Патрик Удроу
Координати на смъртта (31)

31.

На другия ден корабът от Керкула се появи на хоризонта. Стракан вдигна ръка да засенчи очите си от слънцето и загледа как се приближава. Корабът се движеше с дванадесет-тринадесет възела в дълбоководния канал между Пулау Тулай и Пулау Тиоман. Белите му платна се диплеха от лекия бриз. На половин миля от брега екипажът ги свали и включи двигателите. Скоростта намаля.

Корабът беше стар и красив — двумачтова шхуна с лъскав бял корпус и палуби от лакирано тиково дърво. Слънцето се отразяваше в месинговия рул. Дори от разстояние Ед забеляза безупречно изгладените униформи на моряците, които се готвеха да хвърлят въжетата на кея. Името на кърмата беше „Ариадна“. Сърцето му се сви. Бе предполагал, че ще е малка яхта, за която можеше да си позволи да плати, а не плаваща тридесетметрова антика. Ако наемеше „Ариадна“, нямаше да му остане нищо от неговите дванадесет хиляди долара.

Гостите на „Ариадна“ започнаха да слизат по въжена стълба. Посрещна ги лодка. Членовете на екипажа подаваха багажа над предпазните перила сред оживени сбогувания, бакшиши и снимки в последната минута. Пет дни на борда на „Ариадна“ в националния парк беше ваканцията на живота за много хора. Но не и за тези пътници. Те щяха да се върнат в банките и застрахователните си компании с подновени сили и енергия, готови да печелят още повече пари, за да направят още по-хубаво преживяването следващата година. Това беше играта им — ваканция на живота всяка година. Стракан ги гледаше неодобрително. Опита се да се убеди, че не е като тях, че неговият цикъл на ин и ян е по-благороден.

— Мислиш да го наемеш, а? — Гласът зад него беше пронизителен и носов. Ед го позна мигновено и се обърна. Пили Паранг седеше на брега досами вълните на плажа и рисуваше фигури на пясъка с пръчка.

— Пили! Къде ли не те търсих! — Лицето на Стракан засия. Двамата бяха преживели заедно много неща и нямаше начин да не се зарадва, че го вижда. Ед се затича и протегна ръка.

Пили не беше остарял, а само напълнял, по-здрав на вид и по-очевидно малайзиец. Кожата му беше по-тъмна, отколкото Стракан си спомняше, и костите му не стърчаха толкова много. Животът явно се отнасяше добре към него. Прическата му все още беше по модата от седемдесетте години — влажни къдрици като на Кевин Кигън, неговия герой от „Ливърпул“.

Английският футболен клуб беше другата му голяма страст наред с нелегалната търговия с изумруди и насилието. Избереш ли си която и да е година между 1970 и 1980, Пили можеше да ти каже какви награди е печелил отборът, на кое място се е класирал в първенството, кои футболисти са играли през сезона и кой е вкарал головете в решителните мачове. Изпълнението му на химна на клуба „Вие никога няма да бъдете сами“ беше ужасно. Той стисна ръката на Ед и отвърна на усмивката му.

— Господи, Пили, какво е станало? — Стракан веднага усети липсата на кутрето му и когато погледна, видя, че макар да е зараснала отдавна, раната е страшна.

— Друг път ще ти разкажа — отговори малайзиецът. — Та значи кораб ли ти трябва?

Стракан отмести очи към усмихнатото му лице и съзря напомняне за доброто старо време, когато за него светът беше стрида, а Пили Паранг — един от двамата, които му я поднасяха на чинийка. Късни нощи в Куала Лумпур. Купони по пълнолуние на плажа на Перхентските острови. Пили и Руни вдигат наздравица за успеха му и съобщават, че бизнесът им става международен. Спомни си с какво въодушевление бъркаше в раницата с емблемата на „Ливърпул“ и удоволствието, което изпитваше от усмивките на миньорите, докато възнаграждаваше кражбите им.

— Изглеждаш добре, приятелю.

— А ти си напълнял. Кожата ти се е опънала. — Стракан посочи голия му, украсен с татуировки торс. Около раменете се виеха синьо-черни пламъци, същински горящи клони, а върху гърдите му сякаш бушуваше огън. На гърба на Пили беше изрисуван сложен мотив от спирали и концентрични кръгове, покриващи всичко от врата до колана на късите му панталони. Нямаше хора, нито символи, животни или девизи, а само изобилие от синьо и черно мастило. Нещо като водовъртеж или вихрушка, направени с игла. На Ед винаги му бяха приличали на бойна окраска.

— Лодка ли ти трябва? — повтори малайзиецът.

— Да. Как разбра?

— Познавам те добре, Ед. Гледаше „Ариадна“ с копнеж. Искаш да се гмуркаш, нали?

— Да. На островите Керкула. Но трябва да съм сам.

— Защо? — попита Пили. „Трябва“ беше силна дума и английският му беше достатъчно добър, за да оцени значението й. Стракан беше намислил нещо. Имаше морски карти и джипиес, а сега му трябваше лодка. Цялата тая работа намирисваше на благоприятна възможност.

— Специални снимки. После ще ти обясня. — Ед беше сигурен, че няма да го направи, но сега, след като „Ариадна“ беше непостижима за него, повече от всякога се нуждаеше от помощта на Паранг. — Знаеш ли някоя лодка, която мога да наема?

— Има една. Риболовна. Много бърза и много красива.

— Твоя ли е?

— Не. Но познавам капитана. Казва се Сумо.

— Сумо?

— Ще видиш защо, като се запознаете. Мога да го уредя, ако искаш.

— Разбира се. Кога мога да се срещна с него?

— Тази вечер в „Палми“.

— И той ще се съгласи да наема лодката?

— Да.

— И ще ми уговориш изгодна сделка?

— Ще се опитам. — Пили се изсмя насила. — В колко часа искаш да се срещнете?

— Осем?

— Нека е седем. Имаме да наваксваме за много години. Може да дойда с теб. Отдавна не сме се виждали. Ще поговорим за едно време.

Стракан си сложи тъмните очила. За втори път някой предлагаше да се присъедини към него и му ставаше все по-трудно да отказва. Все още нямаше представа колко ценно е наследството му, при положение че наистина съществуваше, но на този етап беше по-добре да внимава, отколкото после да съжалява. Вярно, повечето участници щяха да улеснят работата, но трябваше да прекара известно време с Пили, за да възстановят предишното си разбирателство. А дори и тогава да се довери на хитрия малайзиец щеше да е рисковано.

— Не, благодаря, Пили. Познаваш ме. Работя по-добре сам.

— Е, ще видим. До скоро — каза Паранг, обърна се и тръгна по пясъка.

— Пили! — извика след него Стракан. Малайзиецът забави крачка. Пляскаше с пръчката по бедрото си като с камшик. — Как е Руни?

Пили спря, но не се обърна. Не смееше да разкрие чувствата, които го накараха да се намръщи и да стисне юмруци. Прехапа устна и болката го върна в настоящия момент.

— Хубаво е, че те виждам пак, Ед — каза през рамо малайзиецът.