Ю Несбьо
Леопардът (58)

Петдесет и осма глава
Сняг

Настъпи взривна тишина и непрогледен мрак. Хари се опита да се раздвижи. Не успя. Усещаше се цял гипсиран от снега. Не можеше да помръдне нито крак, нито ръка. Съумя само да спази препоръката на баща си: инстинктивно предпази лицето си с длан така, че да се образува кухина. Ала Хари не се питаше дали в тази кухина наистина има въздух, защото се затрудняваше да диша. Разбра какво му е: бронирано сърце. Състояние, което възниква — както му бе обяснил някога Улав Хуле, — когато поради силния натиск на снежната маса върху гръдния кош и диафрагмата, белите дробове не могат да се движат. А това означава, че организмът ти разполага единствено с кислорода, попаднал вече в кръвта ти, тоест около литър. Понеже обичайното потребление възлиза на четвърт литър в минута, преживяваш още максимум четири минути.

Връхлетя го паника. Трябва му въздух! Напрегна мускули, но снегът го бе стегнал в желязна примка като боа. Осъзнаваше необходимостта да прогони паниката и да започне да мисли. Незабавно. Външният свят престана да съществува. Времето, гравитацията, температурата просто изчезнаха. Хари нямаше представа кое е горе, кое — долу, нито колко време е прекарал под снега. Един от мъдрите съвети на баща му гласеше да изплюеш слюнка и да проследиш накъде потича по лицето ти — така ще се ориентираш за горе и долу. Прокара език по небцето си. Страхът и адреналинът бяха изсушили устата му. Отчекна малко сняг с пръстите на вдигнатата си ръка и го лапна. Сдъвка го, отвори уста и водата потече… към ноздрите му. Почувства нов пристъп на паника. Затвори уста и издуха водата през носа си, а с нея и остатъка от въздух в дробовете си. Очакваше го съвсем скорошна смърт.

Водата му показа, че стои обърнат с главата надолу, а успешният тласък, който даде на пръстите си — че все пак може да се движи. Опита повторно. Стегна цялото си тяло, мускулите му се напрегнаха като в спазъм и усети как снегът леко поддаде. Леко. Дали беше достатъчно да се отскубне от примката на бронираното сърце? Пое си малко въздух. Навярно мозъкът му вече страдаше от недостиг на кислород. Но спомените от дните, прекарани в Леша, продължаваха да се връщат в съзнанието му. Ако те застигне лавина и все още можеш да дишаш, ще умреш не от липса на въздух, а от натравяне с въглероден диоксид. Спуснатата до тялото му ръка напипа нещо твърдо, наподобяващо мрежа. „Под снега си като акула — не се ли движиш, умираш — предупреди го някога Улав Хуле. — Дори снегът да не е улегнал и през него да навлиза въздух, топлината от дъха ти бързо ще образува слой лед около тялото ти, ледът ще спре притока на въздух, а издишваният отровен въглероден диоксид няма къде да иде. С две думи, сам ще си изковеш леден ковчег. Разбираш ли?“ „Да, тате, но не се тревожи толкова. В Леша сме, не в Хималаите.“ Смехът на майка му от кухнята.

Хари осъзнаваше, че цялата хижа е пълна със сняг. А извън хижата има още. Намираха се в пълна безизходица. Времето изтичаше. Всичко приключваше дотук.

Помоли се да не идва повече на себе си. Нека следващият път, когато припадне, да бъде последен. Висеше на краката си. Главата му туптеше до пръсване. Сигурно заради кръвта, нахлуваща в нея.

Събуди го шумът от моторна шейна. Помъчи се да не мърда. В началото се опита да се освободи, напрегна всичките си сили, но бързо се отказа. Не заради куките за сушене на месо, забити в прасците му: отдавна вече не чувстваше краката си. А заради звука. Звука от цепещо се месо, от късащи се сухожилия и мускули, докато той дърпаше веригата, с която висеше закачен за тавана на хамбара.

Вгледа се в безжизнените очи на елен, увесен на задните си крака. Все едно бе паднал в пропаст с рогата напред. Застрелял го бе като бракониер. Със същата пушка, с която уби и нея.

Чу жаловитото хрущене на стъпки по снега отвън. Вратата се отвори. През процепа нахлу лунна светлина. Той се върна: призракът. И, странно, чак сега, виждайки го на обратно, той придоби увереност, че не греши.

— Наистина си ти — прошепна. Колко особено усещане е да говориш без предни зъби. — Ти си, нали?

Мъжът го заобиколи и отвърза китките на ръцете му.

— Щ… ще можеш ли да ми простиш, момчето ми?

— Готов ли си да тръгваме?

— Убил си всички, нали?

— Да. Хайде, да вървим.

Хари започна да рови с дясната си ръка към лявата, притисната до мрежа с неясен произход. С част от разума си осъзнаваше, че се намира в капан и всичките му усилия представляват безнадеждна битка със секундите, а с всеки свой дъх се приближава до смъртта. Опитите му да се измъкне само удължават страданието му и отлагат неизбежното. И все пак вътрешен глас му нашепваше, че предпочита да умре отчаян, отколкото напълно безстрастен.

Успя да стигне до другата си ръка и опипа мрежата. Опита се да я избута с две ръце, но тя не помръдна. Усещаше как започва да диша по-тежко, а снегът става по-гладък и около него постепенно се образува ледената броня на бъдещия му гроб. Съзнанието му ту се замъгляваше, ту се проясняваше. Лекото замайване траеше около секунда, ала той знаеше, че това е знак за недостиг на кислород. Съвсем скоро ще усети сънливост, мозъкът му ще започне да затваря центровете си подобно на хотел — стаите си през неактивния сезон. И точно в този миг Хари изпита нещо непознато — не бе го изпитвал дори по време на най-кошмарните си нощи в „Чунгкинг Меншън“: задушаваща самота. Не мисълта, че ще умре, изсмука цялата му жизнена сила, а съзнанието, че ще умре тук сам, без любимите си хора, без баща си, без Сьос, без Олег, без Ракел…

Сънливостта го обори. Престана да копае, макар да осъзнаваше, че смъртта пристига. Примамлива, съблазнителна гибел, която го приласкава в обятията си. Защо да упорства, защо да се съпротивлява, защо да предпочете болката вместо кроткото безсилие? Защо точно сега да изневери на себе си? Хари затвори очи.

Чакай малко.

Мрежата.

Сигурно е предпазната решетка на камината. Камината. Коминът. От камък. Ако изобщо имаше място, където снегът да не е проникнал, това би бил коминът.

Хари дръпна решетката. Тя не помръдна и на милиметър. Пръстите му започнаха да дращят отчаяно мрежата.

Явно му е писано да свърши така. Натровеният му с въглероден диоксид мозък долавяше известна, но не и безспорна логика в подобен край. И все пак Хари го прие. Отдаде се на сладък лежерен сън. Прие опиянението, свободата.

Пръстите му се плъзнаха по мрежата. Напипаха нещо твърдо, солидно. Върховете на бащините му ски. Дори не намери сили да прогони сантименталната мисъл, че докосвайки ги, ще се почувства по-малко самотен. Ще си отидат заедно — баща и син. Заедно ще изкачат последния склон.

Микаел Белман се взираше в онова, което се намираше отпред. По-точно, взираше се в онова, което вече го нямаше. Защото хижата изчезна. Допреди малко приличаше на нарисувана върху голям бял лист. После тътенът в далечината го събуди. След малко настъпи тишина. Грохотът само отекна глухо в Халингскарве. Белман вдигна бинокъла. Колкото и да се взираше, някой все едно бе изтрил хижата с гумичка. Белият лист приличаше на недокоснат. Направо не беше за вярване. Цяла хижа, погребана под снежна лавина? Веднага скочиха на ските и за осем минути стигнаха до мястото, откъдето бе тръгнала стихията. По-точно за осем минути и осем секунди. Белман си отбеляза часа. Все пак беше полицай.

— Мамка му, руслото на лавината обхваща площ от един квадратен километър — чу той вик зад гърба си.

Тънките светли лъчи от фенерите на полицаите шареха по снега.

Радиостанцията изпука.

— Спасителната служба е изпратила хеликоптер. Ще пристигне след трийсет минути. Край.

„Много късно“ — помисли си Белман. Някъде беше чел, че след половин час престой под снега шансовете за оцеляване намаляват на едно към три. А и какво ще направи този хеликоптер, като пристигне? Ще пусне сондите си в снега, за да потърсят останките от разрушената хижа?

— Разбрано. Край.

Ердал се приближи до него.

— Извадихме късмет! В Ол има две кучета следотърсачи. В момента ги карат към Юстаусе. Ленсманът, Кронгли, не си е вкъщи или поне не си вдига телефона, но човек от хотела ще доведе кучетата с моторна шейна.

Разтърка раменете и ръцете си, за да се сгрее.

Белман се вторачи в снега в долината. Там някъде се намираше Кая.

— Какво казаха местните — колко често падат лавини?

— Всяка десета година — отвърна Ердал.

Белман се олюля на пети. Милано раздаваше заповеди на полицаите, които пристъпваха напред-назад върху ските си.

— Кучетата?

— След около четирийсет минути.

Белман знаеше, че кучетата няма да помогнат особено. Щом пристигнат, от падането на лавината ще е изминал цял час.

Още преди кучетата да започнат да търсят, шансовете за оцеляване на погребаните под снежната маса ще паднат под десет процента. А след час и половина на практика ще се стопят до нула.

Пътуването започна. Той кара моторна шейна. Към него летят и мракът, и светлината. Небето, обсипано с диаманти, се отваря и го приветства с добре дошъл. Знаеше, че зад него в снега стои мъжът, призракът, и през оптичния мерник на пушката си се прицелва в обгорения му, овъглен и покрит с мехури гръб. Ала сега нито един куршум не може да го застигне. Той е свободен. Пътува по обичайния си маршрут: към мястото, където тя бе тръгнала. Вече не е завързан. Само ако може да раздвижи ръцете и краката си, ще се изправи на седалката, за да увеличи скоростта и да пристигне още по-бързо. Ликуваше, докато летеше към звездното небе.