Ю Несбьо
Леопардът (39)

Трийсет и девета глава
В търсене на връзки

В седем без четвърт Хари пристигна в Главното управление. Влезе през тежката двукрила врата. В преддверието видя само охранителя. Кимна му, прокара картата си за достъп през четеца на пропускателния пункт и се качи в асансьора. Слезе в мазето, притича през пасажа и влезе в стаята. Запали първата си цигара за деня и докато компютърът загряваше, набра номера на Катрине Брат. Тя звучеше като току-що станала от сън.

— Искам да пуснеш още едно „търсене на връзки“, както го наричаш. Между Тони Лайке и всяка от жертвите. Включи и Юлиана Верни от Лайпциг.

— До осем и половина в общото помещение няма хора. Отивам веднага. Нещо друго?

— Ще провериш ли и един колега, полицай? Казва се Юси Колка.

— В какво се е провинил?

— Точно там е работата: в нищо, но ми изглежда подозрителен.

 

 

Хари остави телефона и започна да работи на компютъра. Този Лайке наистина имаше присъда. В базата данни фигурираха и още две криминални прояви. Както каза Кулбьорнсен — нанасяне на телесна повреда. В единия случай пострадалият оттеглил жалбата си, а в другия оплакването бе оставено без последствия. Хари провери Тони в Гугъл. Излязоха множество кратки статии, повечето свързани с годеницата му Лене Галтунг. Името му обаче се появяваше и в няколко вестника за финанси и банково дело. Характеризираха го като инвеститор, борсов спекулант и невежа овца. Последното определение принадлежеше на „Капитал“. Изданието твърдеше, че във всяко свое начинание Лайке подражава на Кринглен: покупка на акции, на вили, на автомобили, предпочитания към заведения, питиета, жени; избор на офис, на място за живеене, на места за отдих.

Прегледа линковете и се спря на новина във „Финансависен“.

— Бинго — промърмори.

Явно Тони Лайке бе на път да се превърне в сериозен предприемач. Или рудокопач. Вестникът съобщаваше за стартиращ миннодобивен проект с основен инициатор и движеща сила Тони Лайке и поместваше негова снимка заедно с двамата му партньори — млади мъже с вчесани на път коси. Тримата, седнали върху купчина греди пред хеликоптер, не носеха обичайните дизайнерски костюми, а работни гащеризони. Тони се усмихваше най-доволно. Широкоплещест, с дълги ръце и крака, смугла кожа, тъмна коса и орлов нос. Външният му вид издаваше, че в кръвта му има арабска жилка. Ала истинската причина за реакцията на Хари се криеше в заглавието на материала:

„КРАЛЯТ НА КОНГО?“

Хари разгледа и останалите статии. Медиите се вълнуваха основно от предстоящата сватба с Лене Галтунг и списъка с гостите.

Погледна си часовника. Седем и пет. Позвъни на дирекция „Защита на населението“:

— Трябва ми подкрепление за задържане на заподозряно лице на улица „Холмен“.

— За арест?

Хари осъзнаваше напълно, че не разполага с достатъчно основания да поиска от прокурора заповед за арест.

— За задържане с цел разпит.

— Не казахте ли арест? Защо ви е подкрепление, ако…

— Ще изпратите ли двама души с автомобил пред гаража след пет минути?

В отговор получи отегчена въздишка и я изтълкува като съгласие. Дръпна два пъти от цигарата, изгаси я, стана излезе, заключи вратата и тръгна през пасажа. След десетина метра чу звук: стационарният телефон в „кабинета“ звънеше. Не се върна, качи се в асансьора, слезе и тръгна към изхода. Някой го повика по име. Хари се обърна. Охранителят му правеше знак да се приближи. Пред него стоеше мъж в синапеножълто палто.

— Този човек ви търси — обясни служителят.

Палтото се обърна. Този тип връхни дрехи често само изглеждат от кашмир. Ала в този случай Хари не вярваше платът да е имитация. Защото го изпъваха широките рамене на мъж с дълги крайници, тъмни очи, тъмна коса и арабска жилка във вените.

— Много по-висок сте, отколкото изглеждате на снимките — отбеляза Тони Лайке, оголи ред ослепително бели едри зъби и протегна ръка.

 

 

— Много хубаво кафе — похвали го Тони Лайке съвсем искрено, докато държеше чашата с дългите си изкривени пръсти.

С протягането на ръката Тони поясни, че заболяването му не е заразно. От години страдал от ревматоиден артрит — наследствена болест, която поне го превърнала в достойна конкуренция на метеоролозите.

— Честно казано, очаквах старши инспекторите да работят в по-уютни кабинети. Тук ми се струва прекалено горещо.

— В съседното помещение се намират парните котли на затвора — Хари отпи от кафето си. — И така, казвате, сутринта сте прочели за случая в „Афтенпостен“.

— Да, докато закусвах. Да си призная, приседна ми.

— Защо?

Лайке се понамести в стола, както пилотите от „Формула 1“, докато заемат най-удобната поза на седалката в болида.

— Моля казаното от мен да си остане между нас.

— Кои сме „ние“?

— Между мен и полицията. А за предпочитане — между нас двамата.

Хари се надяваше гласът му да не издаде какво въодушевление изпитва:

— И каква е причината?

— Не искам да става публично достояние, че съм нощувал в „Ховасхюта“, където същата вечер отседна и депутатката Марит Улсен. Заради предстоящата сватба медиите непрекъснато бълват клюки за мен. Ако свържете името ми с убийство, ще избухне скандал. Журналистите веднага ще раздухат историята и из жълтите вестници ще плъзнат подробности от миналото ми, които предпочитам да останат погребани завинаги.

— Разбирам — невинно кимна Хари. — Ще се наложи да премисля някои съображения, затова не ви обещавам нищо. Но в момента не провеждам разпит, а неофициален разговор. Нямам навика да захранвам журналистите с информация от подобни срещи.

— И няма да споделяте думите ми с моите… близки?

— Само при наличието на сериозни основания. Щом толкова се страхувате някой да не узнае за идването ви в полицията, защо изобщо дойдохте?

— Призовахте всички, нощували в хижата, да се свържат с вас. Като съвестен гражданин съм длъжен да се отзова, нали? — Той погледна въпросително Хари. После направи физиономия. — Изплаших се! Това е истината. Разбрах, че хората, отседнали през онази нощ в хижата, — се намират в опасност. Качих се в колата и веднага дойдох.

— През последните дни имали ли сте обезпокоителни преживявания?

— Не — отвърна малко замислено Тони Лайке. — Ако изключим, че преди няколко дни ми разбиха мазето. Май трябва да си сложа аларма.

— Обадихте ли се в полицията?

— Не, откраднат е само един велосипед.

— Да не би да смятате, че серийните убийци припечелват допълнително с кражба на велосипеди?

Лайке се изсмя и кимна. Усмихна се не като човек, сконфузен от глупава реплика, а с подкупващата усмивка, която казва „хвана ме натясно, приятел“: признание от мъж, свикнал да побеждава.

— Защо потърсихте точно мен? — попита Хари.

— Във вестника пише, че вие разследвате случая. Освен това се надявах показанията ми да не се разчуват и ми се стори най-логично да търся контакт с началството.

— Аз не съм началството, Лайке.

— В „Афтенпостен“ пише друго.

Хари поглади подутата си челюст. Още не си бе изградил окончателно мнение за Тони Лайке. Мъж с грижливо поддържан външен вид и леко хулигански чар. Прилича на хокеист от реклама на бельо, която Хари видя наскоро. Тони Лайке сякаш се опитваше да изглежда безгрижен и лекомислен, но в държането му прозираше прямота и емоционалност. А вероятно беше обратното: придаваше си вид на чувствителен човек, докато всъщност изповядваше доста по-цинична житейска философия.

— Защо отседнахте в „Ховасхюта“, Лайке?

— Ходих да карам ски.

— Сам?

— Да. Бях прекарал няколко доста напрегнати работни дни и се нуждаех от отдушник. Често бродя из Юстаусе и Халингскарве. Отсядам в хижи. Може да се каже, че това е моят район.

— Тогава защо не си купите къща там?

— Там, където искам да си купя, строежите са забранени. Територията е обявена за национален парк.

— Защо годеницата ви не дойде с вас? Не обича ли да кара ски?

— Лене ли? Тя… — Лайке отпи от кафето — не че толкова му се пиеше, колкото да си осигури малка пауза за размисъл. Тази хитрост не убягна на Хари. — Аз… ние… — погледна Хари малко отчаяно, сякаш го молеше за помощ.

Старши инспекторът обаче остана безмълвен.

— Проклятие! Никакви журналисти, нали?

Хари нито потвърди, нито отрече.

— Добре — кимна Лайке, все едно е получил нужното уверение. — Имах нужда да подишам спокойно, да се махна за малко. Да поразмисля. Годеж, женитба. Това са сериозни решения в живота на всеки човек. А аз мисля най-добре, когато се уединя. Особено в планината.

— И тази кратка почивка ви се е отразила добре, така ли?

— Да — Лайке пак оголи безупречните си зъби.

— Помните ли другите гости в хижата?

— С Марит Улсен изпихме по чаша червено вино. Не знаех, че е депутат. Тя ми каза.

— Освен нея?

— Имаше още трима-четирима души. Само ги поздравих. Пристигнах късно и някои вече си бяха легнали.

— Продължавайте.

— Навън в снега стояха шест чифта ски. Спомням си точно, защото ги внесох в антрето, за да не ги затрупа снегът. Тогава си помислих, че собствениците им явно не са опитни планинари. Когато отсядаш в хижа, потънала в триметров сняг, не бива да си оставяш ските навън. Сутринта станах пръв и си тръгнах, преди останалите да са се събудили.

— Казвате, че сте пристигнали късно в хижата. Сам ли обикаляхте из планината?

— Да, с челник, карта и компас. Решението да се отправя на поход се роди съвсем спонтанно. Слязох от влака в Юстаусе чак надвечер. Но както казах, познавам района и съм свикнал да се ориентирам в тъмното. А и времето беше хубаво, луната осветяваше снега и не използвах нито картата, нито челника.

— Случи ли се нещо особено в хижата?

— Не. С Марит Улсен обсъдихме червеното вино и колко е трудно да поддържаш модерна връзка. Смятам нейната връзка за по-модерна от моята.

— Тя спомена ли нещо да се е случило във ваше отсъствие?

— Не.

— А другите гости?

— Седяха до камината, обсъждаха преходи със ски и пиеха. Май бира или енергийни напитки. Две жени и един мъж, и тримата на възраст между двайсет и трийсет и пет.

— Имена?

— Само си казахме „здрасти“. Както вече споменах, отидох в планината да потърся усамотение, а не нови познанства.

— Външен вид?

Вечерно време в хижите става сумрачно и не видях ясно какъв цвят е кожата и косата им. Дори не си спомням дали бяха трима, или четирима.

— На какъв диалект говореха?

— Едната жена говореше като в Западна Норвегия.

— От кой град? Ставангер? Берген? Сюнмьоре?

— Съжалявам, не умея да различавам различните говори. Може и да е била от Южна Норвегия.

— Добре. Щом сте искали да останете сам, защо сте обсъждали особеностите на връзките с Марит Улсен?

— Така се случи. Тя дойде и седна при мен. Не се държеше стеснително, дори напротив. Бъбривка, но закръглена и приятна.

Последните две определения сякаш вървяха ръка за ръка в съзнанието на Лайке. Хари си припомни снимката на Лене Галтунг от вестниците: прекалено кльощава жена, ако се вземе предвид актуалното средно тегло на норвежките.

— Значи, не можете да опишете никой друг освен Марит Улсен, така ли? Дори ако ви покажа снимки?

— Има и още — усмихна се Лайке.

— Слушам ви.

— Когато отидох да си легна, светнах, за да проверя кои легла са свободни. В помещението спяха двама души — мъж и жена.

— Можете ли да ги опишете?

— Да ги опиша подробно — не, но бих могъл да ги разпозная, ако ги видя.

— Как така?

— Човек си спомня най-добре лице, което е видял, когато го види повторно.

Хари знаеше, че Лайке е прав. Свидетелите често се затрудняват да опишат престъпника, но предоставят ли им снимки на предполагаемите извършители, веднага посочват виновника.

Хари се приближи до картотечния шкаф, който бяха върнали в „кабинета“, отвори папките на жертвите и извади снимки. Подаде ги на Лайке.

— Това е Марит Улсен — Тони подаде на Хари една снимка. — А тези две момичета май седяха до камината, но не съм сигурен. — Той посочи Боргни и Шарлоте. — Това момче сякаш им правеше компания. — Елиас Скуг. — Но съм абсолютно убеден, че нито един от хората на тези снимки не беше в спалнята.

— Как така сте запомнили по-добре физиономиите на двама души, които сте видели за няколко секунди?

— Защото спяха.

— И е по-лесно да разпознаеш човек, когото си виждал само заспал?

— Не, но понеже спящите не те виждат, можеш спокойно да ги огледаш.

— Мм. За няколко секунди?

— Вероятно малко повече.

Хари прибра снимките в папката.

— Разполагате ли с имена? — поинтересува се Лайке.

— С имена ли?

— Сутринта станах пръв и закусих с две-три филии и кухнята. Там държат книгата за гости, а аз не се бях вписал. Отворих я и разгледах имената от предната вечер.

— Защо?

— Ами знам ли — сви рамене Тони. — Планинарите в областта се познаваме.

— И видяхте ли познато име?

— Не, но ако ми изброите имена, може да си спомня дали са фигурирали в списъка.

— Идеята ви не е лоша, не разполагаме обаче нито с имена, нито с адреси.

— Е, добре тогава — заключи Лайке и започна да си закопчава палтото. — Боя се, че не мога да ви помогна с нищо повече. Поне ме зачеркнахте от списъка със заподозрените.

— Мм… Така и така сте тук, нека ви задам още няколко въпроса. Имате ли време?

— Сам съм си господар. Поне засега.

— Чудесно. Споменахте за тъмни епизоди от миналото си. Бихте ли уточнили съвсем накратко за какво става дума?

— Опитах се да убия един тип — без заобикалки отвърна Лайке.

— Аха — Хари се облегна назад. — Защо?

— Защото ме нападна. Твърдеше, че съм му взел гаджето. Всъщност тя нито беше, нито искаше да му е гадже. А и аз не отмъквам чужди гаджета. Имам си достатъчно кандидатки.

— Мм. Хванал ви е и ви е ударил, така ли?

— Какво искате да кажете?

— Просто се опитвам да отгатна защо сте искали да го убиете. Нали така се изразихте?

— Той ми налетя и аз го наръгах с нож. Ако приятелите ми не ме бяха спрели, щях да му видя сметката. Осъдиха ме за нанасяне на тежка телесна повреда. Измъкнах се леко, като се има предвид, че се опитах да го убия.

— Нали осъзнавате, че казаното от вас ви превръща в заподозрян?

— В този случай ли? — Лайке изгледа Хари с недоверие. — Шегувате се, нали? Едва ли разсъждавате толкова елементарно.

— Щом веднъж сте искали да убиете…

— Не само веднъж. Навярно и на вас ви се е искало.

— Навярно?

— В джунглата негрите не се виждат в тъмното. Най-често стреляш напосоки.

— Случвало ли ви се е?

— Да, по време на греховната ми младост. След като излежах присъдата си, завърших курс за сержанти и после заминах за Южна Африка.

— И сте работили като наемен войник там?

— Три години. Събираха ни в ЮАР, но се сражавахме в съседните държави. Там войните не стихват. Има постоянно търсене на наемници, особено на бели. Чернокожите все още ни смятат за по-умни и са по-склонни да се осланят на белите офицери, отколкото на своите.

— Били ли сте в Конго?

— Откъде ви хрумна? — Дясната вежда на Тони Лайке образува ъгъл.

— Наскоро ходих там и затова ви питам.

— По онова време се казваше Заир. Никой не ни обясняваше в коя точно държава се намираме. Навсякъде ми се струваше едно и също — зеленина, докъдето ти стига погледът, после тъмна нощ преди изгрев-слънце. Охранявах няколко диамантени мини. Там се научих да разчитам карта само под светлината на челник. Компасът не помага, защото в планините има много метал.

Тони Лайке се облегна на стола. Позата му издаваше спокойствие и липса на страх.

— Като заговорихме за метал, прочетох някъде, че се занимавате с миннодобивна дейност — подхвърли Хари.

— Така е.

— Какъв метал?

— Чували ли сте за колтан?

— Да — кимна Хари. — Използва се при производство на мобилни телефони.

— Именно. И на игрови конзоли. Когато през деветдесетте производството на мобилни телефони рязко се увеличи, моето военно подразделение се намираше на мисии в Североизточно Конго. Там неколцина французи и местни жители бяха започнали да разработват находища на колтан. Използваха деца: караха ги да разкопават с кирки и лопати. Прилича на обикновен камък, но от него се получава тантал — именно този метал се използва в производството на мобилни телефони. Тогава се досетих, че ако си намеря спонсор, ще успея да създам модерна миннодобивна фирма и да забогатеем — и аз, и съдружниците ми.

— Така ли стана?

— Не съвсем — засмя се Тони Лайке. — Взех пари назаем, но съдружниците ми се оказаха много лукави и ме прецакаха. Изгубих всичко. Пак взех заем, пак изгубих и пак отначало. По едно време спечелих малко.

— Какво значи „малко“?

— Няколко милиона, колкото да си покрия дълговете. Завързах обаче ценни контакти и името ми се появи в пресата, защото продадох мечките, преди да съм ги застрелял, така да се каже. А това е достатъчно, за да те приемат в средите, където се разиграват големите пари. Там гледат само на колко цифри възлиза състоянието ти. Не ги интересува дали отпред стои плюс, или минус.

Лайке отново избухна в смях — сърдечен, кънтящ смях — и Хари не успя да сдържи усмивката си.

— А сега?

— Сега предстои голямата печалба, защото дойде време колтанът да даде реколта. Да, наистина го повтарям отдавна, но този път е сериозно. За да си платя дълговете, се наложи да си продам акциите от проекта и да ги заменя за опции за купуване. Сега остава да намеря пари да си откупя акциите и отново да стана пълноправен партньор.

— Мм. А парите?

— Все някой ще си даде сметка колко изгодно е да ми заеме пари в замяна на скромен дял. Очаква ни голяма печалба при минимален риск. А всички големи инвестиции вече са направени, включително подкупи на местни служители. Дори разчистихме писта в джунглата, където металът да се товари направо на транспортни самолети и да се прехвърля през Уганда. Печелите ли достатъчно, Хари? Ако искате, ще помисля как и вие да намажете нещо. Работата ми е свързана с чести командировки, защото представям проекта си на потенциални инвеститори. Тази година ходих в Ставангер три или четири пъти, но след лятото не съм стъпвал там.

— А в Лайпциг?

— Дойде ли времето да ви попитам дали трябва да повикам адвоката си, Хари?

— Просто искам да ви зачеркна от списъка с потенциалните заподозрени, та с колегите ми да се съсредоточим върху важни неща. — Хари потърка носа си с показалец. — Щом не желаете медиите да надушат къде сте нощували, едва ли ще искате да намесвате адвоката си, да ви привикваме на официален разпит и така нататък. Длъжен съм да ви попитам къде сте били и какво сте правили на определени дати.

— Слушам.

Хари продиктува четирите дни, в които бяха извършени убийствата, и Лайке ги записа в бележник с кожена подвързия, марка „Молескин“.

— Ще проверя веднага щом вляза в офиса. Това е номерът ми — Лайке подаде на Хари визитка с надпис „Тони К. Лайке, предприемач“.

— Какво означава К.?

— Всъщност нищо — Лайке стана. — Тони е съкратено от Антъни, затова реших, че ми трябва някакъв инициал. Придава ми повече тежест, не мислите ли? На чужденците им харесва.

Вместо да продължи по пасажа, Хари поведе Лайке по стълбите към затвора, почука на прозореца и охраната им отключи.

— Все едно участвам в епизод на „Бандата на Олсън“ — отбеляза Лайке, когато излязоха на пътеката пред що-годе респектиращия зид на затвора „Бутсен“.

— Предпочетох да говорим на по-уединено място. В момента сте едно от най-известните лица в публичното пространство, а колегите вече пристигат на работа.

— Като стана дума за лица, явно някой е счупил челюстта ви.

— Откъде знаете? Може да съм паднал и да съм се ударил.

Лайке поклати усмихнат глава.

— Не за пръв път виждам разбита челюст. Някой ви е нанесъл тежък удар и сте оставили костта да зарасне сама. Отидете да ви я оправят, не е толкова сложно.

— Благодаря за съвета.

— Много пари ли им дължахте?

— И от такива неща ли разбирате?

— И още как! — възкликна Лайке и разтвори широко очи. — За жалост и това ми е минало през главата.

— Последен въпрос, Лайке…

— Тони. Или Тони К. — той отново демонстрира ослепителните си дъвкателни органи.

„Прилича на напълно безгрижен човек“, помисли си Хари.

— Добре, Тони. Ходили ли сте до Люсерен? Езерото и Изт…

— Ама разбира се, че съм ходил! — засмя се Лайке. — Дядо ми живееше в Рюста. Всяко лято прекарвах ваканцията там. Няколко години съм живял там. Прекрасно място, нали? Защо ме питате? — Усмивката му изведнъж се стопи. — О, вярно, там намерихте едното момиче! Какво съвпадение, а?

— Е, не е толкова невероятно. Все пак Люсерен е голямо езеро.

— Така е. Благодаря ви, Хари. — Лайке му подаде ръка. — Ако узнаете името на някой от гостите в „Ховасхюта“ или получите сигнал от нощувалите през онази нощ, обадете ми се. Не е изключено и да си спомня нещо. Обещавам да ви помогна с каквото мога, Хари.

Старши инспекторът разтърси десницата на човек, когото в съзнанието си вече бе уличил в пет убийства за последните три месеца.

 

 

Петнайсет минути, след като Лайке си тръгна, Катрине Брат звънна.

— Да?

— Отрицателен резултат на четири от пет.

— А петият е положителен, така ли?

— Да, има съвпадение, открито дълбоко в недрата на дигиталната информация.

— Колко поетично.

— Ще ти хареса. На шестнайсети февруари Елиас Скуг е получил обаждане от нерегистриран номер. Тоест таен. Вероятно по тази причина вие…

— Не ние, а полицията в Ставангер.

— … не сте открили връзката по-рано. Ала дълбоко в недрата на…

— Ровила си из вътрешния строго секретен регистър на компания „Теленур“?

— Нещо такова. Като получател на сметките за този номер излиза Тони Лайке, живущ на адрес „Холмен“.

— Браво! — възклика Хари. — Ти си истински ангел!

— Доста неподходяща метафора, имайки предвид, че току-що изпратих въпросния човек зад решетките до живот.

— Ще ти се обадя по-късно.

— Чакай! Не искаш ли да чуеш и за Юси Колка?

— Съвсем забравих. Давай.

И тя продължи.