Ю Несбьо
Леопардът (16)

Шестнайсета глава
„Speed King“

В девет вечерта Хари вървеше по улиците в центъра на Осло. Прекара деня в обзавеждане на новия си кабинет. Следобед се отби в болницата, но бяха отвели баща му за изследвания. Върна се в кабинета, направи копия на докладите, обади се тук-там, резервира си билет за Берген и отскочи до центъра да си купи SIM карта с размерите на цигарен фас.

Вървеше с широки крачки. Открай време обичаше това пътешествие пеш от източната към западната част на компактния град. Харесваше му да наблюдава постепенните, но видими промени в хората, в модата, в етническия състав на населението, в архитектурния стил, в магазини, кафенета и барове. Влезе в „Макдоналдс“, изяде един хамбургер, пъхна три сламки в джоба на палтото си и излезе.

Половин час след като тръгна от квартал „Грьонлан“, населен предимно от пакистанци и с вид на гето, Хари се озова в красивия, малко стерилен и безупречно бял квартал „Фагерборг“. Кая Сулнес живееше на улица „Людер Саген“ в една от онези големи стари дървени къщи, които привличат тълпи от хора, щом собствениците ги обявят за продан. Тези хора се редяха на опашки не с цел да купят въпросния имот — малцина можеха да си позволят подобен лукс, — а за да погледат, помечтаят и да се уверят, че „Фагерборг“ действително е онова, за което се представя: квартал, където богатите не са чак толкова богати, а парите — не чак толкова нови; където няма плувни басейни, електрически гаражни порти или други безочливи модерни измислици. Жителите на този квартал пазеха навиците си непокътнати: през лятото седяха под ябълковите дървета в големите си сенчести градини, обзаведени с градински мебели — стари, непрактично големи и байцвани в черно: също като къщите, от които ги изнасяха. А когато дните се скъсят и собствениците са принудени да приберат мебелите, по прозорците грейват светлини. На улица „Людер Саген“ коледното настроение траеше от октомври до март.

Портата изскърца пронизително. Хари се надяваше обитателите на къщата да са сметнали за безсмислено да държат куче пазач. Чакълът изхрущя под подметките на ботушите му. Вкъщи ги извади от шкафа с почти детска радост, но ето че сега пропуснаха вода и подгизнаха.

Качи се по вътрешното стълбище и натисна звънеца без табелка.

Пред вратата стояха чифт кокетни дамски обувки и чифт мъжки, големи — вероятно номер 46, предположи Хари. Явно приятелят на Кая е едър мъж. Защото жена като нея, разбира се, си има приятел. Хари недоумяваше как изобщо му е хрумнал този въпрос. Иска или не — минал му бе през ум. Все едно. Вратата се отвори.

— Хари?

Кая се появи в торбеста жилетка, протрити дънки и раздърпани овехтели пантофи. Не носеше грим. Усмихна се учудено. И все пак сякаш го бе очаквала със съзнанието, че ще му хареса да я види небрежно облечена. Още в Хонконг Хари забеляза в очите й интерес, какъвто повечето жени проявяват към известен мъж, независимо дали се ползва с добро, или с лошо име. А и Хари не си бе направил труда да анализира подробно кое го доведе до вратата й. И по-добре. Номер четирийсет и шест. Или четирийсет и шест и половина.

— Хаген спомена къде живееш — поясни Хари. — Понеже си само на няколко крачки от мен, реших да се отбия, вместо да ти звъня.

— Нямаш ли телефон? — усмихна се тя.

— Имам — Хари извади червен апарат от джоба си. — Хаген ми даде, но забравих PIN кода. Неподходящ момент ли улучих?

— Не, не.

Кая отвори широко вратата и Хари влезе.

Пулсът му леко се учести — белег на слабост. Преди петнайсет години навярно би се ядосал, но сега само посрещна вълнението си с примирение. Беше успял да приеме баналния факт, че не е в състояние да остане безразличен към женската красота.

— Ще направя кафе. Ти искаш ли?

В хола стените не се виждаха от рафтове и картини. Тук имаше толкова много книги, че Хари не вярваше Кая да ги е купувала сама. Обзавеждането носеше ясен отпечатък на мъжки вкус: големи, ръбести мебели, глобус, водна лула, грамофонни плочи, карти и фотографии на високи заснежени планински върхове. От обстановката Хари заключи, че мъжът й е доста по-възрастен от нея. Телевизорът работеше без звук.

— Марит Улсен е новина номер едно в емисиите — Кая вдигна дистанционното и изгаси телевизора. — Двама от опозиционните лидери излязоха с изявления, че ще настояват случаят да бъде приключен възможно най-скоро, и порицаха правителството за непрекъснатите съкращения в полицията. През следващите дни на КРИПОС ще им бъде доста напрегнато.

— Ще пия кафе — върна се Хари на въпроса й, а Кая отиде в кухнята.

Той се настани на дивана. Върху ниската масичка до чифт женски очила за четене лежеше разтворена книга от Джон Фанти, с корицата нагоре, а до очилата — снимки от басейна „Фрогнер“. Не на самото местопрестъпление, а на хората, скупчили се до загражденията около отцепения район. Хари изсумтя със задоволство. Не само защото Кая си бе донесла работа вкъщи, а и защото дежурните екипи продължаваха да снимат местопрестъплението. Докато оглавяваше повечето разследвания в Отдела, Хари непрекъснато повтаряше да фотографират появяващите се минувачи. По време на обучението във ФБР научи, че серийният убиец винаги — и това не е само мит — се връща на местопрестъплението. И братя Кинг от Сан Антонио, и убиецът от веригата магазини „Кей-Март“ попаднаха в ръцете на полицията именно защото не бяха успели да устоят на изкушението да се полюбуват на творението си, да се насладят на предизвиканата от тях сензация, да се почувстват недосегаеми, фотографите към Отдела по експертно-криминална дейност наричаха това правило „седмото правило на Хуле“. И, да, имаше още девет. Хари разгледа снимките.

— Не го пиеш с мляко, нали? — извика Кая от кухнята.

— Да.

— Така ли? А защо на „Хийтроу“…

— Имах предвид „да, права си, не го пия с мляко“.

— Аха. Явно си възприел кантонския начин на отрицание.

— Защо?

— Престанал си да използваш двойно отрицание. Кантонският е по-логичен в това отношение. А ти си падаш по логичните неща.

— Дали наистина кантонският ми е повлиял?

— Не знам — засмя се тя от кухнята. — Просто се правя на оригинална.

Хари забеляза, че фотографът е бил изключително дискретен: снимал е от кръста нагоре без светкавица. Любопитните минувачи бяха насочили вниманието си към трамплина. Гледаха някак безизразно, с полуотворени уста, все едно скучаеха в очакване да зърнат нещо ужасяващо, което да впишат в регистъра от страшни преживявания в паметта си, а после да го разкажат и да вземат ума на съседа. Мъж бе вдигнал мобилния си телефон във въздуха: явно снимаше. Хари наведе лупата над купчината доклади и разгледа лицата едно по едно. Не знаеше какво точно търси, освободи ума си от всякакви представи — най-добрия начин да не пропусне нищо важно.

— Откри ли нещо? — Тихо приближила се зад стола му, Кая се наведе над него.

Хари усети дискретен аромат на лавандула — същия, който помнеше от пътуването със самолета, докато тя спеше на рамото му.

— Мм. Според теб снимките ще покажат ли нещо интересно? — попита Хари и пое чашата с кафе от ръцете й.

— Не.

— Тогава защо си взела тези снимки в дома си?

— Защото проверяването на погрешни следи представлява деветдесет и пет процента от всяко разследване.

Кая току-що цитира третото правило на Хуле.

— Или се научаваш да намираш положителна страна и в тези деветдесет и пет процента, или откачаш.

Четвъртото правило.

— А докладите? — попита Хари.

— Разполагаме единствено с нашите доклади за убийствата на Боргни и Шарлоте, а там няма нищо. Никакви веществени доказателства, никакви показания на очевидци за нещо необичайно, за озлобени врагове, ревниви любовници, алчни наследници, обсебени психопати, изнервени дилъри или други хора, на които жертвите да дължат пари. Накратко…

— Никакви улики, никакви видими мотиви, никакво оръжие на убийството. Иска ми се да можехме да разпитаме свидетели по случая на Марит Улсен, но, както знаеш, не се занимаваме с него.

— Разбира се — усмихна се Кая. — Днес разговарях с журналист от отдел „Политика“ във „Ве Ге“. По думите му из репортерските среди никога не са се носели слухове Марит Улсен да е страдала от депресии, житейски кризи или суицидни нагласи. Нямала нито професионални, нито лични врагове.

— Мм.

Хари плъзна поглед по лицата от снимките. Направи му впечатление жена с поглед на лунатик и дете на ръце.

— Какво искат тези хора?

На заден план се виждаше мъж, отдалечаващ се от тълпата. Шушляково яке, плетена шапка.

— Да останат шокирани, разтърсени, да усетят нещо различно, да се пречистят.

— Невероятно.

— Мм. Виждам, четеш Джон Фанти. Да разбирам ли, че си падаш по по-стари неща?

Той кимна към стаята, към къщата. И точно тях имаше предвид, ала очакваше тя да изкоментира и мъжа си, ако наистина е доста по-възрастен от нея.

— Чел ли си Фанти? — въодушевено попита тя.

— Като млад. Не помня заглавието. Тогава бях на вълна Буковски. Купувах си всички книги на Буковски, защото навсякъде говореха за него.

Хари погледна демонстративно часовника:

— Време е да си тръгвам.

Кая изгледа смаяно първо него, после — недокоснатата чаша с кафе.

— Дългият полет ми се отрази зле — усмихна се той и стана. — Ще поговорим повече утре сутринта.

— Разбира се.

Хари се потупа по джоба на панталоните:

— Впрочем свърших цигарите. Какво стана с онзи стек цигари от летището?

— Секунда — усмихна се Кая.

Върна се с отворения стек. В коридора Хари вече си бе облякъл палтото и обул ботушите.

— Благодаря — кимна той, пое стека, веднага извади една кутия и я отвори.

Излезе на стълбите. Кая се опря на рамката на вратата:

— Вероятно не бива да го казвам, но имам чувството, че искаше да ме подложиш на тест.

— На тест ли? — Хари запали цигара.

— Няма да те питам какво точно си проверявал, но издържах ли теста?

Хари се засмя.

— Не, дойдох само за цигарите.

Заслиза по стълбите и извика:

— В седем нула-нула!

 

 

В апартамента си Хари включи осветлението и установи, че още не са му спрели тока. Съблече си палтото, влезе в хола и си пусна парчето „Speed King“ на „Дийп Пърпъл“ — абсолютния му фаворит в категорията „несъзнателно-комични-но-все-пак-супер-яки“. На барабаните — Иън Пейс. Седна на дивана и притисна върховете на пръстите о слепоочията си. Кучетата дърпаха ожесточено веригите. Виеха, ръмжаха, лаеха, късаха вътрешностите му със зъби. Този път пусне ли ги, няма връщане назад. Не и този път. Преди все си намираше мотивация да спре: Ракел, Олег, работата, дори баща му. Но вече нямаше причина. Ала почне ли пак да пие, не би успял да се откаже от алкохола. Затова се налага да прибегне към друг наркотик. Към зависимост, която да контролира. Благодаря ти, Кая. Не се ли срамуваше от постъпката си? Срамуваше се, разбира се, но гордостта е лукс, какъвто не всеки може да си позволи.

Хари разкъса найлона около стека. Извади най-долната кутия цигари. Бандеролът беше едва видимо нарушен. Митничарите никога не проверяват жени като Кая. Хари отвори кутията и издърпа станиола. Разстла го. Кафявата бучка си беше на мястото. Вдиша сладкия й мирис.

Започна подготовката.

Хари бе виждал какви ли не начини за пушене на опиум — сложни ритуални процедури, по нищо не отстъпващи на чайни церемонии; чрез различни приспособления за пушене с формата на лула и най-лесния начин: запалваш бучката, долепяш до нея сламка и вдишваш силно, докато опиумът буквално се превръща в дим. Всички тези похвати целят едно и също: активните вещества — билите морфин, тебаин, кодеин или цял букет от други упойващи съставки — да попаднат в кръвта. Хари използваше съвсем прост метод. Залепва стоманена лъжица до ръба на масата, слага в нея опиум колкото главичка на кибритена клечка и загрява лъжицата със запалка. Когато опиумът започва да се изпарява, захлупва лъжицата със стъклена чаша, за да събере изпаренията. После пъха в чашата сламка — най-добре с кривка — и започва да всмуква от тръбичката. Този път пръстите му действаха без никакъв тремор. В Хонконг редовно изпробваше степента на зависимостта си от опиума. Не познаваше по-дисциплиниран наркоман от себе си. Беше в състояние да определи каква доза алкохол да изпие и да я спази, колкото и неадекватен да се чувства от изпитото количество. В Хонконг направи два успешни опита да спре опиума — първо за една, после за две седмици. Вземаше само паралгин форте, но не за да блокира симптомите на абстиненцията — лекарството нямаше такова приложение, — а за да се залъже, че все пак приема макар и минимално количество морфин, което се съдържа в паралгина. Хари не се бе пристрастил. Да, беше развил зависимост към упойващи вещества, но не и към опиума. С уговорка, разбира се, защото една крачка дели контролираната употреба от зависимостта. Още докато залепяше с тиксо лъжичката, усети как кучетата се успокояват, защото знаят какво ще получат.

И замълчаха. До следващия път.

Пламъкът от запалката опари пръстите на Хари. Върху масата лежаха сламките от „Макдоналдс“.

След минута вдиша.

Въздействието настъпи моментално. Болките — дори онези, които не бе осъзнавал, че изпитва, — изчезнаха.

Появиха се асоциации, картини. Тази нощ щеше да поспи.

 

 

Бьорн Холм не можеше да заспи. Разтвори биографията на Ханк Уилямс — Ескът разказваше за краткия живот и продължителната смърт на кънтри легендата — после остави книгата и си пусна аудиозапис от концерт на Лусинда Уилямс в Остин. Нищо. Дори започна да брои тексаски дългороги бикове. И това не помогна. Дилема — точно това не му даваше да заспи. Изправи се пред проблем, който няма правилно решение. Криминалният експерт Холм ненавиждаше подобни ситуации.

Сви се на късичкия разтегателен диван — едно от нещата, които донесе в Осло наред с колекцията си от грамофонни плочи на Елвис, кънтри, „Секс пистълс“, „Джейеън & Дъ Скочърс“, три шити по поръчка костюма в Нашвил, американска Библия и обзавеждане за трапезария, оцеляло при три поколения от фамилията Холм. Не можеше да се съсредоточи.

По време на огледа на въжето, на което бе обесена — или по-скоро обезглавена — Марит Улсен, Бьорн се натъкна на интересна следа. Независимо дали тя щеше да тласне разследването в някаква посока, или не, Холм стоеше пред дилемата на кого да предостави информацията: на КРИПОС или на Хари. Реално погледнато, Бьорн Холм откри миниатюрните миди по въжето в момент, когато още работеше за КРИПОС. Водеше се техен сътрудник и по време на разговора си с биолог — специалист по сладководни басейни в университета в Осло. После обаче Беате Льон го прехвърли към Отдела на Хари и понеже Холм още не бе съставил доклада си и възнамеряваше да изпълни това задължение през утрешния ден, на практика означаваше да докладва за откритието си на настоящия си пряк началник Хари Хуле.

Погледнато съвсем обективно, дилема нямаше. Информацията следваше да се предаде на КРИПОС. Иначе Холм би нарушил служебните си задължения. Пък и какво дължеше той на Хари Хуле? Старши инспекторът му бе създавал единствено неприятности. Беше особняк и работеше, без да се съобразява с никого. Пиян, ставаше крайно опасен. Ала в трезво състояние нямаше по-надежден и стабилен мъж от Хари. Винаги се отзоваваше, без обяснения и без да те кара да се чувстваш задължен. Пагубен враг, но добър приятел. Свестен човек. Изключително свестен. Дори малко напомняше на Ханк.

Бьорн Холм простена и се обърна към стената.

 

 

Стине се сепна.

В тъмното се разнасяше бръмчене. Обърна се на хълбок. От пода струеше слаба светлина и хвърляше леки отблясъци по тавана. Колко ли е часът? Три през нощта? Протегна се да вземе мобилния телефон.

— Ало? — промърмори тя с престорено сънлив глас — в действителност се чувстваше бодра.

— След като посетих делтата на река Иравади, толкова ми писна от змии и комари, че поех с мотоциклета на север по крайбрежието към планината Аракан.

Стине веднага позна гласа му.

— Към остров Сай Чунг — продължи той. — Там има действащ кален вулкан и ми бяха споменали, че се очаквало скорошно изригване. През третата нощ от престоя ми там вулканът наистина изригна. Очаквах да изпусне само кал, но — ако искаш, вярвай — избълва и стара лава. Гъста лава, която се стичаше бавно из града, и затова успяхме да се спасим без паника.

— Късно през нощта е — напомни му Стине и се прозина.

— И въпреки това лавата се оказа неудържима стихия. Много е гъста и затова я наричат студена, но всъщност попари всичко по пътя си: дървета със свежи зелени листа пламнаха за четири секунди като коледни елхи, а после станаха на пепел. Бирманците се опитаха да избягат с автомобилите си, натоварени с вещи, но бяха се забавили при събирането на багажа, подведени от привидно бавно прииждащата лава. Когато започнаха да излизат от къщите с телевизорите си, тя вече бе стигнала до стените. Мятаха се в колите, ала нажежената вулканична течност стопи гумите. Бензинът се запали и хората наизскачаха от автомобилите като горящи факли. Помниш ли името ми?

— Слушай, Елиас…

— Запомнила си го, значи.

— Трябва да спя. Утре имам лекции.

— Аз съм точно такъв вулкан, Стине. Приличам на студена лава. Тека бавно, но съм неудържим. Ще те намеря.

Откъде знае името й? Не си спомняше да му го е казвала. Инстинктивно погледна към отворения прозорец. Навън вятърът шумолеше спокойно и тихо.

— Видях куче, усукало се в бодлива тел, докато е бягало. Лавата течеше точно срещу него, но в последния момент се отклони вляво. Сякаш щеше да подмине клетото животно. Сякаш милостивият Бог щеше да го пощади. Ала лавата го лизна. Половината от тялото на кучето изчезна, изпари се. Останалата част пламна. И стана на пепел. Всичко се превръща в пепел.

— Уф, ще затварям.

— Погледни през прозореца. Виж, стоя до стената на къщата ти.

— Престани!

— Спокойно, само се шегувам — засмя се той и гръмкият му смях отекна в ухото й.

Стине потръпна. Сигурно беше пиян. Или луд. Или и двете.

— Лека нощ, Стине. Ще се видим съвсем скоро.

Връзката прекъсна. Стине се вторачи в телефона. После го изключи и го запрати към долната част на леглото. Изруга. Вече не се съмняваше, че тази нощ няма да мигне.