Патрик Удроу
Координати на смъртта (47)

47.

Корабът лежеше на морското дъно, затворен в гробница. Стракан се сещаше само за едно обяснение за това.

Някога пещерата вероятно бе представлявала кратер на вулкан, страничен отвор в стръмния склон, покрай който се бяха гмурнали. С времето върху кратера беше израснал рифът, беше образувал тънка кора от корали и бе затворил пещерата. Стотици, хиляди, дори милиони години по-късно японският кораб бе спрял, за да вземе група военнопленници от Куантан. Потеглил и го връхлетяла буря. Капитанът изгубил пътя в лошото време. В бързината си да избегне плиткия канал между двата рифа се беше блъснал във външната им стена и коралите се бяха врязали в корпуса.

Пробитият кораб се бе разцепил като консерва, бе се напълнил с вода, бе потънал, плъзнал се беше по склона на рифа и беше стигнал до покрития с корали кратер. Кората се бе вдлъбнала под тежестта му, пещерата се бе отворила и той бе паднал през нея като камък.

Целостта била временно нарушена — но процесът бе започнал отново. Рифът се беше сраснал повторно. В тези води това става много бързо, растежът стига до един метър годишно. За шестдесет и три години океанът бе имал достатъчно време да скрие съкровището си. Морското дъно беше погълнало плячката като гигантска мида и се беше затворило за любопитни очи. Потъналият кораб бе останал тук неоткрит от 1942 година, невидим за човешко око и неоткриваем за сонар. Местонахождението му беше известно само на единствения оцелял.

Но вече не беше така.

Стракан си представи как паниката обзема хората на борда. В суматохата дядо му беше избягал. Останалите се бяха удавили, но Артър Стракан беше плувал или се беше носил по вълните две мили до брега — и се беше ориентирал къде е мястото на корабокрушението по отличителните очертания на нос Дракон. Той бе знаел японски — значи бе разбрал, че на борда има нещо ценно. После, вероятно след края на войната, бе проверил на картата на Южнокитайско море и бе разпознал архипелага Керкула и нос Дракон, и за да гарантира запазването на тайната, беше отбелязал местоположението на кораба върху две сребърни копчета за ръкавели, древна статуя и преправена детска песничка.

Онова, което беше на борда, щеше да е по-ценно след шестдесет години. Ед все още не беше проумял напълно тази част, но стихчето на откраднатата картичка започваше да придобива повече смисъл.

И в годината шейсета,

като събереш и двете,

ще си струват пак среброто,

но ще стигнеш до златото.

Затова значи дядо му и баща му не бяха положили усилия да извадят плячката. Те бяха пазители на тайната, но се бяха отказали да я разкрият и му бяха дали копчетата. Отначало едното — а после като магнит и другото бе потърсило другарчето си. Двете късчета метал се бяха привличали във времето и пространството. Ин и ян. Ляво и дясно. Географска ширина и географска дължина.

Стракан не знаеше какво да направи в този трогателен момент, така че извади наустника, измъкна верижката изпод неопрена и целуна копчетата. „Благодаря, дядо“ — промълви и загледа как мехурчетата отнасят думите му към повърхността. Това беше най-малкото, което можеше да направи, а после благодари и на баща си и накрая се разсмя радостно.

Мигновено разпозна симптомите на кесонната болест — сигурен знак, че трябва да излезе от водата. Беше разговарял с водолазните физиолози и те все още не бяха наясно какво предизвиква чувството на еуфория, но бяха единодушни по въпроса, че азотът в кръвта се разтваря и се превръща в мастно вещество, обвиващо нервите. Мастите пък смущаваха предаването на нервните импулси. Само по себе си това не е опасно, но може да те накара да правиш опасни и непредсказуеми неща като например да говориш на мъртвите си роднини, когато трябва да се измъкнеш на повърхността.

Стракан отново щракна със светкавицата на фотоапарата, за да провери колко въздух му е останал. Имаше едва шестдесет бара. Стрелката клонеше към червеното. Време беше да излезе. Можеше да дойдат пак с фенерчета, сигнални ракети — и истинска еуфория, а не предизвикана от азота.

Оттласна се от кораба и размаха плавници, за да се издигне нагоре.

Плуваше бавно, за да пести въздух. Гмуркането на шестдесет и пет метра беше страшен риск с традиционната смес от кислород и въздух. Трябваше да направи няколко спирания за декомпресия по пътя нагоре. Щеше да е по-добре да има лека смес за дишане, в която азотът да е заменен с хелий или водород. Каза си да запомни да провери кое ще е по-подходящо за следващото му посещение.

Първото спиране бе на тридесет и пет метра, на входа на пещерата. Ед стоя там десет минути. Не му беше скучно, защото трябваше да свърши някои неща — по-точно да намери камъни, с които да скрие отвора.

Едва ли някой щеше да се гмурне тук, преди да се върнат, но Стракан нямаше намерение да рискува и да позволи на друг да участва в играта. Първият камък се беше търкулнал надолу по склона, затова той потърси наоколо и откри гигантска мидена черупка. Сложи я върху дупката като капак и после я замаскира с мъртви корали, камъчета и шепи пясък. Прикритието изглеждаше като създадено от природата.

Тъкмо преди да заплува нагоре, отново забеляза каменната риба. Не беше помръднала от мястото си. Стракан се вгледа по-отблизо и разбра защо. В хрилете й се беше заклещило нещо сребристо, може би станиол или халка от кутия сода или бира. Несъмнено бе дело на човешка ръка и ако още малко останеше в хрилете на рибата, щеше да я убие, преди да има възможност да порасне. Ед поклати глава. Човешките боклуци замърсяваха околната среда дори в такова отдалечено място като архипелага Керкула.

Операцията щеше да е деликатна и изискваше ръкавици и пинцети, но мисълта да остави каменната риба да умре изобщо не му мина през ума. Той извади пластмасовата кутия от джоба си, изсипа трохите, предпазливо взе рибата и я пусна вътре. Добави няколко камъчета, така че рибата да се чувства като у дома си, и затвори капака. Кутията беше достатъчно голяма, за да запази живота на каменната риба, докато Стракан се върнеше на лодката и махнеше металната частица. Той пъхна кутията в джоба си… и в същия миг осъзна, че не вижда колана с тежестите на Кей Ти, нито второто фенерче.

Кей Ти не се беше гмурнала, за да му донесе фенерчето.