Ю Несбьо
Леопардът (84)

Осемдесет и четвърта глава
Отново заедно

Кая прехапа долната си устна. Нещо не беше наред.

Набра номера на Хари за втори път. Пак се включи гласовата му поща. От близо три часа тя седеше в залата за пристигащи — впоследствие се оказа и зала за заминаващи — и пластмасовият стол убиваше по всяка част на тялото й, докоснала се до него.

Кая чу бръмченето на самолетен двигател. След малко на единствения монитор в помещението — очукан сандък, увиснал на две ръждясали жици от тавана, се изписа съобщение, че полет KJ337 от Цюрих е кацнал благополучно.

През две минути Кая обхождаше с поглед цялата зала и досега не бе видяла Тони Лайке.

Обади се още веднъж на Хари, но този път прекрати връзката почти веднага, защото си даде сметка колко безсмислено е да повтаря машинално същата процедура, без да се надява на успех.

Вратите пред залата с ленти за багаж се плъзнаха настрани и първите пътници от полета — регистрирали само ръчен багаж — започнаха да излизат. Кая стана и се приближи до вратите. Огледа пластмасовите табели и бележките в ръцете на таксиметровите шофьори, очакващи клиентите си. Никъде не прочете нито Юлияна Верни, нито Лене Галтунг.

Върна се на наблюдателния си пункт — пластмасовия стол. Седна върху дланите си, плувнали в пот. Какво да прави? Сложи си големите слънчеви очила, дотогава вдигнати на главата й, и прикова поглед в плъзгащите се врати. Секундите минаваха. Нищо не се случваше.

Големи виолетови очила скриваха почти цялото лице на Лене Галтунг. Пред нея вървеше едър тъмнокож мъж. С боядисана в червено и накъдрена коса, облечена в дънково яке, камуфлажен панталон и със солидни планински обувки, Лене дърпаше чанта на колелца, съобразена с летищните изисквания за размерите на ръчния багаж, и малък лъскав метален куфар.

Случващото се хем не беше нищо особено, хем изглеждаше невероятно. Миналото се сля с настоящето и Кая осъзна, че й се удава златна възможност, каквато бе чакала отдавна. Възможност да действа.

Без да зяпа Лене Галтунг, тя се постара новопристигналата да остане в лявата част на полезрението й. Изчака Галтунг да мине покрай нея, изправи се спокойно, взе сака си и тръгна след нея. Излязоха навън — под лъчите на ослепителното слънце. Все още никой посрещач не бе спрял или заговорил Лене. Гледайки бързите й решителни крачки, Кая отсъди, че годеницата на Тони е получила подробни инструкции как да се държи и какво да прави. Лене подмина такситата, пресече улицата и се качи на задната седалка на тъмносин „Рейндж роувър“. Вратата й отвори чернокож мъж в костюм. След като затръшна вратата, той заобиколи колата и седна отпред. Кая веднага се шмугна в първото такси от колоната, наведе се напред между седалките и след бърз размисъл осъзна, че няма как да се изрази по друг начин:

— Follow that car.^[1]

В огледалото за обратно виждане погледът й срещна въпросително вдигнатите вежди на шофьора. Тя посочи роувъра пред тях, шофьорът кимна, но остави двигателя за работи на празен ход.

— Double pay^[2] — додаде Кая.

Таксиджията кимна и отпусна съединителя.

Кая отново набра Хари. Никакъв отговор.

Таксито пое на запад по главната улица, провирайки се между камиони, колички за багаж и автомобили със завързани на покрива куфари. От двете страни на улицата се точеха хора. Носеха върху главите си големи вързопи с дрехи и други вещи. На места движението спираше. Шофьорът, явно схванал естеството на задачата си, се стараеше между таксито и роувъра да има поне един автомобил.

— Накъде са тръгнали всички? — попита Кая.

Шофьорът поклати усмихнато глава в знак, че не я разбира. Кая повтори въпроса на френски. Пак не получи отговор. Накрая просто посочи въпросително към минувачите, които минаваха съвсем близо до таксито.

— Re-fu-gee — обясни шофьорът. — Go away. Bad people coming.^[3]

Кая кимна. Изпрати поредния есемес на Хари, като се мъчеше да се не поддава на връхлитащата я паника.

В центъра на Гома главната улица се разклоняваше на две. Роувърът заяви наляво. Малко по-нататък отново направи ляв завой и пое към езерото. Озоваха се в съвсем различен квартал — високи огради, големи къщи, оградени от поддържани градини с дървета, които правеха сянка и спираха любопитните погледи.

— Old. The Bel-gium. Co-lo-nist.^[4]

В района нямаше движение и Кая даде знак на шофьора да спазва по-голяма дистанция от роувъра, макар да се съмняваше, че Лене Галтунг умее да разпознава кога я следят. Роувърът спря на сто метра пред тях. Кая накара шофьора и той да спре. Мъж в сива униформа отвори желязна порта, пропусна роувъра и пак я затвори.

 

 

Лене Галтунг усещаше бесните удари на сърцето си. Откакто чу гласа му по телефона, сърцето й блъскаше лудешки под гърдите. Той й съобщи, че се намира в Африка, и поиска и тя да го последва, защото се нуждае от нея. Само тя може да му помогне — така каза. Само тя може да спаси проекта — не само негов, но и неин. Така той ще се сдобие със собствен бизнес, а всеки мъж трябва да гради бъдещето си, за да осигури спокоен живот на децата си.

Шофьорът й отвори вратата и тя слезе. Слънчевите лъчи не се оказаха толкова парещи, колкото се опасяваше. Пред нея се издигаше великолепна къща. Стара, навярно строена бавно — камък по камък. С пари, трупани и продължение на години. Ето така ще направят и те — Лене и Тони. Когато двамата се запознаха, той непрекъснато изразяваше възхищението си от потеклото й и не се уморяваше да повтаря, че тя има честта да е потомка на един от малкото изконно норвежки аристократични родове. Вероятно това негово въодушевление я подтикна да отложи признанието за истинския си произход: дете на съвсем обикновени родители, сиво камъче от сипея, случайно попаднало в богато семейство.

Ала сега с Тони ще изградят своя аристокрация, ще заблестят върху сипея, ще започнат да строят.

Шофьорът мина пред нея и я поведе по каменното стълбище пред вратата. Въоръжен мъж в камуфлажна униформа им отвори. От тавана на преддверието висеше внушителен кристален полилей. Лене стискаше конвулсивно дръжката на металния куфар с парите. Сърцето й направо щеше да изскочи от гърдите. Дали прическата й не се е развалила? Дано недоспиването и дългото пътуване не са сложили отпечатък върху лицето й. По широкото стълбище от горния етаж се зададе фигура. Оказа се чернокожа жена, навярно от прислугата. Лене й се усмихна учтиво, ала без да влага особено чувство. Жената й отговори с безсрамна, почти нагла усмивка, а в устата й проблесна златен зъб. После изчезна през вратата зад Лене. И той се появи.

Облегнат на перилата, гледаше надолу.

Висок, смугъл, в копринен халат. Красивият дебел белег върху гърдите му проблесна. Усмихна се. Дишането й се ускори. Тази усмивка! Засия на лицето му и изпълни сърцето й със светлина, по-ярка от светлината на полилея.

Той се спусна по стълбите.

Лене остави куфара и се втурна към него. Той разтвори обятия и тя най-сетне се озова в прегръдките му. Усети аромата му — по-силен от друг път, смесен с нещо ново, пикантно и тръпчиво, навярно идващо от халата, защото Лене забеляза, че елегантната домашна дреха е леко износена и не му е по мярка. Тони понечи да се освободи и Лене осъзна колко здраво се е вкопчила в него. Веднага го пусна.

— Но, миличка, ти плачеш… — засмя се той и я погали по бузата.

— Така ли? — засмя се и тя и избърса очите си с надеждата гримът й да не се е разтекъл.

— Имам изненада за теб — хвана ръката й той. — Ела.

— Но…

Тя се обърна и установи, че някой вече е отнесъл куфара. Качиха се по стълбите и влязоха в голяма светла спалня. Лекият ветрец от терасата поклащаше едва-едва дългите ефирни пердета.

— Да не си спал досега? — попита тя и посочи неоправеното легло под балдахин.

— Не — усмихна се той. — Седни тук и затвори очи.

— Но…

— Прави каквото ти казвам, Лене.

Долови нотка на раздразнение в гласа му и побърза да се подчини.

— След малко ще ни донесат шампанско и тогава ще те попитам нещо, но първо искам да ти разкажа една история. Готова ли си?

— Да — отвърна тя, сигурна, че мигът е настъпил; мигът, който ще помни до края на живота си.

— Ще ти разкажа за себе си. Преди да отговориш на въпроса ми, искам да узнаеш някои неща.

— Добре.

Лене вече усещаше как мехурчетата от шампанското бълбукат весело в кръвта й и едва успя да сдържи смеха си.

— Казвал съм ти, че съм израснал с дядо ми, защото родителите ми починаха. Но всъщност живях при майка ми и баща ми до петнайсетгодишна възраст.

— Знаех си! — възкликна тя.

Тони повдигна вежда. „Колко деликатно оформена и красива!“ — възхити се тя.

— Винаги съм усещала, че криеш нещо от мен, Тони — засмя се тя. — Но и аз имам някои тайни. Искам двамата с теб да знаем всичко — абсолютно всичко! — един за друг!

Тони се усмихна малко недоволно:

— Ако е така, моля те да ми позволиш да довърша разказа си, без повече да ме прекъсваш, скъпа Лене. Майка ми била много религиозна и се запознала с баща ми в молитвен дом. Тогава той тъкмо бил излязъл от затвора, след като излежал присъда за убийство от ревност. Зад решетките му се явил Исус. За майка ми неговата история звучала като взета от Библията — историята на разкайващия се грешник, чиято душа ще намери спасение и вечен живот с нейна помощ, а самата тя ще изкупи своите грехове. Затова — по нейни думи — майка ми се омъжила за тази свиня.

— Какво.

— Шшт! Баща ми непрекъснато се мъчеше да приспи гузната си съвест, като обявяваше всичко, което не е свързано с възхвала на Бог, за грях. Не ми позволяваше да се забавлявам като другите деца, а дръзнех ли да му възразя, коланът му заиграваше по гърба ми. Нарочно ме предизвикваше, твърдейки например, че слънцето се върти около Земята, а не обратното — така пишело в Библията. Наказваше с бой всеки мой опит да му се противопоставя. Веднъж — бях на дванайсет — отидох с майка ми до външната тоалетна. Случваше се често. Той ме причака навън с градинска лопата. Наби ме, защото според него било грях, дето ходя с майка си до тоалетната. Беляза ме за цял живот.

Лене преглътна. Тони вдигна изкривения си, деформиран от артрита показалец и го прокара по белега върху гърдите си. Чак сега Лене забеляза, че средният му пръст липсва.

— Тони! Какво се…

— Шшт! Последния път, когато баща ми ме наби, бях на петнайсет. В продължение на двайсет и три минути не престана да ме шиба с колана си. Това прави хиляда триста деветдесет и две секунди. Броих ги, докато ме удряше на всеки четири секунди — като настроена машина. Ожесточаваше се все повече и повече, защото не се разплаках. Спря едва когато ръката му умаля — след триста четирийсет и осмия удар. Още същата нощ изчаках да започне да хърка, промъкнах се в спалнята им и капнах малко киселина в едното му око. Той се разкрещя като обезумял, ала аз го хванах здраво и му прошепнах, че ако още веднъж ми посегне, ще го убия. Усетих как цял се вцепени в хватката ми, стреснат от физическото ми превъзходство. А най-вероятно е видял какво нося в себе си.

— Какво?

— Психика на убиец.

Сърцето на Лене спря. Не, това не може да е истина. Нали я увери, че не е виновен; натопили са го, така й каза.

— Оттогава всеки ден се дебнехме като два звяра. Майка виждаше, че единият от нас рано или късно ще намери смъртта си. Изплаши се ужасно, когато баща ми отишъл в Яйло и се прибрал с патрони за пушката. Закле ме да се махна оттам; уговорила се с дядо ми да замина при него. Баба беше починала и той живееше сам до езерото Люсерен. Мама му обяснила всичко: да ме крие от хорските очи, защото разчуе ли се къде съм, баща ми ще дойде да ми види сметката. И аз я послушах. Майка ми представи внезапното ми изчезване като нещастен случай — повлякла ме е лавина. Баща ми избягваше да се среща с хора и обикновено майка се грижеше за всичко, което изисква общуване. Излъгала го, че е ходила в полицията да ме обяви за изчезнал, но в действителност споделила само с един човек какво е направила и защо: с Рой Стиле, служител в ленсманската служба. С него открай време… познаваха се добре. Стиле си дал сметка, че полицията е безсилна да ме защити от баща ми и обратното, затова й помогнал да прикрие следите. При дядо се чувствах добре, докато не пристигна вестта за кончината на майка ми: изчезнала в планината.

Лене протегна ръка към него:

— Горкичкият Тони…

— Казах ти да не си отваряш очите!

Заплашителната нотка в гласа му я стресна, тя отдръпна ръка и пак затвори очи.

— Дядо не ме пусна да отида на погребението й. Не биваше никой да узнава, че съм жив. Когато се прибра, ми предаде дословно какво е казал свещеникът за майка ми във възпоминателната реч. Изчерпваше се с три реда. Три реда за най-красивата и силна жена на света. Последният гласял „Карен стъпваше леко по земята“. Останалата част от речта била свързана с Исус и опрощението на греховете. Три реда и опрощение на грехове, които майка ми не бе извършила.

Тони задиша тежко.

— „Стъпваше леко“. С други думи, дяволът в расото казал от амвона, че майка ми се е изпарила, без да остави следа — точно както е живяла. А после просто е минал към следващия стих от Библията. Дядо разказа всичко това без никакви заобикалки и знаеш ли, Лене… Това се оказа най-значимият ден в живота ми. Разбираш ли?

— Ъъъ… не, Тони.

— Знаех, че мерзавецът, дето я бе убил, е слушал заупокойната служба, и се заклех да си отмъстя. Да му покажа на какво съм способен. Да покажа на всички. В онзи ден реших, че каквото и да се случи, няма да свърша като него или като нея. С три реда за живота ми. А от опрощение на греховете ми не се нуждаех нито аз, нито негодникът, наречен мой баща. И двамата щяхме да горим в ада. По-добре обаче да се пържим в преизподнята, отколкото да споделяме рая с такъв Бог. — Тони понижи глас: — Зарекох се да не позволявам на никого да застане на пътя ми. Сега разбираш ли, Лене?

— Да — усмихна се тя. — И сам си извоюва всичко това, Тони. Заслужаваш го. Труди се толкова упорито!

— Радвам се, че проявяваш такова разбиране, скъпа. Защото има още. Готова ли си?

— Да — кимна тя и плесна радостно с ръце. Ще види тя — онази, самотната, огорчена от живота, дето от завист не иска дъщеря й да изживее истинската любов!

— Имах всичко — продължи Тони и Лене усети как той докосна коляното й. — Теб, парите на баща ти, проекта в Конго. Мислех си: няма какво да се обърка. Но след като изчуках онази разгонена кучка в „Ховасхюта“ — спомних си името й чак когато получих писмото й, — нещата се объркаха. Съобщи ми, че била бременна и ми поиска пари. Застана на пътя ми, Лене. И аз се подготвих много внимателно. Застлах цялата кола с найлон. Намерих гланцирана картичка, останала ми от Конго, и принудих кучката да напише обяснение за изчезването си. После я заклах. Плясъкът на кръв върху найлона… е нещо много специално, Лене.