Ю Несбьо
Леопардът (68)

Шейсет и осма глава
Лов на щуки

Сутрешната оперативка в КРИПОС се проточи.

Бьорн Холм докладва за техническите находки в „Кадок“. Не бяха открили нито семенна течност, нито други следи от извършителя. Използваната стая бе изгоряла, компютърът приличал на купчина метал и било невъзможно да се възстанови информацията в него.

— Вероятно е използвал интернет от свободните мрежи в района. „Нюдален“ предлага много такива.

— Въпреки това трябва да е оставил електронни следи — обади се Ердал, но твърдението му прозвуча по-скоро като заучена реплика, отколкото като подплатено с конкретни подозрения.

— Можем, разбира се, да влезем в няколко от стотиците интернет мрежи в „Нюдален“ и да търсим нещо, което и ние не знаем какво е — съгласи се Холм. — Нямам представа обаче колко време ще отнеме и дали изобщо ще се натъкнем на нещо съществено.

— Остави това на мен — предложи Хари, изправи се и тръгна към вратата, докато набираше номер на телефона си. — Знам кой ще ми свърши работа.

Остави вратата притворена и докато чакаше отговор от другия край на жицата, чу как един следовател обясняваше, че от живеещите близо до фабриката никой не е видял човек да влиза в „Кадок“, ала все пак трябвало да се има предвид гъстата растителност около фабриката и мрачните зимни месеци.

— Секретарят на Катрине Брат — чу Хари в слушалката.

— Ало?

— Госпожица Брат отива да обядва.

— Извинявай, Катрине, но обядът ще почака. Слушай сега какво искам от теб… Кавалера е закачил снимки на стената, най-вероятно разпечатки от новинарски страници в интернет. С помощта на търсачката влез в мрежите в района и провери логовете, за да откриеш кой се е интересувал от сайтове с обширна информация за убийствата. Разбира се, тези сайтове се посещават от стотици потребители…

— Но само Кавалера ще е посетил почти всички новинарски сайтове — прекъсна го Катрине. — Ще те помоля само за списък на абонатите, подредени по количество сваляна информация.

— Мм. Бързо учиш.

— Неслучайно са ми дали такова име, нали „брат“ означава „стръмен“. Бързо изкачвам всякакви нанагорнища: и в учението, и навсякъде.

Хари се върна при колегите си. Тъкмо прослушваха телефонното съобщение, което Хари получи от номера на Лайке. Изпратиха го за гласов анализ в Научно-техническия университет в Тронхайм. След внимателно прослушване и изследване на звуков запис от банков обир например бяха постигали резултати, по-ефективни от информацията на записите от охранителните камери, понеже гласът — колкото и човек да се мъчи да го преправя — се замаскира само до определена степен. Този път обаче специалистите от университета съобщиха на Бьорн Холм, че едносекунден запис с лошо качество, съдържащ неопределим звук — нещо средно между кашлица и смях — не може да послужи за анализ и следователно е неизползваем като база за създаване на гласов профил.

— Проклятие! — изруга Белман и удари с длан по масата. — Ако поне имахме гласов профил на извършителя, щяхме да се сдобием с отправна точка и да стесним кръга от заподозрени.

— Че изобщо има ли заподозрени? — промърмори Ердал.

— По сигнала, приет в наземната станция на мобилния оператор, съдим, че който е използвал телефона на Лайке, в момента на обаждането се е намирал близо до центъра на Юстаусе — поясни Холм. — Малко след обаждането сигналът изчезва. Мобилният оператор осигурява покритие само около центъра на Юстаусе. Но именно изчезването на сигнала потвърждава теорията, че телефонът на Лайке се намира у Кавалера.

— Защо?

— Дори когато от телефона не се провежда разговор, наземната станция на мобилния оператор приема сигнал от апарата на всеки два часа. Щом станцията не е приела никакъв сигнал от телефона, значи преди и след обаждането той се е намирал в безлюдния планински район около Юстаусе, където вероятно е бил подложен на мъчения и бутнат в пропастта.

Помръкнали физиономии. Хари установи, че еуфорията отпреди малко се е изпарила. Приближи се към стола си.

— Имаме един-единствен шанс да се сдобием с отправната точка, за която спомена Белман — тихо подхвана той, знаейки, че и без да се старае, ще привлече вниманието на аудиторията. — Ще ви върна на кражбата в дома на Лайке. Да предположим, че убиецът е влязъл там, за да се обади на Елиас Скуг. Случило се е няколко дни преди да арестуваме Тони Лайке. Нашите криминалисти в бели престилки безспорно са си свършили съвестно работата поне с такова впечатление останах, когато отидох на улица „Холмен“ и на вратата се сблъсках с… Холм. — Бьорн наклони глава и стрелна Хари с поглед, казващ „спести си шегите“. — Ами ако вече разполагаме с пръстови отпечатъци от Кавалера?

Слънцето отново огря стаята. Присъстващите се спогледаха, леко сконфузени, задето не се бяха сетили за този съвсем близък до ума факт.

— Оперативката се проточи, а и се сблъскахме с много нова информация — обади се Белман. — Явно мозъците ни са преуморени и работят на по-бавни обороти, но кажи какво мислиш по въпроса, Холм.

Бьорн се плесна по челото.

— Ами да! Иззехме дактилоскопски следи от цялото жилище. Направихме го, защото Тони Лайке беше главен заподозрян и гледахме на дома му като на предполагаемо местопрестъпление. Надявахме се да изолираме отпечатъци, съвместими с образците, снети от жертвите.

— Останаха ли много неидентифицирани отпечатъци? — поинтересува се Белман.

— Точно там е работата — отвърна Бьорн Холм с усмивка. — Веднъж седмично в дома на Лайке идват две полякини да чистят. Когато влязохме за оглед, жените бяха лъснали до блясък целия апартамент шест дни по-рано. Затова открихме отпечатъци само на Лайке, на Лене Галтунг, на двете чистачки и на човек, чиито отпечатъци не съвпадаха с тези на жертвите. Прекратихме опитите да ги идентифицираме, когато Лайке представи алибито си и го освободиха. Покрай цялата олелия забравих къде открихме тези отпечатъци.

— Но аз си спомням — намеси се Беате Льон. — Получих доклада от огледа със скици и снимки. Неизвестният човек е оставил отпечатък от лявата си ръка върху плота на помпозното и изключително грозно писалище. Ето така. — Тя стана и облегна лявата си ръка върху масата. — Ако не греша, там се намираше стационарният телефон на Лайке. — Показа нагледно как неизвестният е разговарял по телефона, като направи с десницата си всеизвестния знак за телефон с палец до ухото и кутре пред устата.

— Уважаеми дами и господа — по лицето на Белман се изписа широка усмивка и той разтвори ръце, — струва ми се, че най-после се натъкнахме на надеждна следа. Холм, продължавайте да издирвате чии са неизвестните отпечатъци. Само ми обещай да не се окажат от пръстите ни съпруга на някоя от полякините, отишъл да звъни безплатно от дома на Лайке.

На излизане от стаята Пеликанката се изравни с Хари.

— Надмина очакванията ми, Хари — разклати кокетно растите си тя. — Но когато излагаш хипотезите си, не е лошо да вмъкваш от време на време по някое „предполагам“.

Усмихна се и го бутна закачливо с хълбок.

Хари оцени усмивката, но това последното…

Телефонът извибрира в джоба му. Извади го. Не му звъняха от болницата.

— Подвизава се под името Нашвил — съобщи Катрин Брат.

— Като американския град ли?

— Да. Нашвил е влизал в страниците на всички големи вестници и е изчел всички подробности за убийствата. За жалост не разполагам с нищо друго. Нашвил е влизал в интернет само нощем в продължение на два месеца и е търсел единствено статии, свързани с убийствата. По всичко личи, че Нашвил е очаквал да го проверим.

— Май това е нашият човек.

— Започвай да търсиш мъже с каубойски шапки.

— Защо?

— Нашвил е меката на кънтри музиката.

Мълчание.

— Ало? Хари?

— Тук съм. Благодаря ти, Катрине.

— Целувка?

— От главата до петите.

— Не, благодаря.

Затвориха.

 

 

Хари седеше във временно отпуснатия му кабинет с изглед към „Брюн“ и се взираше в безрадостната панорама, когато на рамката на вратата се почука.

Там стоеше Беате Льон.

— Е, какво е чувството да флиртуваш с врага?

— В момента врагът се нарича Кавалера — сви рамене Хари.

— Добре. Пуснахме пръстовите отпечатъци в базата данни, но не открихме съвпадение.

— Не съм и очаквал да го открием.

— Как е баща ти?

— Остават му броени дни.

— Съжалявам.

— Няма нищо.

Спогледаха се. И изведнъж му просветна, че трябва да види едно лице на погребението. Малко, бледо лице, което бе виждал на погребения — покрусено от плач, с големи наскърбени очи. Лице, създадено за траур.

— За какво мислиш? — попита Беате.

— Познавам само един убиец, който умъртвява жертвите си по сходен начин — Хари отново се обърна към прозореца.

— Снежния човек, нали?

Хари кимна. Беате въздъхна:

— Обещах да го запазя в тайна, но Ракел се обади.

Хари се вторачи в блоковете далеч в квартал „Хелсфюр“.

— Попита за теб. Казах й, че си добре. Правилно ли постъпих, Хари?

Той си пое дълбоко въздух:

— Да, разбира се.

Беате постоя още малко на вратата и си тръгна.

Как ли се чувства тя? А Олег? Къде ли са в момента? Какво правят вечер? Кой бди над тях, кой ги пази? Хари подпря глава на ръцете си и запуши ушите си с длани.

Само един човек знаеше как разсъждава Кавалера.

 

 

Следобедният мрак се спусна, без да се случи нищо значимо. Капитана, рецепционистът с мания да информира полицията, се обади да съобщи за мъж, позвънил да пита дали Иска Пелър, австралийката, за която съобщавали в „Афтенпостен“, е отседнала в хотела. Хари предположи, че е бил журналист, но Капитана настоя, че дори най-подлите драскачи се представят с име и месторабота. Хари му благодари и едва се сдържа да не го помоли да се обади пак, ако се появи нещо. Просто знаеше какво ще последва. Белман му звънна да го уведоми за предстоящата пресконференция и да го покани да присъства. Хари отказа. В гласа на Белман се усети облекчение.

Хари барабанеше нервно по бюрото. Вдигна слушалката да се обади на Кая, но се отказа.

Пак я вдигна и набра няколко хотела, разположени и центъра. Рецепционистите не се сетиха да са ги питали за жена на име Иска Пелър.

Хари си погледна часовника. Искаше да гаврътне едно питие; да влети в кабинета на Белман, да го попита къде, по дяволите, е забутал опиума му, да размаха юмрук, докато онзи се свива изплашен…

Единственият, който знае.

Хари стана, ритна стола, грабна вълненото си палто и изхвърча навън.

Спусна се в центъра и паркира неправомерно пред Норвежкия театър. Пресече улицата и влезе в хотела.

Капитана се бе сдобил с прозвището си, докато работеше като портиер в същия хотел. Лепнаха му прякора поради две причини: тогава носеше яркочервена униформа и непрекъснато коментираше — и командваше — всички и всичко наоколо. Освен това имаше самочувствие и на информационно средище за случващото се в центъра, на човека, който познава пулса на града, на всезнаещия, на информатора с главно И, незаменима брънка в полицейската машина, осигуряваща спокойствието в Осло.

— В дълбините на съзнанието ми се е запечатал особеният му глас — заяви Капитана, наслаждавайки се на вкуса на собствените си думи.

Колегата му не скри досадата си от високопарните му изрази.

— Звучеше като гей — заключи Капитана.

— Значи е имал висок глас, така ли? — попита Хари и се сети за показанията на приятелите на Аделе: Кавалера не я привличал достатъчно, защото говорел като съквартиранта й.

— Не, по-скоро звучеше ето така — Капитана обърна престорено кокетно дланта си с чупка в китката, запримига с очи и извика пискливо: — Ужаааасно съм ти ядосан, Сьорен!

Колегата му, върху чиято табелка наистина пишеше „Сьорен“, избухна в смях.

Хари благодари за сведенията и пак се изкуши да помоли Капитана да го държи в течение, но замълча и си тръгна. Запали цигара и погледна към табелата на хотела. Имаше нещо… В същия миг забеляза служител на агенция „Паркинги и гаражи“, който бе паркирал зад колата му и записваше номера й.

Хари пресече улицата и му показа служебната си карта.

— Полицейски служител съм и съм тук по работа.

— Няма значение. „Спирането забранено“ означава, че е забранено за всички — отсече мъжът в работен гащеризон, без да прекъсне писането. — Подай жалба.

— Нали знаеш, че и ние, полицаите, имаме право да пишем глоби за неправилно паркиране?

Мъжът го погледна с цинична усмивка:

— Ако си въобразяваш, че ще ти позволя сам да си напишеш акт, бъркаш, приятелю.

— Възнамерявах да напиша глоба на тази кола — Хари посочи автомобила зад неговия.

— Тя е служебна…

— „Спирането забранено“ означава, че е забранено за всички.

„Гащеризонът“ го изгледа кисело.

Хари сви рамене:

— Подай жалба… приятелю.

Мъжът затвори бележника, обърна се демонстративно и влезе в колата си.

Хари пое нагоре по улицата и телефонът звънна. Обаждаше се Гюнар Хаген. В обикновено уравновесения глас на началника сега трептяха тревожни нотки:

— Ела веднага, Хари.

— Какво се е случило?

— Просто ела. В подземния пасаж сме.

 

 

Хари чу гласове и забеляза проблясване на светкавица от фотоапарат много преди да стигне до края на бетонния коридор. Пред вратата на последния му кабинет стояха Гюнар Хаген и Бьорн Холм. Служителка от Отдела по експертно-криминална дейност се опитваше да свали евентуални отпечатъци от вратата и дръжката със специална четчица, докато двойник на Холм снимаше половин отпечатък от ботуш в ъгъла до стената.

— Този отпечатък е стар — отбеляза Хари. — Беше тук още преди да се пренесем. Какво става тук?

Двойникът на Бьорн го погледна. Холм му кимна — знак, че това е достатъчно.

— Един от служителите в затвора е открил това върху пода пред вратата — обясни Хаген и вдигна плик за доказателствен материал.

През найлона Хари прочете името си върху друг, хартиен плик, напечатано на бележка, залепена за плика.

— Според служителя пликът може да е стоял тук максимум два дни. Не всеки ден оттук минават хора.

— Ще разберем кога е бил оставен по влажността — поясни Холм. — Ще оставим тук същия плик и ще проверим за колко време ще придобие същата влажност.

— Започвате да ми приличате на герои от „От местопрестъплението“ — пошегува се Хари.

— Дори да узнаем кога е бил оставен пликът, няма да ми помогне особено, защото в подземния пасаж няма охранителни камери — уточни Хаген. — Задачата му е била съвсем лесна: вмъкнал се е в сградата незабелязано, смесил се е с тълпата, качил се е в асансьора и е слязъл в пасажа. Там няма нито проверки, нито затворени врати, освен ако не поеме нагоре към затвора.

— Да, защо ни е да заключваме? Нещо против да запаля? — попита Хари.

Никой не отговори, но го стрелнаха с достатъчно красноречиви погледи. Хари сви рамене.

— Очаквам да ми обясните какво има в плика.

Бьорн Холм вдигна втори плик. Понеже светлината беше твърде оскъдна, Хари се приближи, за да види съдържанието му.

— Ужас — процеди и отстъпи назад.

— Среден пръст — поясни Хаген.

— Пръстът изглежда като счупен — подхвана Бьорн. — Разрезът е оставил рана със съвсем гладка повърхност. Няма следи от дърпане на кожа. Пръстът е отрязан с брадва или с нож.

От пасажа се разнесе ехо от забързани приближаващи се стъпки.

Хари напрегна зрението си. Само върхът на белия обезкървен пръст беше синьо-черен.

— Взе ли отпечатък? — обърна се той към Холм.

— Да. Ако извадим късмет, отговорът от проверката ще пристигне всеки момент.

— Залагам на лявата ръка.

— Прав си — обади се Хаген.

— В плика имаше ли друго освен пръста?

— Не. Ето, сега вече знаеш колкото нас.

— Вероятно дори повече — Хари опипа кутията цигари — Сетихме се, че Снежния човек ти отряза средния пръст именно на лявата ръка — отбеляза Хаген и се спогледа с Бьорн Холм.

Трополенето се приближаваше.

— Открих нещо — обади се криминалистката до вратата.

Тримата мъже се обърнаха към нея.

Приклекнала, тя държеше нещо между палеца и показалеца си. Нещо черно-сиво.

— Не ви ли прилича на камъчетата от местопрестъплението, където открихме Боргни? Хари пристъпи към нея.

— Да. Камък от лава.

Тичешком пристигна млад мъж със служебна карта, закачена върху джоба на ризата му. Спря запъхтян пред Бьорн Холм, опря ръце о коленете си и се опита да успокои дишането си.

— Е, Ким Ерик? — подкани го Холм.

— Открихме съвпадение — изпъхтя младежът.

— Нека позная — Хари лапна цигара.

Другите го погледнаха.

— Тони Лайке.

— От… откъде… — подхвана Ким Ерик с нескрито разочарование.

— Изпод моторната шейна се подаваше дясната му ръка. Всички пръсти си бяха по местата. Затова предположих, че пръстът е отрязан от лявата. — Хари посочи плика. Освен това пръстът не е счупен, а деформиран вследствие от ревматоиден артрит. Предава се по наследство, не е заразен.