Ю Несбьо
Леопардът (47)

Четирийсет и седма глава
Страх от тъмното

Улав Хуле премига с очи в тъмнината. — Хари, ти ли си?

— Да.

— Нощ е, нали?

— Да. Нощ е.

— Как си?

— Жив съм.

— Чакай да светна…

— Недей. Дойдох само да ти кажа нещо.

— Познавам този тон. Не съм сигурен дали искам да те изслушам.

— Така или иначе утре ще го прочетеш във вестника.

— А ти ще ми предложиш твоята версия за случилото се.

— Не. Просто искам да го научиш от мен.

— Пил ли си, Хари?

— Ще ме изслушаш ли?

— Дядо ти пиеше много. Обичах го: и пиян, и трезвен. Малцина синове могат да се похвалят с такова отношение към алкохолизиран баща. Не, Хари, не искам да слушам.

— Мм.

— Същото важи и за теб. Винаги съм те обичал: и пиян, и трезвен. Не ми е било трудно, макар от малък да си много буен. Непрекъснато воюваше с някого и не на последно място — със себе си. Но за мен нищо не е било по-лесно от това, да те обичам, Хари.

— Тате…

— Да не губим време в празни приказки, сине. Често си мислим разни неща и имаме чувството, че сме ги изказали на глас, но не сме. Казвал ли съм ти колко се гордея с теб, Хари?

— Аз…

— Да? — Улав Хуле се ослуша в мрака. — Плачеш ли, сине? Няма нищо. Знаеш ли кое ме направи най-горд? Не съм ти го признавал. Докато учеше в гимназията, един от учителите ти се обади вкъщи да съобщи, че си се сбил и двора с две по-големи момчета, пострадал си сериозно и те закарали в спешното да ти зашият устната и да ти извадят корен на избит зъб. Помниш ли, че за наказание ти намалих джобните? По-късно Йойстайн ми разказа какво всъщност се случило. Нахвърлил си се върху момчетата, защото напълнили раницата на Сабото с вода от чешмата в училищния двор. Ако не ме лъже паметта, Сабото дори не ти беше любимец. Йойстайн ми обясни, че си пострадал толкова тежко, защото си отказал да се предадеш и след всеки удар си се изправял. Накрая лицето ти не личало от кръв, а на момчетата им омръзнало да те налагат и си тръгнали. — Улав Хуле помълча. — Тогава ми се струваше нередно да ти кажа колко се гордея с теб, защото така бих те подтикнал към нови бойни подвизи. Но ми идеше да ревна от гордост, че имам толкова смел син. Ти се боеше от тъмното, но отиваше право в мрака. По-горд баща от мен не вярвам да е имало на света. Някога казвал ли съм ти го, Хари? Хари? Тук ли си?

Свобода. Бутилката шампанско се строши в стената, и мехурчетата потекоха по тапета като кипяща мозъчна тъкан. Заляха снимките, изрезките, разпечатката от интернет със снимка на Хари Хуле, поел вината. Свобода. Край на вината. Имам свободата отново да пратя света по дяволите. Стъпвам върху парчетата стъкло и чувам хрущенето им под босите ми нозе. Хлъзгам се по собствената си кръв. Смея се до полуда. Свобода. Свобода!