Патрик Удроу
Координати на смъртта (32)

32.

Стракан отиде в „Палми“ в седем без петнадесет, поръча си бира и пиле с фъстъчен сос и зачака.

Екипажът на „Ариадна“ вечеряше на една маса наблизо. Капитанът беше облечен в риза с къси ръкави и бели панталони, навити до коленете. Кожата му имаше цвета на печен кестен, а прасците му бяха осеяни с възли от живота в морето. Беше по-възрастен поне с десет години от останалите и докато те вдигаха врява и бъбреха оживено, се движеше между тях грациозно и с достойнството на лебед сред патици. Беше слаб и жилав като мнозина местни жители, но когато вдигна чашата си, се видя, че сухожилията му са като стоманени въжета. Държеше халбата с две ръце и пиеше със затворени очи.

Стракан изпита завист, докато наблюдаваше как този непретенциозен човек се наслаждава на дребните удоволствия на живота. Професията му не беше обикновена и безинтересна, но въпреки това трябваше да мисли за бъдещето си. Все още го изграждаше. Нямаше бунгало на плажа в залива Сан Михиел, нито яхта за пътувания до Аруба и Бонайре, и докато не постигнеше тези неща, нямаше да почувства същото задоволство като човека, когото в момента наблюдаваше. Капитанът вече имаше всичко това.

Пили закъсня и се появи от мрака едва когато Стракан изпи третата си бира. Малайзиецът седна и поръча още две бутилки. Беше се изкъпал и бе облякъл бяла тениска. Ед се учуди, като видя, че е изгладена.

— Намери ли Сумо?

— Да — отвърна Пили. — Ще дойде. Но не е доволен.

— Защо?

— Не иска да вземе само един човек. Яхтата му има четири места и ще изкара повече пари, ако изчака да се напълни.

— Колко струва цялата?

— От двудневно пътуване с четирима печели хиляда и шестстотин долара, бакшишите отделно.

Стракан подсвирна.

— Американски или сингапурски долари?

— Американски.

— По дяволите! — Ед планираше четиридневно пътуване. Един ден отиване, два дни проучване на мястото и един ден връщане. Според цитирания от Пили ценоразпис Стракан трябваше да се раздели с повече от три хиляди долара — една четвърт от сумата, която беше скрил. Парите бяха твърде много за първо разузнаване. Трябваше да запази още доста, в случай че се наложи да отиде отново. Тиоман се превръщаше в много по-скъпа авантюра, отколкото бе предполагал. Несъмнено близостта до Сингапур поддържаше цените високи. — Не можеш ли да ми издействаш отстъпка?

— Едва ли. Сумо не ме харесва много.

— Никой не те харесва много, Пили. С изключение на мен. Значи работата ми е спукана, а?

— Не. — Паранг отпи голяма глътка бира и сви устни. — Ще ти помогна. Ще дойда с теб и ще си поделим разходите.

Стракан онемя от изумление. Не беше сигурен дали Пили говори сериозно и ако е така, дали новината е добра, или лоша. Риболовната яхта щеше да му осигури идеално прикритие, от каквото се нуждаеше, за да разузнае около архипелага Керкула, но ако откриеше потъналия кораб, щеше да е трудно да го запази в тайна. От друга страна обаче знаеше, че Пили не се гмурка, затова може би беше възможно малайзиецът да дойде и да не разбере нищо.

— Можеш ли да си го позволиш?

Пили присви очи.

— Не забравяй, че ти бях шеф, Ед.

Стракан се засмя. Беше спечелил тридесет хиляди долара през първите си девет месеца като куриер, а Пили вероятно беше изкарал десет пъти повече.

— Любезно предложение и звучи примамливо. Нека обаче да си помисля.

— Хубаво — отвърна Пили. — Имаш двадесет секунди, защото Сумо пристига.

Ед се обърна, видя Сумо и веднага разбра защо го наричат така. Нямаше начин да го сбърка човек. Беше грамаден и с лице на усмихнат Буда. Морскосинята му тениска беше опъната на огромните му гърди. Краката му се подаваха като бирени буренца от късите жълти панталони. Центърът на тежестта му сигурно беше по-ниско, отколкото дори на хипопотам. Лесно беше да си го представиш как се навежда през борда на лодката си, изважда с куката петдесеткилограмова риба тон и лениво я хвърля на палубата. Стракан мигновено го хареса.

Сумо носеше раница и нисък плетен кош — сложи ги в краката си под масата. Ед пристъпи направо към въпроса.

— Трябва ми яхта.

Сумо кимна.

— Знам. Пили ми каза. Колко души сте?

— Само аз.

— Ще ти излезе много скъпо. — Сумо го погледна и в очите му блеснаха искри. — На риболов?

— Гмуркане.

— Къде искаш да отидем? — Гласът на Сумо беше плътен и акцентът му силен, но говореше добре английски. Хората, занимаващи се с туристически бизнес, не можеха да си позволят да не говорят добре английски.

— На Керкула. За четири дни.

Сумо се ухили, намигна му, извади калкулатор, занатиска копчетата и замърмори нещо неразбрано.

— Колко? — попита Стракан и запали цигара.

Лицето на Сумо засия в усмивка. Очите му заблестяха. Той прокара огромната си лапа по оределите си кестеняви коси, даде му калкулатора и също запали цигара.

— Две хиляди долара! Ти да не си ял от онези гъби, дето ги продават на плажа? — Ед се облегна на стола и се ухили.

В отговор Сумо се изсмя гръмогласно, чак гърдите му се разтресоха. Не се обиди. Пазаренето беше част от всекидневието на Тиоман.

— Включени са три яденета на ден и моят племенник ще ти помага с екипировката.

— Да, но въпреки това е прекалено много.

— Тогава не мога да ти помогна. — Сумо се опита да отмести назад стола си, за да стане, но беше толкова тежък, че краката му затънаха дълбоко в пясъка. — Утре пристига клиент от Германия. Банкер. Много богат.

Може би блъфираше, но Стракан усети, че удобната възможност му се изплъзва. А нямаше време. Ферховен може би вече беше в Сингапур. Щеше да му отнеме няколко дни, докато намери друга яхта.

— Пили, все още ли искаш да дойдеш?

— Да. Няма проблем. Ще платя половината. После ще ми върнеш парите.

Сумо изсумтя и се изплю в пясъка. Очевидно не му харесваше идеята да дойде и Пили Паранг. Пулсът на Стракан се учести. Отново го обзе вълнението от търсенето на неизвестното и изпита желание да приключи със сделката. В същото време обаче отлично знаеше, че Сумо беше поискал повече пари, отколкото той би приел. Време беше за втория рунд.

— Хиляда и петстотин — заяви той. — Аз и Пили. Половината в предплата.

Сумо отново се засмя. Май умееше да се смее по-добре, отколкото да се пазари.

— Яхтата е хубава. Ще платиш дори повече, като я видиш.

— И кога мога да я видя?

— Ела. — Сумо неочаквано хвана Стракан за ръката. Ед беше едър и в добра форма, но Сумо го повлече по плажа като куфар на колелца. Стигнаха до водата. В мрака морето изглеждаше тежко като живак. Сумо посочи към „Ариадна“, която беше закотвена в дълбоководния канал. Всъщност не сочеше точно нея — Стракан проследи посоката. В плитчините до „Ариадна“ леко се поклащаше лъскава бяла яхта за спортен риболов, блестеше на светлината на пълната луна.

— Ето я.

Стракан се усмихна. Беше я видял, когато се връщаше от Куантан. От мястото си във ферибота се бе възхитил на очертанията й, докато потегляше в открития океан да търси риба. Моделът беше „Викинг 57“ от 1989 година, с три палуби и наблюдателна кула. Не беше нова, но беше добре поддържана и задвижвана от два огромни дизелови двигателя. Беше напълно подходяща за четиридневно плаване сред големите вълни в Южнокитайско море. И беше издръжлива и стабилна — точно каквато смяташе да си купи един ден, за да организира фотографско сафари в Южните Кариби.

— Как се казва?

— „Еспри Блу“. — Сумо се усмихна гордо. Странно, но френският му беше по-добър от английския.

„Еспри Блу“ — помисли Стракан. Името му се стори подходящо. „Синият дух“. Също като най-известната експортна стока на Кюрасао. Обзе го добро предчувствие и реши да я наеме.

— Колко ще струва всъщност? — попита, за да спечели време — и поне някакво предимство.

— Не, не, не! Ти колко искаш да платиш?

Сумо явно не искаше да отстъпи. Ед се замисли. Все едно се намираше на пазара в Куантан или Мерсинг. Методът на продавачите беше да те въвлекат в безмилостна игра на блъфиране. Погледна още веднъж Пили. Очите му го молеха да му подскаже, но Пили само сви рамене, сякаш казваше: „Нищо не мога да направя!“.

Ед се почеса по главата и изду бузи, за да покаже колко му е трудно да вземе решение.

— Хиляда и петстотин.

— Хиляда и осемстотин.

— Хиляда и петстотин. Това е последното ми предложение. — Трудна топка. Играта беше „всичко или нищо“. Трябваше да е готов да загуби.

— Откажи се, Ед. Ще намерим друг човек. — Пили застана между тях и погледна Сумо в очите. — Ако искаш работата, взимай я. Този човек е мой приятел.

Лицето на Сумо помръкна. Тонът на Пили не му хареса. А и не разбираше защо местен жител ще взима страната на бял човек. Знаеше обаче, че не бива да ядосва Пили Паранг. Въздъхна тежко и каза:

— Хиляда и петстотин. Ако победи змията.

— Какво означава това? — попита Стракан.

— Да победиш змията значи да спечелиш отстъпка.

— Каква змия?

— Ела. — Сумо отново го хвана за ръката и го помъкна към „Палми“.

Пили ги последва. Изражението му беше развеселено. Стракан го погледна за увереност и малайзиецът кимна насърчително. Каквото и да се случеше, Пили очевидно го одобряваше.

Сумо се наведе под масата, взе коша — бе висок тридесетина сантиметра — и го разклати няколко пъти.

Стракан се дръпна, уплашен от онова, което щеше да последва.