два фактора. Проблемът бяха следващите три. Щеше да изразходва кислорода си бързо. Наистина трябваше само да надникне.

Спусна се по-надолу, за да види колко дълбока е пещерата. Сърцето му блъскаше като обезумяло. Все още нямаше следа от фенерчето. Вероятно бе изчезнало в пясъка на дъното. Ед почувства, че е попаднал на нещо. Уредът за измерване на дълбочината показваше четиридесет и пет метра. Дупката над него светеше като ореол. Той заплува надолу в снопа светлина. Имаше усещането, че влиза в криптата на катедрала.

Слънчевата светлина намаля и на петдесет метра лъчът угасна. Без да губи кураж, Стракан продължи да плува в мрака. Овладяваше страха си с мисълта, че все ще намери пътя обратно. Можеше да излезе винаги когато поиска, щом намереше снопа слънчева светлина. Това имаше резултат още три метра. А после той се уплаши.

В пещерата цареше непрогледна тъма. Все едно се намираше в шахта на изоставена мина или в космоса и беше безтегловен. Далеч от естествената среда на човека. Протегна ръце да се защити. Нямаше представа от какво. Може би нещо дебнеше само на няколко сантиметра. Скали или термоклинали. Или нечии зъби. А може би се спускаше в дълбока стесняваща се пукнатина, задънена улица без пространство, където да се обърне.

Не виждаше протегнатите си напред ръце и дълбокомера на китката си и започна да измерва дълбочината наум. По един метър за всяко ритане с плавниците. Петдесет и три, петдесет и четири метра. Нищо. Само мрак. Реши да стигне до шестдесет метра.

Вероятно беше открил падина, съперничеща на Марианската, която се намираше в югозападното крайбрежие на Гуам и всъщност не беше далеч. Според изчисленията се предполагаше, че Марианската падина е дълбока единадесет хиляди метра. Ед беше достигнал петдесет и седем. Дишането му наподобяваше порив на вятър в тъмна нощ. Кънтежът на страха беше единственият му ориентир.

Мракът беше непрогледен. Стракан поемаше твърде голям риск. Петдесет и осем метра. Можеше да дойде отново със специална екипировка. Петдесет и девет. Фенерчета и сигнални ракети. Шестдесет метра. Дори неопренът му не беше достатъчно топъл. Шестдесет и един. Разтрепери се от студ. Време беше да излиза. Шестдесет и два. Гмуркането беше донякъде успешно. Беше открил подводна пещера, която заслужаваше да бъде изследвана по-внимателно. Шестдесет и три метра. Нямаше нищо срамно, ако се откажеше. Шестдесет и четири. „Добре. Стига толкова.“

И точно когато стигна шестдесет и пет метра, ръката му се удари в нещо твърдо, плъзна се по него и той го закачи и с рамо. Не плуваше бързо, но сблъсъкът го изненада и той се дръпна от ужас. Засмука наустника и дишането му стана като на Дарт Вейдър.

Когато нощем се препъваш към банята, ръцете ти са протегнати напред само като предпазна мярка. Ако се блъснеш в нещо, знаеш какво е. Изругаваш, но не ти става лошо от прилив на адреналин. Не се задъхваш, сякаш поемаш въздух за последен път. Не размахваш ръце, за да запазиш равновесие. Ед направи всичките тези неща и изразходва ценен въздух.

Опипа с пръсти мрака и отново докосна неравна повърхност. Вероятно беше скала. Беше стигнал до дъното. За трети път прокара пръсти по нея. Сърцето му заблъска като обезумяло. Нещото под дланите му не беше създадено от природата и сякаш продължаваше безкрайно.

Придвижи се два метра наляво. Имаше представа от какво е направена повърхността. Не беше скала. Сви пръсти и почука. Звукът отекна в пещерата зловещо силно като звън на погребална камбана. Дрънчене на метал. Предметът беше стоманена плоскост.

Въображението му се развихри, обзе го въодушевление. Искаше да изследва по-нататък, но въздухът му свършваше. Нямаше светлина. Проучването беше невъзможно. Трябваше да изплува. Размаха плавниците, но в същия миг си спомни, че носи фотоапарат. Беше се превърнал в придатък на тялото му. Можеше да работи с него със затворени очи. На тъмно.

Настрои светкавицата на максималната яркост, насочи обектива по дължината на стоманената повърхност и натисна копчето. Пространството наоколо мигновено се озари от ослепителна бяла светлина, досущ мълния в тъмна нощ.

Стоманената плоча беше огромна и ръждясала. Стракан видя болтовете, които я скрепяха. Беше широка и се извиваше наляво. Това показваше, че Ед все още не е стигнал до дъното на пещерата.

А после всичко изчезна. Отново настана мрак, още по-непрогледен.

Той се придвижи наляво, плъзгаше ръка по металната плоскост. Извивката ставаше все по-изпъкнала… и изведнъж свърши. Пръстите му докоснаха ръб. Вече беше сигурен какво е намерил. Спря, отдалечи фотоапарата на една ръка разстояние от себе си и отново натисна копчето.

Пещерата пак се озари от ослепителна бяла светлина, само за част от секундата. Това обаче му беше достатъчно, за да потвърди, че теорията му е правилна. Видя ги — на тридесет метра вдясно. Снимката беше историческа. Двете дула на ръждясало противовъздушно оръдие на борда на японски кораб.

Беше намерил наследството си.