Патрик Удроу
Координати на смъртта (56)

56.

На закуска Стракан и Кей Ти не разговаряха много. Размениха си само няколко банални забележки за времето и обсъдиха заглавията на сутрешните вестници.

Кей Ти трябваше да отиде при доктор Чан в десет, а след това да си почине един час и да се приготви да тръгне. В болницата вече бяха уредили необходимите документи и й бяха запазили билет в първа класа за полет на „Юнайтид Еъруейс“ до Чикаго през Токио.

Чан дойде да я вземе точно в десет. Стракан имаше свободно време, преди да се сбогува с нея, затова попита медицинската сестра на рецепцията какво би могъл да разгледа в града. Тя отговори, че няма много забележителности. Може би най-интересен бил Военноморският музей, бил на петнадесет минути пеша или на пет с такси. Ед реши да отиде там.

Денят беше горещ и влажен. Жегата беше потискаща. Дори влечуго би се задъхало. Стракан се зарадва, че е леко облечен — стари маратонки „Найки“, сини къси панталони и бяла ленена риза, ако не броеше копчетата за ръкавели и слънчевите очила. Опитваше се да не мисли за Кей Ти и да се справи със заминаването й като с всяко неприятно за преживяване чувство — да го пренебрегне, да зарови главата си в пясъка като щраус.

Докато вървеше, съставяше наум списък на нещата, които щяха да са му необходими за повторното посещение на подводната пещера. Все още не знаеше какво търси, затова трябваше да е подготвен за всичко. Мощни фенерчета. Бавно горящи сигнални ракети, за да осветява потъналия кораб, докато работи. Дълго въже. Ножовка за рязане на метал. Оксижен, поялник и дебел неопренов костюм. Специална смес за дишане от хелий и кислород. Вероятно дори помпа и лебедка. Тези неща бяха скъпи, но Стракан имаше причина да се усмихне, когато добави последната точка в списъка. Не можеше да го купи с пари, но беше по-полезен от всички други, взети заедно.

Петер Зееман беше на петдесет и пет и от тридесет години работеше като водолазен инструктор. През това време се беше гмуркал по три пъти на ден, триста и двадесет дни в годината. Беше записал в дневника си над деветнадесет хиляди часа под водата. Ед изчисли всичко това една нощ в залива Сан Михиел, когато нямаше какво друго да прави. Пресметна, че Петер е прекарал повече от две години, дишайки сгъстен въздух под повърхността. На света може би имаше хора, които се бяха гмуркали повече, но Стракан се съмняваше.

Стигна до музея за петнадесет минути, точно както беше казала медицинската сестра. От двете страни на алеята за коли беше засаден червен жасмин. За разлика от множество исторически сгради, тази не беше построена през колониалния период, а по-скоро приличаше на офицерска столова от Втората световна война.

Музеят се издигаше над притихнали морави, за които се грижеха мощни пръскачки и възрастни градинари със сламени шапки. Непозната за Стракан птица смучеше нектар от леха с орхидеи. Перата й бяха обагрени във всички цветовете на дъгата. Буйната глициния вдясно се виеше по фасадата на сградата. Евкалиптът в средата на моравата отпред извисяваше внушителния си ствол на двадесетина метра над земята. Бризът диплеше листата му, сякаш прелистваше страници на книга. Докато вървеше, Ед се наслаждаваше на гледката. Почувства се необичайно добродетелен. Обикновено не посещаваше места като музеи и библиотеки.

Вътре беше хладно и мрачно и той изпита облекчение, че се е скрил от слънцето. Плати входната такса и влезе. Експонатите бяха изложени в хронологичен ред в един-единствен коридор, затова нямаше опасност да пропусне нещо. Маратонките му скърцаха по пода. Колекцията беше подредена безупречно и за своя изненада Ед скоро беше погълнат от изложеното.

Имаше макети на кораби от петнадесети век. По онова време Сингапур бил част от султаната Малака. Плавателните съдове бяха типично азиатски — плоскодънни лодки с едно платно и висока задна палуба, къс кил и голямо кормило. По-нататък, с нарастването на стратегическото значение на Сингапур, обяснителните бележки ставаха по-обширни.

През 1819 година сър Стамфорд Рафълс, основателят на съвременен Сингапур, бе получил разрешение да използва пристанището като търговски пункт за британската компания „Източна Индия“. Дългосрочните връзки с Европа бяха осигурени с отварянето на Суецкия канал през 1869 година. Стракан се възхити на картините на големите клипери, плаващи по маршрутите на подправките и завръщащи се в Англия, натоварени с екзотични стоки — кафе от Ява, чай от Китай, каучук от Малайзия.

Приближи се до следващия експонат, посветен на разрастването на пристанището през двадесетте години на двадесети век. Британия бе провъзгласила Сингапур за своя главна военноморска база в Източна Азия и към търговската инфраструктура бяха добавени значителни съоръжения. Разказът продължаваше до Втората световна война.

Стракан изведнъж спря като ударен от гръм.

Стоеше пред окачено на стената табло с историята на войната с червеникавокафяви снимки и обяснителен текст. Първата фотография показваше британски генерал. Беше облечен в безупречно изгладена униформа — къси панталони и риза с къси ръкави, пушеше лула. От двете му страни се бяха изправили двама невъзмутими японски пазачи. Генералът очевидно подписваше документи за капитулация. На лицето му се четеше израз на пълно поражение. Стракан не го обвини, че пуши. Прочете текста под снимката.

„След кампания, продължила по-малко от седмица, през февруари 1942 година японските сили превземат и окупират Сингапур. Генерал-лейтенант Артър Пърсивал, началник-щаб на Съюзническата армия и Въздушните сили, подписва условията за предаването на колонията и автомобилния завод «Форд». В бързината си да се оттеглят числено превъзхожданите британски войски частично унищожават пътя, свързващ Сингапур с Малайския полуостров. Това предоставя на напредващия враг лесен достъп до острова със стратегически най-важното пристанище в региона. По време на сраженията в Малайзия британските запаси муниции драстично намаляват, но английският министър-председател Уинстън Чърчил очаква генералът да се бие до смърт и го предупреждава: «Не си и помисляй да щадиш войниците или населението. Командирите трябва да умрат заедно със своите войници. Заложена е честта на Британската империя и на британската армия». Сър Пърсивал се предава. Решението му да държи английското знаме заедно с белия флаг, носен от офицер от щаба, е постъпка, която Чърчил не му прощава“.

Вторият параграф беше по-интересен. Имаше и малко неясна, размазана и увеличена кафяво-бяла снимка на пристанището, която показваше японски търговски кораб, който очевидно вадеше нещо. На задната палуба беше монтиран кран. Стрелата му издигаше от морето нещо като желязна цистерна.

Стракан се вгледа по-внимателно и забеляза и платформа — носеше се по вълните в далечината. На нея стояха водолази. Двама мъже държаха маркучи, свързани с компресор, който подаваше въздух на двама невидими водолази в морето. Така се бяха гмуркали хората, преди Кусто да изобрети акваланга. Платформата задържа вниманието му само за секунда. На фона ставаше нещо много по-интересно.

Зад кораба с крана се забелязваше друг кораб. Виждаше се само задната му половина. На палубата имаше още шест железни цистерни, наредени в три редици по две като съвременни контейнери. Очевидно ги изваждаха от дъното на пристанището. Ед започна да чете текста.

„Въпреки неспособността си да отблъсне врага британската армия проявява прозорливост и преди да бъде прегазена, саботира много от съоръженията на пристанището. Англичаните унищожават сухия док, навремето най-големия на света, за да не позволят на японците да го използват за ремонт на корабите си. Освен това изгарят запасите си от петрол. На сградите в левия ъгъл на снимката се забелязват големи петна от пушека. В последен акт на отчаяние генерал Пърсивал заповядва златният резерв на колонията да бъде хвърлен в пристанището, за да не попадне в ръцете на врага. Тайната е опазена само два дни и е изтръгната с изтезания от един младши офицер. На снимката се виждат кораби от японската флота, които изваждат британските сейфове и ги товарят за транспортиране в Япония. Забележете водолазната платформа в далечината и наскоро напълнения с вода сух док вдясно“.

Въпреки климатичната инсталация в музея Стракан се обля в пот. Когато пристъпи към третата фотография, беше толкова развълнуван, че се задъхваше. Там беше заснет вторият кораб, който напускаше пристанището. Този път се виждаше целият. Беше дълъг четиридесет метра и натоварен с леки отбранителни оръжия. На носа му имаше противовъздушно оръдие с две дула. Зад него вятърът развяваше имперското японско знаме с изгряващото слънце. Над перилата се бяха навели двама членове на екипажа и махаха за довиждане на другарите си на пристанището. Ед преброи дванадесет железни цистерни, закрепени с вериги на кърмата. Сега обаче знаеше, че това не са цистерни, а сейфове.

И в следващия миг осъзна и нещо друго. Снимката беше най-красивата, която бе виждал. С радост би дал всичките си фотографии за тази снимка. Буквите бяха написани от едната страна на корпуса, малко под носа, и се виждаха през мъглата от бромида, фотоувеличението и времето. Нямаше абсолютно никакво съмнение. Това бяха същите японски букви, които беше заснел със светкавицата на фотоапарата си на дъното на Южнокитайско море.

„Изваденото злато напуска Сингапур привечер на седми март 1942 година с конвой от осем товарни кораба и се отправя към Осака. Имперската флота не контролира Тихоокеанското крайбрежие, затова конвоят е ескортиран от два бойни кораба клас «Ширацу» — «Шигури» и «Сузукадзе». На два часа път от Сингапур на единия товарен кораб («Кагура» на снимката) е заповядано да се отклони от маршрута си и да мине през Куантан, за да вземе взвод командоси от Съюзническата армия, които чакат депортиране в лагер за военнопленници в Япония. Отклонението е двеста и петдесет километра. «Кагура» трябва да се движи с максимална скорост и отново да се присъедини към конвоя след десет-дванадесет часа. В японските военни архиви е отбелязано, че корабът потегля от Куантан заедно с допълнителния си товар в 05:30 часа на осми март 1942 година, но не успява да се включи в ескорта. Случилото се след това все още е предмет на множество хипотези. Преобладава мнението, че «Кагура» е потънал малко след като се е отделил. Радиокомуникациите са затруднени от лошото време. Командирът на конвоя капитан Тамейки Хара не е в състояние да определи къде се намират и скоро корабът изчезва от екраните. Не е известно да има оцелели. Потъналият «Кагура» не е открит. Японските историци отхвърлят теорията, че екипажът се е опитал да открадне златото. Учените смятат, че корабът е потънал в една от множеството дълбоководни падини в района. Неутрални наблюдатели твърдят, че след войната «Кагура» е бил тайно изваден или от японското, или от британското правителство. Според английски източници в пристанището са били изхвърлени златни суверени на стойност десет милиона златни английски лири. Като се има предвид историята на Сингапур като търговско пристанище, реалната цифра вероятно е много по-голяма. Местонахождението и истинската стойност на товара остават загадка и до днес“.

Истинската стойност. Стракан беше чувал това някъде. Ухили се широко и препрочете последното изречение. Понякога е изумително колко много грешат хората.