Патрик Удроу
Координати на смъртта (29)

29.

Гмурнаха се близо до северния край на острова. Носеха се слухове, че там била забелязана риба трион, но Стракан не им обърна внимание. Мълвата обикновено се разнасяше, когато някой новак видеше нещо и понеже не знаеше какво е, му приписваше познато име. След това всички на острова скачаха във водата да го търсят, а съществото вече се беше отдалечило поне на двадесет мили.

Ед остави групата. Туристите се гмурнаха покрай рифа с надеждата да видят акули, скатове и костенурки. За Стракан много по-забавно беше да стои на едно място и да наблюдава какво става. Само на петнадесет метра от мястото на гмуркането видя две преплетени морски змии — ухажваха се в корала.

Очевидно не желаеха да позират пред обектива и бяха трудни за снимане.

Повечето водолази знаят, че морските змии са много по-отровни от кралската кобра, и ги отбягват. Не знаят обаче, че зъбите им са малки и не могат да захапят нещо по-дебело от плот на маса. Опасността е незначителна, ако човек има опит.

Двете змии непрекъснато изчезваха в дупките в корала и принуждаваха Стракан да ги издърпва за опашките.

Вече беше готов да се откаже, но изведнъж змиите застанаха в поза, която щеше да се нареди сред най-добрите му снимки. Мъжкият последва женската под скалата, но се обърна да го заплаши, когато го дръпна за опашката. Едната змия гледаше наляво, а другата — надясно. Опашките им бяха скрити от скалата и те приличаха на двуглава змия. Стракан успя да направи няколко снимки, после морските змии избягаха, стреснати от светкавицата на фотоапарата. Той се усмихна. „Пукни се от яд, Бил Танър!“ Морските змии щяха да изглеждат великолепно. Сините ивици на шиите им ярко контрастираха с пурпурночервените водорасли, покрили корала. Гилкрист щеше много да ги хареса.

Работният ден му донесе удовлетворение и след като върна екипировката си във водолазната школа, Стракан се прибра, легна в хамака пред бунгалото и прочете още една глава от романа, който си беше купил на пристанището. Не искаше да си губи времето, като чака и слуша тихото плискане на вълните на брега, но нямаше как. Нямаше какво друго да прави, поне в момента.

 

 

Вечерта пак отиде в „Палми“ с надеждата да намери Пили, но напразно. От бившия му работодател нямаше и следа — но сърцето му подскочи, когато видя американката от туристическата агенция на бара. Пиеше бира от бутилката и подхвърляше подложки за бира с палец — беше наредила десетина на ръба на плота. Ръката й се движеше по-бързо, отколкото можеше да проследи поглед, и подложките литваха, преобръщаха се и пак се подреждаха на бара. Стар номер, но Ед не беше виждал някой да го прави толкова бързо.

Не видя приятеля й и реши, че няма да обърка много нещата, ако я поздрави. Предполагаше, че изглежда добре. Боксът на Ферховен не беше оставил трайни белези. Подутините под очите му бяха спаднали и носът му беше горе-долу в средата на лицето му. Пък и бе потъмнял от слънцето и синините се забелязваха трудно. Както и да е, нямаше намерение да я остави да пие сама.

Тя гледаше видеофилм за живота на рифа. Беше с къса черна памучна рокля с тънки презрамки, която следваше извивките на тялото й. Личеше, че се е пекла на слънце — ръцете и краката й се бяха зачервили. Тъмните й очила прибираха дългите й кестеняви коси зад ушите като диадема и откриваха лицето й. Не се нуждаеше от грим. Стракан усети, че пулсът му се учестява. Тя го зареждаше с енергия и решителност. Караше го да се бори с мечки, да избягва куршуми, да прескача каньони, да жонглира с планети и да цепи дърва с голи ръце, като каратист.

Отиде до бара и застана на четири-пет метра вдясно от нея. Тя се престори, че не го вижда, но все пак сбърчи нос и това му подсказа, че го е забелязала. Ед си поръча бира и отиде до нея.

— О, заповядайте. Седнете до мен. Чувствайте се като у дома си. — Явно беше иронична вечер, както беше агресивна денем.

— Просто искам да ви кажа, че съжалявам за случилото се следобед. Мисля, че реагирах прекалено остро.

— Не се тревожете. Беше много галантно от ваша страна. Много кавалерско. Типично английско.

Стракан не можа да прецени дали говори иронично, или сериозно. Надяваше се да е второто.

— Приятелят ви добре ли е?

— Той не ми е приятел. — Младата жена започна да отлепя етикета на бутилката си, отбягваше погледа му.

Ед я наблюдаваше, особено тънките й ръце. Бяха толкова сръчни и подвижни, че дори нещо прозаично като отлепването на етикет изглеждаше изящно.

Тя отпи от бирата и го погледна в очите.

— Вече не. Замина си следобед. Всъщност точно затова се скарахме. Трябваше да летим утре, но аз исках да останем още един ден. Можеше да сменим билетите със загуба само петдесет долара, но той винаги се придържа строго към графика си. Много е задръстен. В смисъл — сериозен. Живее по наръчника, който родителите му са му заврели в задника, когато е бил малък.

— За пръв път ли ви удари?

Тя наведе глава. Стракан се извини и добави, че не е негова работа.

— Майк иска да съм такава, каквато не съм. Домакиня. Кобила за разплод. Да спазвам фамилните му традиции. Той е от заможно семейство от Филаделфия. Те ценят само традициите и старомодните ценности. Голяма къща, голяма морава, голяма кола, голямо самочувствие. Свикнал е всички да правят каквото той каже. Не му харесва, когато възразявам. Очакваше да си държа устата затворена и краката разтворени. Не знам защо изобщо тръгнах с него.

— И сега всичко свърши? — Банбъри Стракан полагаше усилия да не проявява очевидно любопитство.

— Да. И не преждевременно. Отдавна трябваше да го разкарам. Не е моят тип.

Той протегна ръка.

— Аз съм Ед Стракан.

— По дяволите. Аз пък помислих, че сър Ланселот се е притекъл на помощ на своята дама, която е изпаднала в беда. — Тя сложи ръката си в неговата. — Кей Ти Лукър.

— Кейти или Кей Ти? — Стракан се замисли как беше казала „своята“ дама, а не само „дама“, сякаш вече се смяташе за обект на интереса му. Това му хареса.

— Второто.

— На какво е съкращение?

— Съжалявам, скъпи. Трябва да ме опознаеш много по-добре, преди да ти кажа.

— Колко по-добре? — попита той и мигновено съжали за въпроса си. Не трябваше да забравя, че бе имала ужасен ден. Притискаше я прекалено много.

— Не слушаш ли, Ланселот? Много повече.

— Откъде си? — попита Ед просто за да поддържа разговора.

— За съжаление от Форт Уейн.

— Защо за съжаление? — Стракан очакваше, че ще каже само: „От Щатите“. Форт Уейн беше подробност, която не искаше да знае. Нямаше представа къде се намира, но му прозвуча като студено място.

— Форт Уейн е в Индиана. Там няма нищо. Само няколко фабрики и една магистрала.

— И какво правиш там, като няма нищо?

— Нищо не правя. Напуснах дома си отдавна. По дяволите, Ланселот, на колко години съм според теб?

— Двадесет и осем?

Кей Ти се засмя и го блъсна в гърдите.

— Позна бе! Браво!

Тонът й отново стана неразгадаем. Как можеше да изтълкува какво означава това? Нямаше представа дали я разбира правилно, или погрешно.

— Напуснала си Индиана. А после?

Разговаряха още половин час. Кей Ти му разказа за себе си — как отишла в Принстън да учи театрално изкуство и после в Ню Йорк, където играла незначителни роли в реклами и сапунени сериали, как се запознала с Майк зад кулисите, след като неговата застрахователна компания финансирала продукция на „Укротяване на опърничавата“, в която играла Кейт. Стракан познаваше творчеството на Шекспир толкова, колкото и градовете в Индиана, но реши, че Кейт е опърничавата и са избрали Кей Ти още на първото прослушване. Ако се съдеше по изпълнението й сутринта, изглежда, никой не беше успял да я укроти.

Той имаше слабост към хубави момичета, замесени в улични кавги, и разговорът вървеше лесно. Кей Ти му говореше като на стар приятел. След като Майк беше изпратен да ходи по дяволите с подвита опашка, тя не виждаше причина да бърза да се прибере у дома. Стракан я харесваше. Много.

— На почивка ли си тук? — попита тя.

— Донякъде. Аз съм подводен фотограф. — Наблюдаваше реакцията й и мигновено бе възнаграден, когато очите й блеснаха. Ед познаваше консултант по набиране на кадри, който се радваше на значителен успех сред жените, като казваше, че си изкарва прехраната с дресировка на делфини. Въпреки че професията му не беше толкова привлекателна, Ед беше доволен, че не се налага да лъже.

— Страхотно — отвърна Кей Ти. — Да ти трябва помощник? Аз съм добър водолаз. Всъщност съм воден спасител.

Стракан отпи от бирата си и поклати глава.

— Вече имаш помощник, така ли?

— Не. Работя сам — отговори той.

Това всъщност беше необичайно. Повечето морски фотографи си взимаха помощник — или като модел, или да носи резервната екипировка. За Ед обаче фотографията беше лично удоволствие и опитът му беше доказал, че помощниците са по-скоро пречка, отколкото придобивка.

— Вземи ме де! Ще е забавно. Няма да те ухапя.

Стракан не устоя и се засмя. Предложението й беше страшно съблазнително, но в същото време рисковано. Ако намереше Пили, нямаше да му каже каква е истинската причина за идването му на Тиоман. Още по-малко пък имаше намерение да я споделя с абсолютно непозната. Освен това след случилото се на Кюрасао апетитът му да се гмурка с хубави момичета драстично беше намалял.

— Много мило, но отговорът пак е не. Може и да се погмуркаме заедно тук, но на Керкула ще отида сам.

— Ще ходиш на Керкула? Господи, трябва да дойда с теб!

Стракан изтръпна. Беше се изпуснал и нещата се изплъзваха от контрол. Да се среща с Кей Ти изглеждаше забавно, но в момента най-важното беше наследството. Така че смени темата.

— Какво търсиш тогава, след като не искаш спокоен семеен живот?

— Приключения. Като всички хора.

— Не всички търсят приключения.

Тя го погледна състрадателно, после се усмихна.

— На света има два вида хора, Ланселот. Едните търсят приключения… а другите просто не се броят.

Ед се ухили, но нямаше време да отговори, защото Кей Ти продължи.

— И стига си ме гледал така! Искаш ли още една бира?

Стракан стана и сложи ръце на бара. Мъчеше се да не се усмихне. Госпожица Лукър беше взривоопасна, а той обичаше подобни предизвикателства. Но пък понякога животът не е справедлив.

— Не, благодаря — отвърна той. — И не се тревожи за това как те гледам. Не си моят тип.