Патрик Удроу
Координати на смъртта (57)

57.

Изскочи от музея и затича, разбутваше хората. Не му пукаше дали поведението му изглежда странно.

Горещината го блъсна като полъх на леярска пещ, но и това не го интересуваше. Не го беше грижа и дали Кей Ти е будна. И да спеше, скоро щеше да се събуди. Подобна новина не можеше да чака. Можеше да промени живота й завинаги и да й помогне да забрави какво бе направил Пили Паранг на ръцете й.

Беше толкова въодушевен, че едва след минута осъзна, че го следят.

Не забеляза колата, когато излезе от музея, но после я видя ясно. Сив рейндж ровър „Вог“ с тъмни стъкла — тъмните стъкла винаги възбуждаха любопитството му да разбере кой е вътре. Сингапур е най-скъпото място на света за собствениците на коли, затова чудовищният джип очевидно принадлежеше на някой много богат.

След известно време наистина се убеди, че го следят. Колата се отдели от тротоара минутка, след като той мина покрай нея. Уличното движение не беше оживено и Стракан чу как двигателят забръмча. Джипът все още не беше превключил на втора скорост.

Ед тръгна към болницата. След няколко минути погледна през рамо и пак видя рейндж ровъра. Движеше се бавно в лявата лента на двадесетина метра зад него. Позволяваше на другите коли да го изпреварват. Това не му хареса. Сигурно бяха от Интерпол. Кой друг би го преследвал с такъв автомобил?

Ако наистина бяха ченгета, играта беше свършила. В малка страна като Сингапур Стракан можеше да бяга, но не и да се скрие. Описанието му вероятно беше изпратено на летищата и пристанищата на фериботите. Щяха да го арестуват в мига, в който се опиташе да избяга. Ферховен беше безмилостно копеле. Мишел Нокрис с право го бе оприличила на питбул. Ед настръхна. Нямаше представа как инспекторът го е намерил. Бяха минали две седмици и половина, откакто бе напуснал Лондон, и още две, откакто беше заминал за Тиоман. Може би някой от охраната в болницата беше осведомил холандеца. Но всъщност това нямаше значение.

Ферховен беше избрал възможно най-гадния момент. Стракан току-що бе подредил парчетата на ребуса. Беше изминал дълъг път от „Кош за омари“ във Вилемстад. Пътешествието го беше отвело от Карибите в Южнокитайско море през Лондон, Амстердам и в Тиоман. От апартамента на мъртвата млада жена на Бърмондси стрийт до музей в другия край на света. Беше си намерил нови приятели и бе убил стар приятел. Нямаше намерение да се отказва от търсенето на наследството си. Трябваше да измине още малко път — от Сингапур до архипелага Керкула и после обратно до Кюрасао заедно с десет милиона златни английски лири плюс натрупванията за шестдесет години. „Кагура“ означаваше, че фотографското сафари по крайбрежието на Аруба и Бонайре вече не е мечта. Петер можеше да разговаря с Купманс и да успее да го убеди да вдигне забраната Ед да посещава острова. Емиграционните власти щяха да го посрещнат с отворени обятия, когато разберяха колко пари има.

Поколеба се дали да не побегне, но осъзна, че няма да стигне далеч в жегата, затова се огледа за странична уличка или парк, където джипът нямаше да може да го последва. Вдясно обаче имаше шосе, а отляво — стена. Нямаше къде да се скрие. Ако пресечеше на отсрещната страна, ровърът щеше да обърне и отново да подкара след него. Не му оставаше нищо друго освен да чака.

Сигурно беше Ферховен. Никое друго ченге не би играло играта по този начин. Служителите на Интерпол в Сингапур биха свършили работата без много суетене. Щяха да му щракнат белезниците още пред музея. Не биха си играли на котка и мишка. Стракан се ядоса. Гневът го изгаряше като лавата в древните вулкани на Тиоман и го зареждаше с енергия. Нямаше намерение да кляка пред Ферховен. Забави крачка и отново погледна през дясното си рамо. Джипът все още го следеше, но разстоянието между тях беше намаляло на петнадесет метра.

Видя кръстовище със светофари на стотина метра напред. Мина покрай купчина чакъл и инстинктивно грабна камък — остър, грапав и тежък. Докато вървеше, преброи за колко време се сменят светлините на светофарите. Зелената продължи петнадесет, а червената двадесет секунди. Той тръгна с такова темпо, че да стигне до светофара, когато зелената светлина се смени с червена. По улицата се движеха и други коли, които спряха и препречиха пътя на рейндж ровъра.

Щом джипът остана последен на опашката, Стракан изведнъж се обърна и хукна към него. Хората в рейндж ровъра явно го видяха. Джипът се опита да се измъкне от редицата, но отпред и отзад имаше коли и беше блокиран. Нямаше къде да отиде. Ед стигна до него за секунди и дръпна дръжката на предната врата вдясно. Беше заключена. Не му пукаше кой го вижда, нито се интересуваше от последиците. Единственото му желание беше да уплаши Ферховен до смърт. Замахна, удари стъклото с камъка и го разби. В същия миг светофарът светна зелено. Разнесе се свирене на гуми. Шофьорите на другите превозни средства побързаха да се махнат от местопроизшествието.

Рейндж ровърът също не остана. Предната седалка беше обсипана с остри като бръснарски ножчета стъкла. Ед ясно видя човека зад волана.

Зърна го само за миг. Джипът се стрелна напред и го принуди да отскочи на тротоара. Стракан не познаваше шофьора, но беше прекарал достатъчно време в Азия, за да разпознае расовата му принадлежност. Мъжът беше японец.

Ед се обърна и побягна към болницата.