Ю Несбьо
Леопардът (95)

Деветдесет и пета глава
Съюзниците

Хари излезе от ресторанта с дансинг, където вече не се танцуваше, и се пусна по нанадолнището към моряшкото училище, което вече не беше моряшко училище. Продължи към бункерите, някога убежище за окупаторите на страната. Под него мъгла забулваше фиорда и града. Автомобилите се промъкваха крадешком с жълтите си котешки очи. От мъглата се появи трамвай — призрак с оголени зъби.

Пред Хари спря автомобил. Той се качи отпред. От стереоуредбата се точеше сладникаво-лепкавият глас на Кейти Мелуа и Хари отчаяно затърси откъде да спре радиото.

— Майко мила, какво се е случило? — ужаси се Йойстайн. — Хирургът, дето те е шил, май е бил доста небрежен. Поне ще сместиш пари от маска за Хелоуин. Не се смей, че шевовете ти ще се спукат.

— Няма. Обещавам.

— Впрочем днес имам рожден ден.

— О, съвсем забравих. Честито. Ето ти цигара — подарък.

— Точно това си бях пожелал.

— Мм. Нямаш ли по-мащабни мечти?

— Като например?

— Световен мир.

— В деня, когато настъпи световен мир, изобщо няма да се събудиш, Хари. Защото това означава, че е настъпил краят на света.

— А няма ли да си пожелаеш нещо в личен план?

— Знам ли… Нова съвест например.

— Нова ли?

— Старата съвсем се опорочи. Много стилен костюм, Хари. Мислех, че имаш само един.

— Този е на баща ми.

— Явно си отслабнал, щом ти става.

— Да — Хари си оправи вратовръзката. — Отслабнах.

— Как ти се стори ресторант „Екеберг“?

— Хубав — Хари затвори очи.

— Спомняш ли си каква прокапала съборетина беше, когато онзи път се промъкнахме вътре? На колко бяхме? На седемнайсет?

— На шестнайсет.

— Тогава ли танцува с Килър Куин?

— Май да.

— Направо ме втриса, като си помисля, че най-желаната MILF на младостта ни в момента е в старчески дом.

— Какво е MILF?

— Провери го в интернет — въздъхна Йойстайн.

— Мм. Йойстайн?

— Да?

— Ние с теб защо станахме приятели?

— Сигурно защото израснахме заедно.

— Само затова ли? Заради някаква си демографска случайност? Не се ли сближихме заради духовно сходство?

— Не съм забелязал подобно нещо. Доколкото знам, с теб имахме само една обща черта.

— А именно?

— Никой не искаше да дружи с нас.

Преминаха завоите в мълчание.

— Освен Сабото — уточни Хари.

— Уф — изсумтя Йойстайн. — Краката му воняха ужасно и никой не искаше да седи до него.

— Да, но ние го преодоляхме.

— Да, ама как само смърдеше!

Засмяха се. Добродушно, весело и малко тъжно.

Йойстайн паркира таксито върху покафенялата трева и остави вратите отворени. Хари се покатери по оградата около бункера и седна на ръба. Размаха крака. От тонколоните в колата Брус Спрингстийн пееше за двама кръвни братя през зимна нощ и за обещание, което трябва да се спази.

Йойстайн подаде на Хари бутилка с „Джим Бийм“. От града се разнесе воят на самотна сирена и постепенно заглъхна. Отровата опари гърлото и стомаха на Хари и той повърна. Втората глътка му понесе по-добре. Третата се плъзна безпрепятствено.

Макс Уейнбърг сякаш се опитваше да скъса кожата на барабаните.

— Често ми се ще да изпитвах повече разкаяние — сподели Йойстайн. — Но, уви, не изпитвам подобно нещо. Май от първата си съзнателна секунда съм се примирил, че ще си о стана непрокопсаник. А ти?

Хари се замисли.

— Аз съжалявам ужасно, но вероятно защото имам нереално висока самооценка. Въобразявам си, че съм можел да, построя живота си другояче.

— Но не си можел.

— Този път не успях. Но следващия може и да успея, Йойстайн.

— Има ли такъв прецедент в шибаната история на човечеството, Хари?

— Че нещо не се е случвало досега, не означава, че няма да се случи. Не знам дали тази бутилка ще падне, ако я изпусна. Кой философ го беше казал? Хобс? Хюм? Хайдегер? Един от откачалниците, чиито имена започват с Х.

— Отговори на въпроса ми.

Хари вдигна рамене.

— Според мен е възможно човек да си извади поука. За жалост обаче се учим прекалено бавно и когато най-сетне нещата ни се изяснят, вече е твърде късно. Например, в живота се случва твой близък да те помоли за услуга, с която да докажеш любовта си към него — като, да речем, да ускориш идването на смъртта му. Отказваш му, защото още не си помъдрял достатъчно, не си се убедил в правотата на това действие. Когато стигнеш до правилния извод, вече си закъснял. — Хари отпи от уискито. — За да поправиш грешката си, помагаш на друг да умре по-бързо, дори да го мразиш.

Йойстайн пое бутилката.

— Нямам представа за какво говориш, но ми звучи откачено.

— Не съвсем. Никога не е късно да направиш каквото трябва, нали?

— Искаш да кажеш — винаги е късно.

— Не! Открай време съм смятал, че омразата е толкова всепоглъщащо чувство, че е изключено мразещият да се поддаде на други импулси. Ала според баща ми омразата и любовта са двете страни на една и съща монета; всичко започва с любов, омразата е само опаката страна.

— Амин.

— Но това вероятно означава, че има обратен път назад: от омразата към любовта; че ненавистта е подходяща отправна точка за помъдряване, за промяна, за желание следващия път да не допускаш старите грешки.

— От твоя оптимизъм ми се доповръща, Хари.

В припева се включи орган. Високите му честоти режеха като циркуляр.

Докато изтръскваше цигарата си, Йойстайн наклони глава. На Хари му се доплака. Просто защото в начина, по който приятелят му от детинство изтръскваше пепелта от цигарата си — наведен настрани, все едно цигарата му тежи, и с наклонена глава, сякаш светът му се вижда по-хубав от тази перспектива, — видя изминалите години, видя отишлия си живот: пепелта, падаща върху пода в училищната пушалня, в гърлото на празна бирена бутилка на купон, върху грапавата студена бетонена повърхност на бункер.

— Остаряваш, Хари.

— Защо?

— Когато мъжете започват да цитират бащите си, значи навлизат в старостта.

И на Хари му хрумна отговорът на въпроса на Кая за какво си мечтае. За бронирано сърце.