Ю Несбьо
Леопардът (71)

Седемдесет и първа глава
Радост

С молив, стиснат между показалците на двете ръце, Гюнар Хаген наблюдаваше Хари. По изключение той седеше изправен, а не полуизлегнат, на стола пред бюрото на началника си.

— Реално погледнато, в момента работиш за КРИПОС и си част от екипа на Белман — отбеляза Хаген. — Следователно всеки извършен от теб арест автоматично ще се впише в актива на Белман.

— А ако, съвсем хипотетично, ви дам ценна информация и предоставя на Отдела за борба с насилието възможността — в лицето на Кая Сулнес или Магнюс Скаре например — да извърши ареста?

— Предложението ти е повече от великодушно, но не мога да приема, Хари. Обвързан съм със служебни договорки.

— Мм. Значи Белман още те държи с нещо?

Хаген въздъхна:

— Ако се отклоня от правия път и си позволя волността да отнема на Белман арест по най-сериозното текущо разследване, Министерството на правосъдието веднага ще разбере, че съм нарушил тяхна заповед и съм те призовал в екипа си. Ще сметнат действията ми за груба проява на неподчинение и от това ще пострада целият Отдел. Съжалявам, Хари, просто не мога да допусна подобно нещо.

Хари се вторачи замислено пред себе си.

— Добре, шефе.

Скочи рязко и се втурна към вратата.

— Почакай!

Хари спря.

— Откъде ти хрумна да ми задаваш такива въпроси. Хари? Случило ли се е нещо, за което трябва да знам?

— Говорех чисто хипотетично, шефе — поклати глави Хари. — Нали работата ни го изисква?

 

 

До три часа Хари използва свободното си време, за да проведе няколко телефонни разговора, последния — с Бьорн Холм, който без никакви уговорки веднага се съгласи да го закара където поиска.

— Още не съм ти съобщил къде и защо — отбеляза Хари.

— Няма нужда. Разчитам на теб — увери го Бьорн, натъртвайки всяка сричка.

Настъпи мълчание.

— Явно съм заслужил доверието ти, Бьорн.

— Да.

— Имам чувството, че съм ти искал извинение, но не съм сигурен…

— Не си ми искал.

— Така ли? Е, добре… В такъв случай из… из… По дяволите, не е никак лесно. Из… из…

— Май двигателят ти се задави, приятел — в гласа на Бьорн се прокрадна усмивка.

— Съжалявам. Надявам се преди пет да ми изпратят резултата от проверката на няколко пръстови отпечатъка. Ако не дадат съвпадение, ще се разминеш с шофирането.

— Защо се изразяваш така мъгляво?

— Защото ми имаш доверие.

 

 

В три и половина Хари почука на вратата на стаичката за дежурните в Държавната болница.

Сигюр Алтман отвори.

— Здравей, имаш ли малко време да погледнеш тези снимки? — попита Хари и подаде на мъжа сноп фотографии.

— Лепнат — отбеляза Алтман.

— Идвам право от лабораторията за проявяване.

— Хм… Отрязан пръст. Защо ми го показваш?

— Подозирам, че притежателят му е бил инжектиран с голяма доза кетаномин. Питам се дали при анализ на пръста могат да се открият следи от това вещество. Реших да се обърна към теб, защото си специалист по анестезиология.

— Да, разбира се. Кетаноминът се разпространява по кръвта из цялото тяло. — Алтман прехвърли снимките. — Този пръст ми се струва обезкървен, но теоретично погледнато, дори една-единствена капка е достатъчна, за да се докаже наличие на някаква субстанция в кръвта.

— Имам и още един въпрос: съгласен ли си да ни сътрудничиш по време на арест тази вечер?

— Аз ли? Нали разполагате с екип от съдебни лекари…

— В случая ти си по-компетентен от тях. А на мен ми трябва човек, на когото да разчитам.

Алтман сви рамене, погледна часовника си и върна снимките на Хари.

— Дежурството ми приключва след два часа.

— Чудесно. Ще дойдем да те вземем. Ще впишеш името си в норвежката криминална история, Алтман.

Медицинският работник се усмихна вяло.

 

 

Докато Хари влизаше в Отдела по експертно-криминална дейност, Микаел Белман му се обади по телефона.

— Къде се губиш, Хари? Днес ми липсваше на сутрешната оперативка.

— Насам-натам.

— И по-точно?

— Из любимия ни град — Хари остави голям плик, размер А4, върху плота пред Ким Ерик Локер и посочи върховете на пръстите си — знак, че иска от него да провери отпечатъците в плика.

— Започвам да се притеснявам, когато радарът ми не те засече в продължение на цял работен ден, Хари.

— Не ми ли вярваш, Микаел? Да не се страхуваш, че пак ще се върна към алкохола?

В другия край на жицата настъпи кратко мълчание.

— Длъжен си да ми докладваш. Не забравяй да ме държиш в течение.

— Разрешете да доложа: няма нищо за докладване, шефе.

Хари прекъсна връзката и влезе в кабинета на Бьорн. Вътре завари Беате, която ги бе изпреварила.

— Какво имаш да ни съобщаваш? — попита тя.

— Една истинска разбойническа история — отвърни Хари и седна.

Преполовил разказа си, той видя как Локер провря глава в стаята.

— Вижте какво открих — показа им той фолио с пръстови отпечатъци.

— Благодаря — Бьорн взе фолиото, сложи го върху скенера, седна пред настолния си компютър, извади папката с пръстовите отпечатъци, открити на местопрестъплението на улица „Холмен“, и задейства програмата за търсене в базата данни.

Макар да знаеше, че ще отнеме едва няколко секунди, Хари затвори очи и усети как сърцето му се разблъска в гърдите, при все че вече знаеше резултата. Снежния човек му каза малкото, от което се нуждаеше, придаде словесна форма на предположенията му, произведе звуковата вълна, необходима, за да се задейства лавината.

Нямаше начин да е другояче.

Обикновено отнемаше едва няколко секунди.

Сърцето му биеше лудо.

Бьорн Холм се прокашля, но продължи да мълчи.

— Бьорн — подзе Хари, без да отваря очи.

— Да.

— Това да не е една от онези паузи, които толкова държиш да оценявам по достойнство?

— Да.

— Приключи ли вече с риторичните похвати, проклетнико?

— Да. Имаме съвпадение.

Хари отвори очи. В стаята струеше слънчева светлина, изпълваше помещението и ги подканваше да се понесат по нея. Радост. Дива радост.

Тримата се изправиха едновременно. Вторачиха се един в друг с отворени уста, застинали в безмълвен тържествуващ възглас. После се прегърнаха: Беате остана полузаклещена между Хари и Бьорн. Продължиха да ликуват с едва приглушени възклицания, предпазливо си плеснаха ръцете, а Бьорн Холм увенча веселието им с танц, който — поне според Хари — далеч надхвърляше възможностите на обикновен фен на Ханк Уилямс: безупречно изпълнена лунна походка.