Патрик Удроу
Координати на смъртта (21)

21.

Стракан не беше идвал в Сингапур. Страната беше строго забранена за контрабанда на изумруди. Драконовите закони и тежките присъди означаваха, че рискът не си заслужава. Освен това спазващите законите жители на най-богатата държава в региона не търсеха нелегално внесени скъпоценни камъни.

Пристигна рано сутринта. През стъклата на таксито видя, че Сингапур отговаря на представите му. Магистралата от летището беше безупречна. В средата имаше гъст жив плет и цветя в големи бурета. От двете страни на пътя на абсолютно равни разстояния бяха засадени палми. В повечето градове подобен път можеше да се нарече ботаническа градина. В Сингапур обаче му казваха шосе.

Бе спал през по-голямата част от пътуването. По-късно щеше да почувства умората от дългия полет, но когато се регистрира в пансиона на Дружеството на младите християни, все още крачеше енергично.

След като остави Ферховен, Ед се върна в апартамента си и се обади на Гилкрист. Редакторът потвърди, че снимките са пристигнали и са успели да стигнат в печатницата петдесет и шест минути преди крайния срок. Беше много доволен и попита Стракан как е успял да намери такава внушителна баракуда. Ед се засмя и му каза, че подобна информация е професионална тайна, но добави, че намирането на обектите изисква същите умения като да ги заснемеш.

Ако не бързаше, щеше да купи шампанско, да се обади на Тами и да я попита дали не иска да отпразнуват връхната точка на кариерата му дотук. Но вероятността Ферховен да се свести сякаш запали реактивен двигател в краката му. Все още не беше разопаковал багажа си от Кюрасао и след петнадесетина минути тръгна.

Беше късно, но въпреки това отиде на летище „Хийтроу“ и намери в книжарницата атлас. Седна на пода и огледа пак копчетата за ръкавели, за да реши за къде да замине.

Координатите на второто копче бяха 102°39’01’’. И се пресичаха с онези на първото някъде около остров Сингапур. Потвърждаваха разказите на Хамилтън за миналото на дядо му. По време на войната Артър Стракан се беше сражавал в Малайзия, но по пътя вероятно бе прекарал известно време в Сингапур.

Разпита служителката на билетното гише и научи, че ще му излезе най-евтино да пътува с директен полет на „Бритиш Еъруейс“. Купи си билет за отиване и връщане за петстотин лири. Не възнамеряваше да се връща в Лондон, но му казаха, че имиграционните власти в Сингапур няма да го пуснат да влезе в страната, ако има еднопосочен билет.

Прекара нощта в дрямка в залата за заминаващи пътници — използва водолазната си чанта за възглавница. Не му беше за пръв път да спи на летище и времето мина бързо. В осем и тридесет самолетът излетя. Стракан предполагаше, че Ферховен все още е в безсъзнание, защото въпреки счупения си нос мина през паспортната проверка само с бегъл поглед от страна на дежурните.

Изкъпа се и се избръсна в пансиона на Младите християни. Носът му беше посинял и го болеше и при най-лекия допир, но го беше чупил и преди и знаеше, че все някак ще зарасне. Синусите, изглежда, не бяха запушени и това беше най-важното. Обу къси панталони, намъкна една тениска и в десет вече беше на Орчард Роуд и търсеше да си купи ръчен джипиес.

Глобалната позиционираща система е базирана в космоса радионавигационна система и обменя сигнали със сателити, като използва триангулация, за да изчислява скоростта, позицията и височината. По-модерните и сложни модели могат да пресмятат географската ширина и дължина с точност до сантиметър, но повечето са прецизни до около три метра. Атласът от Хийтроу показваше само градусите и минутите, но на копчетата за ръкавели бяха гравирани и секундите. Щом си вземеше джипиеса, Стракан щеше да отиде право там, където координатите се пресичаха.

Купи го от един търговски център за електроника. Моделът беше със среден обхват. Гилкрист беше получил снимките и щеше да плати за календара и разходите по пътуването, тоест Стракан щеше да си върне всичко, което беше похарчил на Кюрасао, Галапагос и в Шотландия. Следващия месец за пръв път щеше да има договор — най-добре платеният от много време, така че дори не трепна, когато брои неколкостотин долара за покупката.

Обядва в една малка закусвалня. Поръча си говеждо и сок от пъпеш. Докато ядеше, прочете книжката с инструкциите и когато приключи с храната, всичко му беше ясно. Машинката имаше силен сигнал и показваше местоположението в градуси, минути и секунди. Стракан се намираше на две мили североизточно от координатите, гравирани на копчетата, така че просто взе такси.

След пет минути шофьорът го изгони — чувството му за хумор го изостави, когато Стракан го насочи към еднопосочна улица от погрешната страна. Вторият шофьор беше по-отзивчив: нямаше представа къде иска да отиде Ед, но се вживя в ролята си и използва клаксона по целия път, сякаш случаят беше спешен. На Стракан това му хареса.

Минаха покрай някакво игрище за крикет — истински оазис в центъра на града. Сградата на клуба беше със зелени бамбукови капаци на прозорците и бе заобиколена от неокласически сгради от колониалната епоха отдясно и високи модерни банки отзад. Вляво имаше опера. Зад нея блестеше морето. В далечината се виеше пет-шесткилометрова опашка от товарни кораби — чакаха да влязат в пристанището.

Таксито мина по улици с палми от двете страни, после по някакъв надлез, излезе от централната търговска част на града и се отправи към Джуронг и Туаз. Пейзажът стана индустриален. Докато даваше указания от задната седалка, Стракан осъзна, че следват пътните знаци към пристанището за товарни кораби. Това не беше добре. Ако наследството му беше там, щеше да е адски трудно да го намери. Колата спря в задънена уличка с индустриални сгради досами брега. Не можеха да продължат по-нататък. Ед даде бакшиш на шофьора и тръгна пеша.

Вървеше по кея и едва сдържаше желанието си да затича. Вдясно имаше складове, а вляво се издигаха жълти кранове. Китайски хамали седяха на перилата и пушеха. Движението в пристанището беше по-оживено, отколкото по улиците. Между корабите сновяха очукани търговски лодки — разнасяха изпрани дрехи, прясна храна, митнически декларации и поща.

Това съвсем не приличаше на местата, с които бе свикнал. Беше се гмуркал предимно край тропически рифове. Спускането под водата в едно от най-оживените пристанища на света не го блазнеше. Ако наследството му наистина беше тук, дядо му го бе пратил на почти невъзможна мисия. Дори да пренебрегнеше опасността от минаващите навсякъде витла, водата беше твърде замърсена. Видимостта беше като в мастило.

Продължи напред. Джипиес системата показваше, че се приближава. Скоро стана ясно, че може би няма да се наложи да се намокри. Намираше се на правилните градуси и минути, откакто стъпи на пристанището, и вече беше и на точната секунда от географската дължина. Ако отидеше по-нататък, щеше да стигне до географска ширина 43 секунди.

Вонящ ресторант до крановете рекламираше супа от рибени глави. Над Стракан кръжаха чайки и крещяха, докато готвачите изкормваха сутрешния улов в двора. Две риболовни корабчета бяха спрели до кея. Веригите им дрънчаха с издигането и снижаването на вълните. Ед вдиша дълбоко мириса на мокри въжета, рибени люспи и газ от печките на ресторанта.

Сърцето му се изпълни с надежда. Скоро щеше да намери фамилното наследство и да разкрие загадката, която занимаваше съзнанието му, откакто бе навършил осемнадесет. Усмихна се. Със съвременната технология всичко беше лесно.

Видя стара постройка, може би със стени от варовик. Издигаше се на обрасъл с трева хълм. Да, това беше. Ед забърза натам, почти затича. Пазачът на близкия склад го погледна незаинтересовано.

Възвишението беше най-високата точка на кея. Наблюдателницата беше построена на върха и гледаше към пристанището. Амбразурите в стените показваха, че някога тук е имало оръдия. Стракан се качи по стъпалата — опасяваше се, че в малката крепост няма да има нищо.

Но грешеше. Вътре го чакаше изненада.