Ю Несбьо
Леопардът (30)

Трийсета глава
Книга за гости

Табелка върху невзрачна жълта гара оповестяваше, че са пристигнали в Юстаусе, и то точно по разписание, установи Кая, след като си погледна часовника: 10.44. Слънцето огряваше покритите със сняг плата и порцелановобели планини. Наоколо се виждаха само няколко хижи и триетажен хотел. Иначе местността изглеждаше пуста и гола. Растителността се изчерпваше с няколко явно замаяни от височината храста, израснали по погрешка точно тук. До гарата, почти на самия перон, стоеше самотен джип с включен двигател. От влака времето изглеждат тихо и спокойно, но когато слезе, Кая усети как вятърът я прониза до мозъка на костите през дебелите дрехи, термобельото, анорака, ботушите за ски.

От джипа слезе мъж и тръгна към нея. Ниското зимно слънце го огряваше в гръб. Кая присви очи, за да го види по-добре: мека, самоуверена походка, добродушна усмивка, протегната ръка. Тя се вцепени. Мъжът сякаш бе одрал кожата на Евен.

— Аслак Кронгли — представи се той и стисна десницата й. — Ленсманът.

— Кая Сулнес.

— Тук е доста по-студено отколкото в ниското, нали?

— Да — Кая също му се усмихна.

— Днес нямам възможност да ви придружа до „Ховасхюта“, защото се откъсна лавина и затворихме тунел, а това налага бърза преорганизация на движението.

Без да пита, той метна ските й на рамо и тръгна към джипа.

— Уговорих се с иконома на хижата да ви закара дотам. Казва се Од Ютму. Няма проблем, нали?

— Няма, разбира се — доволно го увери Кая.

Това й спестяваше дежурните обяснения защо полицията в Осло неочаквано е решила да се занимае с жена, изчезнала от Драмен.

Кронгли я закара до хотела на петстотин метра от гарата. Върху заснежената рампа пред входа стоеше мъж, възседнал жълта моторна шейна. Носеше червен гащеризон, кожена шапка с наушници, шал на устата и големи очила. Вдигна ги на челото си и промърмори името си. Кая забеляза, че над едното му око се спуска белезникава прозрачна ципа. Другото я изгледа без стеснение от глава до пети. Непознатият имаше стойка и тяло на младеж, но лицето му беше силно състарено.

— Кая — представи се тя. — Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо.

— За това ми плащат — отвърна Од Ютму, погледна си часовника, свали си шала от устата и се изплю, а над зъбите му, потъмнели от дъвчене на тютюн, проблесна шина. Храчката му образува черна звезда върху леда. — Дано да си успяла да хапнеш нещо и да отидеш до тоалетната.

Кая се засмя, но Ютму веднага възседна шейната и й обърна гръб.

Тя погледна Кронгли, който през това време бе пъхнал ските и щеките й под ластичните колани, където се намираха ските на Ютму, сноп с нещо червено, напомнящи шашки динамит, и пушка с оптичен мерник. Ленсманът сви рамене и пак се усмихна по момчешки:

— Успех, дано да намер…

Ревът на двигателя заглуши останалата част от думите му. Кая побърза да се качи. За нейно облекчение имаше дръжка, за която да се хване, и не се налагаше да прегръща белоокия старец през кръста. Около тях се разнесе изгорял газ и шейната потегли рязко. Ютму стоеше приклекнал върху седалката и с помощта на тежестта си направляваше превозното средство покрай хотела, върху снежна пряспа, по първото възвишение. От върха се откриваше изглед на север. Под нозете на Кая се разстилаше безбрежно бяло море. Ютму се обърна и я погледна въпросително. Тя кимна — да, всичко е наред. Той подаде още газ. Кая се обърна и видя как зад тях се вдигна снежна пушилка, а къщите изчезнаха. Често бе чувала хората да обясняват, че заснежените местности им приличат на пустиня. Това й напомни дните и нощите, прекарани с Евен на платноходката му.

Моторната шейна прорязваше необятната пустош. Снегът и вятърът заедно бяха размили контурите, изгладили разликите и превърнали всичко в еднородна морска повърхност, където голямата планина Халингскарве се издигаше като застрашителна чудовищна вълна. Мекотата на снега и тежестта на шейната приглушаваха всички движения. Кая разтърка внимателно носа и бузите си, за да се увери, че са добре кръвоснабдени. Беше виждала с очите си какво причиняват на човешкото лице дори сравнително леки измръзвания. Монотонното бръмчене на двигателя и успокояващото еднообразие в пейзажа й подействаха приспивно и тя се сепна, когато двигателят изведнъж замлъкна и шейната спря. Погледна си часовника. Първо предположи, че двигателят се е повредил на четирийсет и пет минути път от цивилизацията. И то с кола. А със ски? Три часа? Пет? Не би могли да предположи. Ютму скочи от моторната шейна и свали ските.

— Да не би да… — подхвана тя, но млъкна, защото Ютму се изправи и посочи малката падина, пред която бяха спрели.

— „Ховасхюта“ — обяви той.

Кая присви очи зад очилата. Наистина — в ниското между скалите се виждаше малка тъмна хижа.

— Защо не отидем дотам с шей…

— Защото хората са идиоти и трябва да се промъкваме дотам на пръсти.

— Да се промъкваме ли? — учуди се Кая и побърза да си сложи ските.

Той показа с щека към скалите:

— Ако тръгнеш с шейна през толкова тясна долина, звукът се разнася като ехо, а нестабилният, още хлабав сняг.

— Образува се лавина — досети се Кая.

Спомни си какво й бе разказал баща й след един поход в Алпите: по време на Втората световна война шейсет хиляди войници изгубили живота си там заради лавини, като повечето от снежните срутвания били причинени от звуковите вълни на артилерийския огън.

Ютму спря за миг и я погледна.

— Великите еколози от града си въобразяват, че постъпват умно, като разполагат хижите на завет. Въпрос на време е снегът да помете и тази.

— Защо „и тази“? — не разбра Кая.

— Построиха „Ховасхюта“ преди едва три години. За пръв път оттогава тази зима паднаха големи количества сняг, а се очакват още по-опасни лавини.

Той посочи на запад. Кая заслони очите си с длан и се загледа към снежния хоризонт. По синьото небе се носеха тежки, сиво-бели купести облаци.

— Цяла седмица ще вали — Ютму свали пушката от шейната и я метна на рамо. — Предлагам да побързаме и да избягваме да говорим.

Навлязоха мълчаливо в долината. Кая усети как температурата спада, а когато стигнаха сенчестите места, студът, притаил се в неравностите на терена, започна да се процежда през ботушите й.

Пред черната дървена хижа свалиха ските и ги подпряха на стената, а Ютму извади от джоба си ключ и го пъхна в ключалката.

— А как влизат посетителите? — поинтересува се Кая.

— Купуват си стандартен ключ за всички четиристотин и петдесет туристически хижи в страната.

Той завъртя ключа и натисна дръжката. Вратата не се отвори. Ютму изруга тихо и блъсна вратата с рамо. Тя се отдели от рамката с гневен писък.

— Явно хижата се свива в студа — промърмори той.

Вътре цареше пълен мрак и миришеше на парафин и на дърва за огрев. Кая разгледа обстановката. Знаеше, че редът е съвсем елементарен: влизаш, вписваш името си в книгата за гости, избираш си легло или дюшек, ако няма свободни легла, палиш камината, приготвяш си нещо за ядене от провизиите, които си донесъл (в кухнята има готварска печка и прибори), а ако си вземеш от сухата храна в долапите, оставяш малко пари в специална кутия. В същата кутия пускаш пари и за нощувката или попълваш пълномощно да изтеглят съответната сума от сметката ти. Никой не контролира дали гостите са си платили: разчита се на тяхното чувство за отговорност и честност. В хижата имаше четири спални със северно изложение, всяка с по две двуетажни легла. Трапезарията, обзаведена с традиционни тежки дъбови мебели, гледаше на юг. Голяма камина подсилваше визуално уютната атмосфера, а имаше и печка за по-ефективно отопление. Кая огледа масата за хранене: около нея можеха да се съберат около дванайсет-петнайсет души. Колкото до максималния брой нощуващи, имаше място за двойно повече хора, ако част от туристите налягат върху дюшеци или направо върху пода. Кая си представи как пламъците от камината и от стеариновите свещи трепкат върху познати и непознати лица, докато туристите — с чаша бира или червено вино в ръка — обсъждат днешния и утрешния поход. Зачервеното лице на Евен й се усмихва и вдига чашата за наздравица от сумрачния ъгъл.

— Книгата за гости е в кухнята — обади се Ютму и посочи близката врата.

Не си бе свалил шапката и ръкавиците и позата му издаваше нетърпение. Кая сложи ръка върху дръжката на вратата и понечи да я натисне. В същия момент в съзнанието й изплува образът на ленсман Кронгли. Приликата с Евен беше поразителна. Кая бе очаквала тази мисъл да се появи, но не толкова скоро.

— Ще отворите ли вратата? — помоли тя.

— А?

— Заяжда заради студа.

Тя затвори очи, докато слушаше приближаващите стъпки и съвсем тихия звук от отварянето на вратата. Усети инстинктивно и удивения поглед на Ютму върху себе си. Затова побърза да влезе в кухнята. Вътре миришеше на граниво. Погледът й заснова по плотовете и долапите и Кая усети как пулсът й се ускори. Книгата за гости се намираше върху рафт под прозореца и беше затрита за стената със син найлонов шнур.

Кая си пое дъх. Приближи се до книгата и я разтвори: страници с имената на гостите, изписани с техния почерк. Повечето се бяха съобразили с изискването да попълнят и мястото на следващия си поход.

— И без това щях да дойда през почивните дни и можех да проверя каквото искате — обади се Ютму зад гърба й. — Но вие не пожелахте да изчакате дотогава.

— Да.

Кая продължи да прелиства книгата в търсене на конкретната дата. Ноември. Шести ноември. Осми ноември. Тя пак обърна на предишната страница. Седми ноември липсваше. Кая разтвори широко книгата и огъна кориците й назад. Отвътре се подаваха остатъци от лист. Някой го бе откъснал.