Ю Несбьо
Леопардът (8)

Осма глава
Snow Patrol

Хари се събуди в три следобед. Отвори сака, извади комплект чисти дрехи, намери някакво вълнено палто в гардероба и излезе. Ситният дъждец го разбуди до степен да придобие що-годе трезвен вид на влизане в ресторант „Скрьодер“ — кафяв интериор, пропит с миризмата на цигари. Обичайната му маса беше заета, затова седна на най-вътрешната, под телевизора.

Огледа се. Над халбите с бира забеляза няколко нови лица, иначе тук времето сякаш бе спряло. Нина му донесе бяла чаша и кана с кафе.

— Хари — каза тя — не като поздрав, а по-скоро за да получи потвърждение дали е той.

— Здрасти, Нина — кимна Хари. — Стари вестници?

Тя се изгуби в помещението зад бара и се върна с купчина пожълтяла хартия. Хари и досега се питаше защо в „Скрьодер“ пазят стари броеве от повечето ежедневници, но тази традиция неведнъж му бе помагала да се сдобие с нужната информация.

— Long time^[1] — отбеляза лаконично Нина и пак се отдалечи.

И Хари си спомни защо толкова харесваше това заведение. Освен дето то се намираше най-близо до апартамента му, персоналът не проявяваше многословие и нездрав интерес към личния живот на клиентите. Тук хората просто установяваха, че си се върнал, без да те разпитват къде си бил и какво си правил. Наля си две чаши от удивително гадното кафе, докато прелистваше трескаво вестниците, за да си създаде най-обща представа за събитията в страната през последните месеци. Както се очакваше, не се бе случило почти нищо ново. Точно това му харесваше най-много в Норвегия.

Излъчили победителя в състезанието за музикален идол на страната, някаква знаменитост изхвърчала от танцово състезание, футболист от трета дивизия вземал кокаин, а Лене Галтунг, дъщеря на корабния магнат Андерш Галтунг, наследила предварително няколко милиона и се сгодила за красив, но не толкова богат инвеститор на име Тони. Хари попадна и на поредната статия от редактора на „Либерал“ Арве Стьоп, където той изразяваше мнението, че за нация с претенциите да служи за пример на останалите как се изгражда социалдемокрация, е срамно все още да бъде монархия. С други думи: всичко си беше постарому.

Едва в декемврийските броеве Хари откри първите заглавия на криминална тематика. В една от бележките разпозна описаното от Кая: тялото било открито в мазе на офис сграда в Нюдален, където в момента течал ремонт. Причината за смъртта не била изяснена, но разследващите не изключвали убийство.

Хари не дочете статията и се прехвърли на интервю с бивш министър, който се хвалеше, че подал оставка, за да прекарва повече време със семейството си. Макар в архива на ресторанта да имаше известни пропуски, второто убийство се появяваше във вестник, датиран две седмици след новината за първото. Този път открили труп на жена зад изоставен стар автомобил до езерото Даушоен в долината Маридален. Полицията не изключвала вероятността да става дума за „криминално деяние“, но разследващите отказали да коментират подробности по случая.

Хари прегледа статията и се досети, че мълчанието на полицията се дължи на обичайната причина: не разполагат с нищо, радарът им напразно снове над открито море.

Само две убийства. И въпреки това Хаген изглеждаше убеден, че са извършени от сериен убиец. Каква връзка бяха открили полицаите? Какво бяха премълчали пред пресата? Усети как разсъжденията му отново поемат по старите, отъпкани пътеки, изруга неспособността си да се дистанцира от онова, което не го засяга, и продължи да разлиства вестниците.

Изпи кафето от каната, остави намачкана банкнота върху масата и излезе от ресторанта. Загърна се грижливо в палтото и погледна нагоре към сивото небе.

Махна на свободно такси. Шофьорът сви към ръба на тротоара, пресегна се по диагонал към задната седалка и му отвори задната врата: рядко срещан жест в днешно време. Хари реши да го възнагради с бакшиш, но не само заради професионалното отношение, а и защото в прозореца на вратата се отрази лице в автомобил, паркирал зад гърба на Хари.

— Държавната болница — поръча Хари и се настани в средата на задната седалка.

— Разбира се.

Хари погледна в огледалото за задно виждане, докато шофьорът потегляше, и се поправи:

— Впрочем, първо ме закарайте на улица „Софие“ 5.

Там шофьорът остана да чака с включен двигател, а Хари се спусна нагоре по стълбите, прехвърляйки възможностите наум. Триадата? Херман Клойт? Или добрата стара параноя? Принадлежностите му — старата му служебна карта с изтекъл срок, два чифта белезници марка „Хайътс“ с пружинен механизъм за светкавично закопчаване и служебният му револвер „Смит & Уесън“, 38 калибър — си стояха където ги бе оставил, преди да тръгне за Манила: в куфарчето с инструменти в кухненския долап.

Хари се върна на улицата и без да се озърта, веднага се качи в таксито.

— А сега — към Държавната болница ли? — попита шофьорът.

Хари пак погледна в огледалото. Не видя нищо, а това можеше да означава две неща: или го гонеше старата параноя, или „опашката“ му си я биваше. След кратко колебание Хари помоли шофьора да го закара до болницата.

Непрекъснато гледаше кой кара зад тях. Минаха покрай църквата във Вестре Акер и покрай болницата в квартал „Юлевол“. Не биваше да ги води там, където се намира слабото му място; там, където могат да го ударят: семейството му.

Най-голямата болница в страната се извисяваше над останалата част от града. Хари плати на шофьора, а той му благодари за бакшиша и пак му отвори задната врата със същия елегантен жест.

Пред Хари се издигаха внушителни сгради. Ниските облаци сякаш пълзяха по покривите. Той си пое дълбоко дъх.

 

 

Улав Хуле се усмихна нежно и изнемощяло от болничната възглавница. В гърлото на Хари заседна буца.

— Бях в Хонконг — отговори той на въпроса на баща си. — Имах нужда да помисля.

— И какво измисли?

— Какво казват лекарите?

— Много са лаконични. Това не е добър знак, но аз предпочитам да не знам подробности. Както ти е известно, способността да се справяме с житейските реалности никога не е била сред силните ни семейни черти.

Хари се чудеше ще говорят ли за майка му. Надяваше се да не се стига дотам.

— Намери ли си работа?

Хари поклати глава. Косата на баща му — съвсем тънка и бяла, разпиляна над челото му — сякаш не беше негова, а част от вещите, раздадени в болницата, ведно с пижамата и пантофите.

— Нищо ли не се появи? — попита баща му.

— Предложиха ми да изнасям лекции в Полицейската академия.

Не беше лъжа: Хаген действително му предложи да преподава след приключването на случая със Снежния човек — като вид отпуск.

— Учител? — Улав Хуле се засмя тихо и предпазливо, сякаш не би издържал физически да се разсмее с цяло гърло. — А аз си мислех, че един от житейските ти принципи е никога да не повтаряш моите постъпки.

— Не е вярно.

— Няма нищо. Винаги си умеел да правиш нещата според твоето разбиране. Тези детективски… Е, май трябва да съм благодарен, задето не постъпваш като мен. Аз не съм пример за подражание. След смъртта на майка ти…

Хари бе прекарал в бялата болнична стая едва двайсет минути, а вече изпитваше неудържим порив да избяга.

— След смъртта на майка ти не успях да се върна към нормалния си живот. Отдръпнах се, не исках да се виждам с никакви хора. Имах чувството, че самотата ме доближава до нея. Но съм грешал, Хари — усмихна се той с мекотата на ангел. — Знам колко тежко преживяваш раздялата с Ракел, но не бива да следваш моя пример. Не се крий от хората, Хари. Не си и помисляй да заключиш вратата и да изхвърлиш ключовете.

Хари заби поглед в ръцете си, кимна и усети как по тялото му плъзват мравки. Нуждаеше се от нещо силно, все едно какво. В стаята влезе мъж от медицинския персонал, представи се като Алтман, вдигна спринцовка и обясни с леко изопачено „е“, че ще бие малко сънотворно на „Улав“. Хари едва се стърпя да не поиска инжекция и за себе си.

Баща му легна на хълбок. Кожата на лицето му увисна. Настрани изглеждаше по-стар, отколкото по гръб. Погледна сина си с натежали, светнали очи. Хари стана рязко от стола. Краката му изпращяха.

— Къде отиваш? — промърмори баща му.

— Да изпуша една цигара. След малко се връщам.

Застана на ниска терасовидна платформа, откъдето се откриваше гледка към паркинга, и запали цигара. От отсрещната страна на магистралата се виждаше квартал „Блиндерн“ с университетските сгради, където бе следвал баща му. Според широко разпространено мнение синовете се превръщали в повече или по-малко замаскирани копия на бащите си; увереността, че си се откъснал от познатия модел, била пълна илюзия; човек винаги се връщал към корените си; притегателната сила на кръвта била не просто по-мощна от волята — била самата воля. Хари открай време се смяташе за живо доказателство в полза на противоположната теза. Тогава защо, вглеждайки се в изпосталялото оголено лице на баща си, сякаш видя себе си? Докато баща му говореше, той сякаш чуваше себе си, собствените си мисли и думи. Все едно стоматологична бормашина се вряза в нерва на зъба му. Защото Хари също представляваше копие.

Проклятие! Забеляза бяла тойота „Корола“ на паркинга. Да, винаги избираха бели автомобили: за да не се набиват на очи. Същата тойота стоеше и пред „Скрьодер“. Тогава Хари видя лицето зад волана. Беше го видял преди по-малко от денонощие. Същите онези присвити, накриво разположени очи. Изхвърли цигарата си и се втурна в болницата. Тръгвайки по коридора, където се намираше стаята на баща му, все пак намали темпото. Сви към открита чакалня и се престори, че разглежда купчината списания върху масата, докато с периферното си зрение проверяваше хората наоколо. Подозрителният тип се бе скрил зад брой на „Либерал“. Хари си избра някакво списание със снимка на Лене Галтунг и годеника й и излезе.

Улав Хуле лежеше със затворени очи. Хари долепи ухо до устните му. Старецът дишаше едва доловимо, но Хари все пак усети лека въздушна струя до бузата си.

Поседя известно време на стола до леглото. Гледаше баща си, а в съзнанието му се заредиха лошо монтирани кадри от детството му, чиято единствена обща черта беше, че Хари все пак си ги спомня.

После премести стола до вратата и я остави открехната. Чак след половин час видя мъжа да излиза от чакалнята и да тръгва надолу по коридора. Нисък и набит, имаше необичайно криви крака, сякаш носеше плажна топка между коленете си. Повдигна си колана и влезе в мъжката тоалетна. Все едно на кръста му висеше нещо тежко. Хари стана и го последва.

Пред тоалетната спря и си пое дъх. Отдавна не бе изпадал в такава ситуация. Бутна вратата и се промъкна вътре.

Тоалетната, впрочем както и цялата Държавна болница, беше чиста, нова и просторна. По протежение на едната дълга стена се намираха шест кабинки — всички свободни, както личеше по зелените линии над ключалките. По по-късата стена и по другата дълга бяха наредени четири писоара. Мъжът бе застанал пред един от тях, с гръб към Хари. Над мъжа висеше хоризонтално разположена водопроводна тръба. Достатъчно здрава — прецени Хари и извади револвера и белезниците. Според неписано правило, валидно по целия свят, посетителите в мъжките тоалетни избягват зрителен контакт. Дори неволен поглед се третира като основателна причина за убийство. Затова мъжът не се обърна да погледне Хари. Продължи да стои с гръб към него дори когато Хари внимателно заключи входната врата на тоалетната, приближи се към него със спокойни крачки, опря дулото на револвера о дебелата гънка между тила и главата му и прошепна думата, която — според негов колега — всеки полицай трябва да произнесе поне веднъж в живота си:

— Freeze!^[2]

И мъжът го послуша. Хари видя как гладко избръснатата кожа на тила му настръхна, когато мъжът се вцепени.

— Hands up!^[3]

Мъжът вдигна късите си мускулести ръце над главата. Хари се наведе напред и в същия миг осъзна грешката си. Мъжът действаше с удивителна бързина. На тренировките по ръкопашен бой ги учеха, че е важно да можеш и да поемаш юмруци, не само да ги раздаваш. Майсторлъкът в случая е да знаеш как да отпуснеш мускулатурата си, да осъзнаеш, че няма как да избегнеш удара, но можеш да сведеш щетите до минимум. Затова когато мъжът се извърна отривисто и грациозно като танцьорка с вдигнато коляно, Хари мигновено се опита да се подчини на движението му: отмести се в посоката на удара. Стъпалото на противника му го удари над хълбока. Хари изгуби равновесие, падна и изпълзя по гръб върху гладките плочки, докато излезе извън обсега на мъжа. После остана легнал, въздъхна и се вгледа в тавана, докато вадеше кутията с цигари. Лапна една.

— Нарича се светкавично закопчаване — обясни Хари. — Усвоих го по време на курс във ФБР в Чикаго. Живеех в общежитията в Кабрини Грийн. Ужасна дупка. Вечерно време всеки светлокож си стои вкъщи, освен ако не иска да го ограбят. Затова и аз не излизах. Упражнявах две неща: да изпразвам и пълня служебния си револвер в тъмното за възможно най-кратко време и да си закопчавам ръката към крака на масата за секунди.

Хари се надигна на лакти.

Мъжът изгледа безизразно Хари с ръце, изпънати над главата. Двете му китки бяха закопчани за водопроводната тръба.

— Mister Kluit sent you?^[4]

Мъжът не отмести поглед от Хари. Окото му не мигна.

— The Triade? I’ve paid my debts, haven’t you heard?^[5]

Хари гледаше неразгадаемото лице на мъжа. Мимиката — или по-скоро липсата й — предполагаше азиатски светоглед, но по форма на лицето и цвят на кожата мъжът не изглеждаше като китаец. Монголец?

— So what do you want from me?^[6]

Никакъв отговор. Нищо чудно: мъжът най-вероятно не бе дошъл с искане към Хари, а с конкретна поръчка.

Хари се изправи и се завъртя. Опря револвера о слепоочието на непознатия, а с лявата си ръка пребърка вътрешния джоб на сакото му. Пръстите му напипаха студената стомана на огнестрелно оръжие и портфейл.

Хари отстъпи три крачки назад.

— Let’s see… mister Jussi Kolkka^[7] — прочете Хари и вдигна кредитна карта „Американ Експрес“ срещу светлината. — Finnish? Финландец ли си? Сигурно разбираш норвежки?

Никакъв отговор.

— Бивш полицай си, нали? Когато те видях в залата за пристигащи на летището, те взех за сътрудник към Отдела за наркотици. Откъде разбра, че пристигам точно с този полет, Юси? Ако нямаш нищо против да те наричам така. Понеже стоиш пред мен със смъкнати гащи, ми се струва по-естествено да се обръщам към теб на малко име.

Мъжът се изхрачи и плюнката му полетя във въздуха, въртяща се около оста си, и капна върху гърдите на Хари. Той наведе глава да огледа пораженията върху тениската си: черната лепкава слуз със следи от тютюн бе образувала наклонена черта върху второто „о“ от надписа и от „Snow Patrøl“ стана „Snow Patrol“.

— Явно разбираш норвежки — заключи Хари. — За кого работиш, Юси? И какво искаш?

По лицето на финландеца не трепна и мускул. Някой натисна дръжката на вратата отвън, изруга и се отдалечи.

Хари въздъхна, вдигна револвера на височината на челото на Юси и запъна ударника.

— Навярно ме мислиш за обикновен човек с нормални реакции, а, Юси? Нека ти обясня колко съм нормален. Баща ми лежи безпомощен на няколко стаи оттук, а ти знаеш това и представляваш опасност за живота му. Този проблем има едно-единствено решение. За мое щастие си въоръжен и спокойно ще мога да се оправдая пред полицията, че съм те застрелял при неизбежна самоотбрана. — Хари натисна ударника още по-назад и усети прилива на познатото прилошаване.

— КРИПОС — отрони мъжът.

— Repeat?^[8] — Пръстът на Хари спря.

— Работя в КРИПОС — процеди непознатият на шведски с фински акцент^[9] — любим на шегаджиите, които обичат да разказват вицове на норвежки сватби.

Хари се втренчи в мъжа с невярващи очи. Не се съмняваше, че онзи казва истината, но въпреки това признанието му се струваше абсурдно.

— В портфейла — процеди финландецът, ала гневът в гласа му не се отрази на очите.

Хари отвори портфейла и надникна вътре. Извади ламинирана служебна карта. Данните в нея бяха малко, но изчерпателни. Мъжът пред Хари работеше за Норвежката криминална полиция — КРИПОС: специализирано звено в Осло, което подпомага — а обикновено и ръководи — разследване на убийства из цялата страна.

— Какво, по дяволите, иска от мен КРИПОС?

— Попитай Белман.

— Кой е Белман?

Финландецът издаде звук, наподобяващ и кашлица, и смях.

— Главен инспектор Белман, нещастнико. Моят началник. А сега ме разкопчай, пич.

— Мамка му — изруга Хари и пак погледна служебната му карта. — Мамка му!

Хвърли портфейла върху пода и тръгна към вратата.

— Ехо! Ехо!

Викът на финландеца заглъхна зад гърба на Хари, след като вратата се хлопна и той пое по коридора към изхода. Срещу него се зададе санитарят, който се грижеше за баща му, и му кимна усмихнат. Хари хвърли ключето от белезниците във въздуха.

— Алтман, в кенефа е влязъл някакъв ексхибиционист. Мъжът улови ключето с две ръце. Хари продължи нататък, усещайки изумения поглед на Алтман в гърба си.