Ю Несбьо
Леопардът (69)

Шейсет и девета глава
Калиграфски почерк

Вратата на апартамента в жилищната кооперация в квартал „Ховсетер“ отвори жена с широки като на борец плещи и ръста на Хари. Изгледа го търпеливо, явно свикнала да изчаква посетителите няколко секунди, докато се опомнят.

— Кажете.

Хари разпозна гласа на Фрида Ларшен от телефонния им разговор. Преди да я види, си я бе представял като крехка дребна женица.

— Казвам се Хари Хуле. Открих адреса ви по телефонния номер, Феликс вкъщи ли си е?

— Излезе да играе шах — отвърна тя с неемоционален глас, все едно му даваше стандартния за такива случаи отговор. — Изпратете му имейл.

— Иска ми се да говоря с него лично.

— За какво? — Тя запълваше целия процеп пред вратата с внушителната си осанка и му пречеше да надникне в жилището.

— В сградата на Главното полицейско управление открихме камък от лава. Интересува ме дали камъкът е от същия вулкан като предния камък, който изпратихме на Феликс.

Застанал на две стъпала пред нея, Хари извади камъчето и й го показа. Тя обаче не помръдна от прага.

— Няма как да се прецени само по външния му вид. Изпратете имейл на Феликс.

Понечи да затвори вратата.

— Лавата все пак си е лава — настоя Хари.

Долови колебание в погледа й. Хари знаеше от опит, че специалистите рядко се сдържат да не поправят лаиците в своята област.

— Всеки вулкан изхвърля лава със специфичен състав — обясни тя, — а отделните ерупции също показват известни изменения в състава й. Необходимо е камъкът да се изследва. Съдържанието на желязо е особено показателно. Лицето й остана напълно равнодушно и без капка вълнение.

— Всъщност исках да се поинтересувам и от хората, които обикалят света да разглеждат вулкани — подхвани Хари. — Едва ли са стотици, затова предполагам, че Феликс познава норвежките поклонници на тези пътешествия.

— Повече сме, отколкото предполагате.

— И вие сте една от тях?

Тя само вдигна рамене.

— На кой вулкан ходихте последно?

— Ол Доиньо Ленгаи в Танзания. И не ходихме на вулкана, а до него. Намира се в активна фаза. Магмата му има високо съдържание на натрокарбонатити и изригващата лава е черна, но прави реакция с въздуха и след няколко часа придобива изцяло бял цвят. Като сняг.

Гласът и лицето й внезапно се оживиха.

— Защо Феликс отказва да разговаря с посетителите си? Да не би да е ням?

Лицето й отново се вцепени.

— Изпратете му имейл — отсече тя с равен, безстрастен глас.

После затръшна вратата с такава сила, че в очите на Хари влетя прах.

 

 

Кая паркира на булевард „Маридал“, прескочи мантинелата и внимателно запристъпва надолу по стръмния склон към гората, където се намираше изоставената фабрика „Кадок“. Запали фенера си и нагази в храсталака, като отмахваше голите клони пред лицето си. Навътре в гората растителността се сгъстяваше, сенките скачаха наоколо като безшумни вълци и дори когато спираше да се ослуша, Кая виждаше как сенките на дърветата се наслагват върху други дървета, а техните сенки — върху трети, и правят ориентацията невъзможна, сякаш си попаднал в огледален лабиринт. Ала Кая не изпитваше страх. Странно как тя, която се ужасяваше от затворени врати, не се боеше от тъмнината. Заслуша се в бученето на реката. Дали чу нещо? Необясним шум? Продължи нататък. Наведе се да мине под съборено от вятъра дърво и пак спря. Изведнъж всички шумове изчезнаха. Все едно… Кая си пое дълбоко дъх, издиша бавно и довърши мисълта си: все едно някой я следва и внимава тя да не го усети.

Обърна се и насочи фенера към тъмнината. Вече не се чувстваше толкова смела пред мрака. Няколко клона се олюляха, но Кая се надяваше тя да ги е разклатила.

Пак се обърна напред.

И изкрещя, защото фенерът й освети смъртнобледо лице с облещени очи. Изпусна фенера на земята и отскочи назад, но призракът я последва с грухтене, наподобяващо смях. Въпреки мрака видя как той се навежда и изправя. В следващия миг фенерът я заслепи право в очите.

Тя спря да диша.

Грухтящият смях секна.

— Ето — каза стържещ мъжки глас и светлият конус подскочи.

— М… моля?

— Вземи си фенера.

Кая го пое и насочи лъча малко настрани от лицето му, за да го вижда, без да го заслепява: рус мъж с издадена напред челюст.

— Кой си ти? — попита Кая.

— Трюлс Бернтсен. Работя с Микаел.

Кая, разбира се, беше чувала за Трюлс Бернтсен. Сянката на Микаел. Как го наричаше той? Бийвъс?

— Аз съм…

— Кая Сулнес.

— Откъде знаеш… — тя преглътна и преформулира въпроса си: — Какво правиш тук?

— Същото като теб — отвърна той с равния си стържещ глас.

— Така ли? И какво правя аз?

Той отново се засмя с характерния си смях, но не й отговори. Продължи да стои пред нея с отпуснати, леко разперени встрани от тялото му ръце. Единият му клепач потрепваше, сякаш под него бе пропълзяла буболечка Кая въздъхна:

— Ако си дошъл тук със същото намерение като мен, значи наблюдаваш фабриката, защото онзи може да се появи.

— Да, точно така — кимна Бийвъс, без да сваля поглед от нея.

— Не е изключено да дойде. Може да не знае, че фабриката е изгоряла.

— Някога баща ми работеше там. Често повтаряше, че произвеждал ФСС, кашлял ФСС и постепенно започнал да се превръща във ФСС.

— Има ли и други от КРИПОС в района? — попита Кая. — Микаел ли ви изпрати?

— Скъса с него, нали? Вече ходиш с Хари Хуле.

Ледени тръпки пронизаха Кая. Откъде, за бога, този тип знае всичко това? Наистина ли Микаел е споделил с някого за връзката им?

— Ти не присъства на акцията „Ховасхюта“ — отбеляза тя, за да смени темата.

— Не бях ли? — Той отново започна да грухти. — Сигурно съм бил в почивка. Но Юси дойде.

— Да — прошепна тя. — Юси дойде.

Духна вятър и тя извърна глава настрани, защото я одраска клон. Дали Бийвъс я бе проследил, или бе дошъл тук преди нея?

Понечи да го попита, ала той бе изчезнал. Кая насочи фенера между дърветата. От Бийвъс нямаше и следа.

 

 

В два през нощта Кая паркира на улицата, влезе през портата и изкачи стълбището пред жълтата къща. Натисна звънеца над керамичната плочка, на която с калиграфски почерк пишеше „сем. Хуле“. След като позвъни три пъти, Кая чу тихо покашляне и се обърна. Хари тъкмо затъкваше револвера в панталона си. Явно се бе промъкнал безшумно иззад ъгъла.

— Какво има? — попита стреснато тя.

— Просто гледам да не рискувам — обясни той. — Трябваше да се обадиш да ме предупредиш.

— М… май не биваше да идвам.

Хари се качи по стълбите, мина покрай нея и отключи. Тя влезе след него в жилището, обгърна с ръце гърба му, притисна се до него и бутна вратата с крак. Хари се освободи от прегръдката й и понечи да каже нещо, ала тя го спря с целувка. Страстна целувка, която копнееше за подходящ отговор. Кая мушна студените си ръце под ризата му. По топлината от кожата му разбра, че току-що е станал от леглото, издърпа револвера от панталона му и го остави с трясък върху масичката в антрето.

— Искам те — прошепна тя, захапа ухото му, мушна ръка в панталона му и напипа топлия му мек член.

— Кая…

— Ще те имам ли?

Долови леко колебание и известна неохота в погледа му. Обгърна тила му с другата си ръка и прикова очи в неговите:

— Моля те…

Той се усмихна. Мускулите му се отпуснаха и той я целуна съвсем предпазливо. По-предпазливо, отколкото й се искаше. Кая простена разочаровано и разкопча панталона му. Стисна члена му, без да движи ръката си, и изчака, докато нарасне.

— Проклета да си — въздъхна той и я вдигна на ръце.

Отнесе я по стълбите на горния етаж. Ритна вратата на спалнята и положи Кая върху леглото от страната, където някога бе спала майка му. Кая отпусна назад глава и затвори очи, докато усещаше как той бързо и ловко сваля дрехите й една по една. Лъхна я топлината от кожата му, и само след секунди той се надвеси над нея и разтвори бедрата й. „Да — помисли си тя. — Проклета да съм.“

 

 

Кая лежеше, облегнала буза о гърдите му, и слушаше ударите на сърцето му.

— За какво си мислеше? — прошепна тя. — Докато стоеше, затрупан от лавината, и очакваше смъртта?

— Че ще оживея.

— Само това?

— Да, само това.

— А не си ли мислеше, че… ще видиш пак онези, които обичаш?

— Не.

— А аз си мислех точно за това. Странно усещане. Изплаших се ужасно и нещо в мен сякаш се разпадна. После страхът изчезна и ме изпълни спокойствие. Заспах. А в един момент се появи ти и ме събуди. Спаси ме.

Хари й подаде цигарата си и тя си дръпна. Изкикоти се:

— Ти си герой, Хари. Достоен си за медал. Кой би предположил!

— Вярвай ми, скъпа — поклати глава той, — в онзи миг мислех единствено за себе си. Преди да се добера до камината, изобщо не се сетих за теб.

— Добре де, но когато си стигнал до нея, си знаел, че кислородът е на свършване и изравяйки ме от снега, ще се обречеш на два пъти по-бърза кончина.

— Какво да кажа? Явно съм великодушна личност.

Тя го тупна през смях по гърдите:

— Герой!

Хари дръпна силно от цигарата си.

— Или просто инстинктът за оцеляване е приспал съвестта ми.

— В какъв смисъл?

— Първият човек, когото улучих с щеката, се оказа силен и почти успя да я задържи. Досетих се, че е Колка. Беше жив. Всяка секунда можеше да се окаже решаваща, ала вместо да го изровя, продължих да пъхам щеката в снега, докато те намерих. Ти не реагира изобщо. Помислих те за мъртва.

— И?

— Вероятно подсъзнателно съм си помислил, че ако извадя от снега първо мъртвеца, през това време живият ще умре и така ще разполагам с всичкия въздух. Не е лесно да прецениш мотивите на човек, попаднал в критична ситуация.

Кая се смълча. Навън изръмжа мотоциклет, после утихна. Мотоциклет през февруари. А днес видя прелетна птица. Всичко се бе объркало.

— Винаги ли тормозиш ума си с толкова размисли? — попита тя.

— Не. Впрочем и аз не знам.

Тя се сгуши до него.

— За какво мислиш в момента?

— Откъде е научил всичко, което знае.

— За убиеца ли говориш? — въздъхна тя.

— И защо ме предизвиква. Защо ми изпраща част от тялото на Тони Лайке. Питам се как разсъждава.

— И как смяташ да си отговориш на тези въпроси?

Той изгаси цигарата в пепелника върху нощната масичка. Пое си дълбоко въздух и го издиша с продължително съскане.

— Точно там е работата. Сещам се само за един начин. Трябва да говоря с него.

— С кого? С Кавалера ли?

— С някой като него.

Унасяйки се в сън, Хари отново се вторачи в гвоздея, забит в главата на мъж. Ала тази нощ откри познати черти в лицето на мъжа. Стори му се, че неведнъж е виждал негов портрет. Дори съвсем наскоро. Чуждото тяло в устата на Хари избухна и той се стресна. Беше заспал.