Ю Несбьо
Леопардът (4)

Четвърта глава
„Секс пистълс“

Възрастният съдържател на хостела долепи замислено показалец до челото си под тюрбана и я изгледа продължително.

После вдигна слушалката и набра номер. Каза няколко думи на арабски и затвори.

— Почакайте — обърна се той към Кая. — Може да стане, а може и да не стане.

Тя се усмихна и кимна.

Стояха един срещу друг от двете страни на тясната маса, служеща за плот на рецепция.

Телефонът звънна. Той вдигна слушалката, изслуша какво му съобщиха и затвори, без да обели дума.

— Сто и петдесет хиляди долара.

— Сто и петдесет хиляди? — изуми се Кая.

— Хонконгски долари, госпожо.

Кая пресметна наум. Правеше сто и трийсет хиляди норвежки крони или двойно повече от отпуснатия й бюджет.

Минаваше полунощ. Кая не бе мигнала от четирийсет часа. Обикаля високия блок в продължение на три часа. Разучи всички хостели, кафенета, снекбарове, масажни студиа и стаи за молитви, докато стигна до най-евтините хостели, квартири и спални помещения, където живееха гастарбайтери от Африка и Пакистан. Обитаваха не стаи, а нещо като кабинки, отделени с паравани, без врати, без телевизори, без климатици, без възможност за лично пространство. Тъмнокожият портиер пусна Кая, огледа внимателно снимката и още по-внимателно стодоларовата банкнота, която тя му подаде, взе я и посочи една стаичка.

„Got you^[1], Хари Хуле“ — помисли си тя.

Той лежеше по гръб върху дюшек и дишаше едва доловимо. В челото му се бе врязала дълбока бръчка, а изпъкналата кост под дясното му ухо личеше още по-ясно, докато спеше. От съседните кабинки се чуваше кашлица и хъркане на други мъже. От тавана капеше вода и срещаше бетонния под с дълбоки унили въздишки. В кабината на Хари влизаше студен синкав лъч светлина от рецепцията. Пред прозореца имаше гардероб, а до дюшека — стол и пластмасова бутилка с вода. Нищо повече. Вътре се носеше сладникаво-горчив мирис като от изгоряла гума. На пода се търкаляше бебешко шише, а до него от пепелник димеше фас. Кая седна на стола и забеляза мазна жълто-кафява буца в ръката му. Едногодишният опит в патрулка я бе научил да различава бучките хашиш от пръв поглед. Хари Хуле определено не държеше хашиш.

Той се събуди в два часа. Кая долови съвсем лека промяна в дишането му и изведнъж белтъците на очите му светнаха в мрака.

— Ракел? — прошепна той в просъница и пак заспа.

След половин час отвори очи, стресна се и веднага извади нещо изпод дюшека.

— Аз съм, Кая Сулнес — успокои го тя.

Той замръзна и пак се свлече върху дюшека.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — попита я дрезгаво.

— Дойдох да те взема.

— Да ме вземеш ли? — засмя се той със затворени очи. — Още ли не си се отказала?

Кая извади плик, наведе се напред и го размаха под носа му. Той отвори едното си око.

— Самолетен билет за Осло — обясни тя.

Окото му пак се затвори.

— Благодаря, но ще остана тук.

— Щом аз успях да те открия, значи е въпрос на време и те да те открият.

Той не отговори. Кая чакаше, заслушана в дишането му и във въздишките на капещата вода. Хари отвори очи, разтърка кожата под дясното си ухо и се надигна на лакти:

— Случайно да ти се намира цигара?

Тя поклати глава. Хари отметна чаршафа, стана и се приближи до гардероба. За човек, прекарал половин година в условията на субтропичен климат, Хари изглеждаше изненадващо блед и толкова изпосталял, че ребрата изпъкваха и под кожата на гърба му. Телосложението му подсказваше, че е бил атлетичен, но някогашните му мускули в момента представляваха само сенки под бялата кожа. Той отвори гардероба и Кая не без известно учудване забеляза колко старателно сгънати и подредени са дрехите му. Хари си облече тениска и обу чифт дънки — същите като предния ден. С мъка извади смачкана кутия цигари от джоба.

Нахлузи на краката си джапанки и си запали цигара.

— Ела — подкани я той. — Време е за вечеря.

В два и половина през нощта — защото това показваше часовникът — пред магазините и закусвалните в „Чунгкинг“ бяха спуснати сиви железни щори. Само Ли Юан още не бе затворил.

— Как се озова в Хонконг? — поинтересува се Кая, докато гледаше как Хари с ефективни, но лишени от елегантност движения лапа стъклени спагети от бяла купа за супа.

— По въздуха. Студено ли ти е?

Кая веднага извади ръцете си изпод бедрата.

— Но защо избра да дойдеш точно тук?

— Бях тръгнал за Манила. В началото Хонконг беше само междинна спирка.

— И какво смяташе да правиш на Филипините?

— Да се метна в кратера на някой вулкан.

— В кой по-точно?

— Ти колко местни вулкана познаваш?

— Нито един. Само съм чела, че има много. А доста от тях се намират на остров… Лусон?

— Добре си се подготвила. На територията на Филипините съществуват общо осемнайсет вулкана. Три от тях са на остров Лусон. Аз исках да отида до вулкана Майнт Майон на височина две хиляди и петстотин метра. Стратовулкан.

— Тоест вулкан със стръмни стени, образувани от слоеве лава, изстинала след изригването му.

Хари спря да се храни и я погледна.

— Изригвания през последните петстотин години?

— Много. Трийсет? — предположи Кая.

— Официалната статистика регистрира четирийсет и седем след 1616 година, като последното е било през 2002. Вулканът може да бъде обвинен в убийството на минимум три хиляди души.

— Какво се е случило?

— Налягането се повиши.

— Попитах какво се е случило с теб.

— Аз говорех за себе си. — По лицето му сякаш пробяга бегла усмивка. — Не издържах и пих алкохол в самолета. Съобщиха ми, че трябва да сляза в Хонконг.

— От Хонконг непрекъснато има полети за Манила.

— Осъзнах, че освен вулкани Манила не притежава нищо повече от Хонконг.

— И с какво Хонконг превъзхожда филипинската столица?

— Намира се по-далече от Норвегия.

Кая кимна. Беше запозната с подробностите около случая със Снежния човек.

— И най-важното — Хари посочи с дървената клечка — тук приготвят невероятни стъклени спагети. Опитай. Те са достатъчна причина да кандидатстваш за гражданство.

— Те и опиумът?

Обикновено Кая общуваше по-завоалирано, но знаеше, че този път се налага да преодолее вродената си стеснителност, ако иска да свърши работата, заради която дойде.

Хари сви рамене и продължи да яде спагети.

— Редовно ли пушиш опиум?

— Не редовно.

— И защо го правиш?

— За да не пия — отговори той с пълна уста. — Алкохолик съм. В това отношение се сещам за още едно предимство на Хонконг спрямо Манила: тук законът предвижда по-леки наказания за притежание на наркотици. А и затворите са по-чисти.

— За проблемите ти с алкохола знам, но и наркоман ли си станал?

— Дефинирай „наркоман“.

— Зависим ли си от наркотици?

— Не, но искам да ги вземам.

— Защото…?

— Действат като упойка. Разговорът ни заприлича на интервю за работа, която аз обаче не искам, Сулнес. Пушила ли си опиум?

Кая поклати глава. Беше опитвала марихуана няколко пъти по време на екскурзия из Южна Америка, но не й хареса особено.

— Китайците обаче имат опит с опиума. Преди двеста години британците започнали да заливат китайския пазар с дрогата, за да подобрят търговския си баланс. За нула време — той щракна с пръсти — превърнали половината китайци в наркомани. А когато китайските власти съвсем естествено забранили опиума, британците им обявили война, задето онези им отнели правото да дрогират и разболеят цял Китай. Все едно Колумбия да бомбардира Ню Йорк, защото американците са конфискували кокаинова пратка по границата.

— Накъде биеш?

— Чувствам се задължен като европеец да изпуша част от отровата, която сме внесли в тази страна.

Кая се разсмя, без да се усети. Недоспиването започваше да я мъчи сериозно.

— Наблюдавах те, докато си купуваш. Знам как се прави. В бебешкото шише имаше пари. А после ти пуснаха опиум, нали?

— Мм — потвърди Хари с пълна уста. — В Наркотичния ли си работила?

— Не. Защо използвате бебешки шишета?

Хари протегна ръце над главата си. Бе омел всичко от купата пред себе си.

— Опиумът мирише адски гадно. Ако го държиш в джоба си или го опаковаш във фолио, полицейските хрътки веднага ще те надушат дори сред навалицата. Освен това бебешките шишета не се връщат за амбалаж и няма опасност някое дете или пияница да ти го отмъкнат, докато пазаруваш. Защото и това ми се е случвало.

Кая кимна. Хари започна да се отпуска. Тя трябваше просто да продължи в същия дух. Хората, които от половин година не са говорили на родния си език, винаги стават словоохотливи в присъствието на сънародник. Съвсем естествено е. Нужно е само да следва същата линия.

— Разбрах, че харесваш коне?

— По принцип не — отвърна той, докато дъвчеше клечка за зъби. — Много бързо си променят настроението.

— Но обичаш да залагаш на конни надбягвания?

— Да, обаче пристрастеността към хазарта не е сред пороците ми.

Той се усмихна и Кая се удиви колко много усмивката променя физиономията му. Лицето му стана някак по-човешко, приветливо, момчешко. Напомни й за късчето синьо небе, показало се над Мелдън Роу.

— В дългосрочна перспектива хазартът се оказва лоша стратегия за печалба. Но ако нямаш какво да губиш, той е единственият ти шанс. На едно състезание заложих всичко, което имах. Че и отгоре.

— Заложил си всичките си пари само на един-единствен кон?

— На два. Направих залог, който се нарича куинела: прогнозираш кои два коня според теб ще спечелят първо и второ място, независимо в какъв ред.

— И си взел заем от Триадата?

За пръв път Кая забеляза изненада в погледа на Хари.

— Кое кара влиятелен китайски престъпен картел да даде заем на чужденец, зависим от опиума, който няма какво да губи?

— Като чужденец през първите три седмици след подпечатването на паспорта ти в Хонконг получаваш достъп до ВИП-ложата на хиподрума в Хепи Вали — обясни Хари, извади цигара, запали я и издуха дима към мудния вентилатор, който по-скоро возеше на въртележка накацалите върху него мухи, отколкото да раздвижваше въздуха. — Там се спазват строги правила за облеклото и си уших костюм. Първите две седмици бяха достатъчно да се запаля. Запознах се с Херман Клойт — южноафриканец, забогатял от добива на минерали през деветдесетте. Той ме научи как да губя много пари с финес. Концепцията ми допадна. Вечерта преди състезанието през третата седмица му гостувах за вечеря. За да забавлява компанията, той ни показа колекцията си от африкански инструменти за мъчения от Гома. Шофьорът на Клойт ми подшушна слуха, че конят фаворит в предстоящата гонка бил контузен, но пазели това в тайна; въпреки всичко щял да стартира, защото бил изявен фаворит и имало вероятност да се получи така наречения minus pool, тоест заложилите на него да не спечелят нищо. Затова пък, ако попълниш и трите колонки върху бланката, можеш да си осигуриш печалба. Например с куинела. Но за да заложа, ми трябваше сериозен капитал, разбира се. Клойт ми отпусна заем заради сините ми очи и ушития ми по поръчка костюм.

Хари се загледа в догарящата си цигара и се усмихна.

— И? — подкани го да продължи Кая.

— И фаворитът спечели с шест обиколки преднина — сви рамене Хари. — А когато съобщих на Клойт за пълния си провал, той ме изгледа с искрено съжаление и учтиво ме светна, че като бизнесмен е длъжен да се придържа към общоприетите пазарни принципи. Това, увери ме той, не включвало използване на инструментите за мъчения от Конго, а задължението да продаде дълга ми с отстъпка на Триадата. Призна, че положението ми ще се усложни още повече, и ми отпусна трийсет и шест часа преднина, за да се измъкна от Хонконг, преди да е продал дълга ми на Триадата.

— Но ти не се възползва, така ли?

— Понякога схващам малко бавно.

— А после?

— После дойдох тук — разпери ръце той. — В „Чунгкинг“.

— А какви планове имаш за бъдещето?

Той сви рамене и изгаси цигарата. Кая неволно се сети за снимката на Сид Вишъс от „Секс пистълс“ върху обложката на албума им и за песента, в която се пееше „No future, no future“^[2].

— Е, научи каквото ти трябваше, Кая Сулнес.

— Каквото ми трябваше ли? — намръщи се тя. — Не те разбирам.

— Нима? — Хари се изправи. — Ти да не си помисли, че се разбъбрих за пристрастеността си към опиума и за дълговете си, защото се чувствам самотен и се радвам да видя сънародница?

Кая мълчеше.

— Разказах ти всичко това, за да разбереш, че нямате нужда от отрепка като мен, и да се върнеш в Осло без чувство за неудовлетвореност от свършеното. Така няма повече да се сблъскваш със съмнителни типове по стълбищата, а аз ще спя, без да се притеснявам, че ще доведеш кредиторите право в дома ми.

Тя го погледна. Хари излъчваше строгост, почти аскетизъм, но в очите му гореше закачливото пламъче, което сякаш казваше „не приемай нещата толкова на сериозно“. Или по-точно: „все ми е тая“.

— Почакай — Кая отвори чантата си и извади малка червена книжка.

Подаде му я, наблюдавайки реакцията му. Той я разгърна и по лицето му се изписа изненада.

— Мамка му, ама това е оригиналният ми паспорт!

— Да.

— Не мога да повярвам, че отделът е намерил толкова пари.

— Курсът на дълга ти е паднал — излъга тя. — Направиха ми отстъпка.

— Дано не си се охарчила, защото нямам никакво намерение да се връщам в Осло.

Кая го изгледа продължително. Изтръпна, защото не й остана друг изход, освен да се възползва от последния си коз — онзи, който Гюнар Хаген я предупреди да изиграе само в краен случай — ако Хари прояви нечуван инат.

— Има още нещо — Кая се приготви за последната си атака.

Едната вежда на Хари се вдигна високо — навярно усети нещо тревожно в тона й.

— Става дума за баща ти, Хари. — Кая си даде сметка, че по навик вмъкна малкото му име, както правеше обикновено, преди да поднесе подобни вести. В този случай обаче го направи искрено, а не само заради търсения ефект.

— За баща ми ли? — попита той, все едно изненадан, че има баща.

— Да. Свързахме се с него, за да го попитаме дали знае къде се намираш. Болен е.

Кая заби поглед в масата. Хари задиша по-тежко.

— Сериозно ли е? — попита той. Дрезгавината в гласа му се завърна.

— Да. Съжалявам, че го научаваш точно от мен.

Кая не смееше да вдигне очи. Чувстваше се силно смутена и затова чакаше. От телевизора зад тезгяха на Ли Юан се носеше разговор на кантонски. Кая едва преглътна. Нуждаеше се от сън.

— Кога излита самолетът?

— В осем. Ще те взема оттук след три часа.

— Сам ще стигна до летището — възрази Хари. — Първо трябва да уредя някои неща.

Той протегна ръка към нея. Кая го изгледа въпросително.

— Паспортът ще ми е нужен — поясни той. — А ти хапни нещо, че ще умреш от глад.

Тя се поколеба, но все пак му подаде паспорта и билета.

— Разчитам на думата ти — напомни Кая.

Хари я изгледа равнодушно.

И изчезна.

 

 

Часовникът над изход C4 на летище „Чек Лап Кок“ показваше осем без четвърт. Кая изгуби надежда. Няма да дойде, разбира се. По силата на вроден рефлекс ранените животни и хора се скриват. А Хари Хуле бе повече от ранен. Докладите за Снежния човек описваха в подробности убийствата на жените, но Гюнар Хаген й разказа допълнително неща, които не фигурираха в официалната документация: как психопатът посегнал на бившата приятелка на Хари, Ракел, и на сина й Олег. Двамата напуснали страната веднага след приключването на случая. А Хари подал оставка и също заминал. Даваше си сметка, че е отнесъл много по-тежки травми, отколкото тя може да си представи.

Кая предаде бордната си карта на летищния персонал и се запъти към изхода за самолета. Вече започна да обмисля как да формулира рапорта за неуспешното си пътуване, но неочаквано го видя да тича към терминала под косите слънчеви лъчи, преметнал сак на рамо, с плик от безмитния магазин в другата ръка и димяща цигара в устата.

Хари спря до гишето за проверка преди допускането на пътниците на борда, ала вместо да даде на служителя бордната си карта, остави сака на земята и погледна умолително към Кая. Тя се върна.

— Проблем ли има?

— Извинявай, но не мога да се кача на самолета.

— Защо?

Хари посочи плика от безмитния магазин.

— Току-що се сетих, че всеки пътник за Норвегия има право да внесе само един стек цигари. А аз купих два. Така че освен ако…

По лицето му не трепна и мускулче.

Кая се помъчи да прикрие облекчението си зад добре изиграна досада:

— Хайде, аз ще взема другия.

— Много ти благодаря.

Хари отвори плика — Кая веднага забеляза, че вътре няма бутилки — и й подаде отворен стек с цигари „Кемъл“, където една кутия вече липсваше. Тя тръгна пред него, за да прикрие усмивката си.

На борда успя да остане будна до излитането. Видя как Хонконг се изгубва под краката им. Стюардесите започнаха да разнасят напитки и закуски, а погледът на Хари веднага се закова в количката, от която се чуваше весело подрънкване на бутилки. Забеляза как той затвори очи и промърмори едва доловимо „No, thank you“^[3], когато стюардесата го попита желае ли нещо за пиене.

Кая се чудеше дали Гюнар Хаген има право, настоявайки, че мъжът до нея е онова, от което се нуждаят в момента.

После се унесе и заспа. Сънува как стои пред затворена врата, а от гората проехтява самотен вледеняващ писък на птица. Странно, защото слънцето грее ли, грее… Отваря вратата…

Събуди се. Бе отпуснала глава върху рамото му. Избърса слюнката от ъгълчетата на устата си. Гласът на командира обяви, че започват снижаване към летището в Лондон.