Ю Несбьо
Леопардът (76)

Седемдесет и шеста глава
Преосмисляне

— Какво казваш? — извика Хари и притисна слушалката още по-силно към ухото си, все едно проблемът бе в качеството на връзката.

— Казах, че трупът под моторната шейна не е на Томи Лайке — повтори Кронгли.

— А чий?

— На Од Ютму, местен вълк единак и планински водач. Не смъкваше червената си фланелена риза от гърба си. Познах шейната му, а изгнилият зъб в устата му сложи окончателно край на съмненията ми. Един Господ знае къде се е дянала зъбната му шина.

Ютму. Зъбна шина. Хари си спомни разказа на Кая как някакъв местен я закарал с шейната си до „Ховасхюта“.

— А пръстите? — попита Хари. — Не са ли изкривени?

— Изкривени са. Клетият Ютму страдаше от хроничен артрит. Белман ме помоли да те информирам лично. Май си се надявал на друга новина, а, Хуле?

Хари оттласна стола си от бюрото.

— Е, не очаквах да ми съобщиш точно това. Възможно ли е да е било злополука, Кронгли?

Още щом зададе въпроса, си отговори сам: през онази нощ нямаше облаци, грееше луна и дори без фарове шофьорът на шейната е щял да види пропастта, особено ако познава отлично района и кара съвсем бавно, както стана ясно от едва триметровото отклонение от въображаемия вертикал, спуснат от ръба на бездната.

— Забрави, Кронгли. По-добре ми кажи къде има следи от изгаряне.

След кратко мълчание гласът на ленсмана се появи в слушалката:

— По ръцете и гърба. Кожата на ръцете му се е спукала и отдолу се показва червена плът. Овъглени са части от гърба. Между лопатките забелязахме дамгосан знак…

Хари затвори очи и извика пред вътрешното си око фигурата от печката в хижата: релефно изображение на елен. Димящите парчета месо.

— … прилича на елен. Има ли друго, Хуле? Ако не, тук ни чака доста…

— Това е всичко, Кронгли. Благодаря.

Хари затвори. Поседя, потънал в дълбок размисъл. Мъртвецът в пропастта не се оказа Тони Лайке. Това променяше отделни щрихи, но не и цялостната картина. Явно и Ютму бе паднал жертва на Алтмановата жажда за мъст, защото вероятно бе застанал на пътя му. Имаха пръст от Тони Лайке, ала къде се намираше останалата част от тялото му? Внезапно го осени прозрение: дали наистина Лайке е мъртъв? Ами ако Сигюр Алтман го е затворил някъде, на място, което знае само той?

Хари набра номера на ленсман Скай.

— Мълчи като риба — съобщи Скай, предъвквайки нещо в устата си. — Щял да говори само с адвоката си.

— А той е…?

— Юхан Крун. Знаеш ли го? Прилича на малко момче и…

— Познавам го отлично.

Хари позвъни в кантората на Крун. Секретарката го свърза с адвоката. Гласът на Крун звучеше едновременно любезно и резервирано — точно както трябва да говори професионален адвокат, когато се обади човек от обвинението:

— Съжалявам. Освен ако не разполагате с конкретна информация, която да удостовери, че моят клиент държи затворен друг човек и застрашава живота му, като отказва да съобщи местонахождението му, не мога да ви разреша да разговаряте със Сигюр Алтман, господин Хуле. Отправените към него обвинения са много сериозни и едва ли има нужда да ви обяснявам, че съм длъжен да защитавам интересите му по най-добрия начин.

— Съгласен съм с вас. Не се безпокойте.

Приключиха разговора. Хари погледна през прозореца към центъра. Столът му тук несъмнено беше много удобен, ала очите му търсеха стъклената фасада на Главното управление в квартал „Грьонлан“.

Набра друг номер. В слушалката изчурулика благия глас на Катрине Брат.

— След няколко дни ще ме изпишат — похвали се тя.

— Мислех, че си в болницата по собствено желание.

— Така е, но въпреки това формално трябва да ме изпишат. Очаквам с нетърпение да изляза. Предложиха ми работа в участъка, след като ми изтече болничният.

— Чудесно.

— По конкретен повод ли ме търсиш?

Хари й обясни.

— И сега трябва да откриеш Тони Лайке без помощта на Алтман, така ли? — попита Катрине.

— Да.

— Идеи откъде да започна?

— Само една. След изчезването на Тони проверихме къде е нощувал в района на Юстаусе. На пръв прочит не открихме нищо. По-задълбочена проверка пък показа, че името му фигурира едва в две-три хижи. Струва ми се странно, защото знаем, че е бил запален планинар.

— Може да е бил гратисчия. Нощувал е в хижите, без да вписва името си и без да плаща.

— Не ми прилича на такъв тип — възрази Хари. — Питам се дали не си е купил собствена хижа.

— Това ли е всичко?

— Да. Впрочем чакай, провери дали ще откриеш с какво се е занимавал Од Ютму през последните си дни.

— Още ли си необвързан, Хари?

— Що за въпрос?

— Днес ми звучиш някак обвързан.

— Така ли?

— Да. Но ти отива.

— Сериозно?

— Щом питаш: не!

 

 

Аслак Кронгли изправи вцепенения си гръб и огледа сипея.

Един от почистващата група извика повторно с осезаемо разтревожен глас:

— Насам!

Аслак изруга под нос. Оперативната група приключи: извадиха тялото и шейната на Од Ютму от пропастта. Акцията отне много време и сили, защото до сипея можеха да стигнат единствено, като се спуснат с въже, а това не беше никак лесна работа.

През обедната почивка един полицай разказа какво му подшушнала камериерката, почистила хотелската стая на Расмус Улсен, съпруга на убитата депутатка: забелязала петна от кръв по чаршафите. Сигурно следи от менструална кръв, предположила първоначално тя, ала после разбрала, че докато Расмус Улсен бил отседнал в хотела, съпругата му се намирала в „Ховасхюта“.

— Може господин Улсен да е поканил някоя местна в стаята си или пък сутринта съпругата му да се е отбила при него и да са скрепили брачния мир с помирителен секс — контрира Кронгли.

— Никак не е сигурно дали кръвта е била от менструация — промърмори събеседникът му.

— Насам! — викаше сега разтревоженият глас.

Да им се не види макар! Аслак Кронгли искаше да се прибере вкъщи, да вечеря, да си направи кафе, а после да поспи. Да загърби цялата тази гадост. Вече покри дълговете си в Осло и се зарече изобщо да не се връща в онова блато. Този път ще изпълни намерението си.

Доведоха и полицейско куче, за да не пропуснат нито една част от тялото на Ютму. Неочаквано животното се спусна върху сипея и залая ожесточено, застанало на сто метра от Аслак по стръмнината. Аслак се поколеба.

— Важно ли е? — извика. Викът му отекна в цяла симфония.

След като му отговориха, той се покатери по сипея и само десет минути по-късно гледаше онова, което кучето бе изровило от снега. И да бяха се взирали от ръба на пропастта, нямаше да видят тялото, сплескано между два камъка.

— По дяволите! — изруга Аслак Кронгли. — Кой е това?

— Едва ли е Тони Лайке — усъмни се водачът на кучето. — За да остане от тялото само скелет, са необходими много години.

— Осемнайсет — уточни изненадващо Рой Стиле, който също се бе приближил и дишаше с мъка. — Лежала е тук цели осемнайсет години. — Той приклекна и наведе глава.

— Как разбра, че е жена? — учуди се Аслак.

Стиле посочи тазовата кост на скелета.

— Жените имат по-широк ханш. Навремето така и не успяхме да я открием. Това е Карен Ютму.

Кронгли долови нещо ново в гласа на Рой Стиле: потреперване от силно вълнение и скръб. Ала гранитното му лице запази обичайната си непроницаемост.

— Мътните го взели, тя трябва да е — потвърди и водачът на кучето. — Тя се хвърли в пропаст от скръб по момчето си.

— Съмнявам се да се е самоубила — възрази Кронгли. Другите двама го погледнаха. Бе пъхнал кутрето си в малка кръгла дупчица в челото на оголения череп.

— Това да не е… дупка от куршум? — попита водачът на кучето.

— Да — кимна Стиле и опипа задната част на черепа.

По липсата на изходно отвърстие съдя, че куршумът е заседнал вътре.

— И вероятно калибърът ще съвпадне с пушката на Од Ютму — предположи Кронгли.

— Да му се не види дано! — изруга пак водачът на кучето. — Да не казваш, че Ютму е застрелял жена си? Възможно ли е да е извършил подобно зверство? Да убие човек, когото е обичал? Защото е подозирал, че съпругата и синът му са… проклятие!

— Осемнайсет години — въздъхна тежко Стиле и се изправи. — След седем години изтича давността на престъплението. И това ако не е ирония! Години наред живееш в страх да не те разкрият. И изведнъж, когато вече предвкусваш свободата — бум! — някой ти вижда сметката и намираш смъртта си в същата пропаст, където си хвърлил жена си.

Кронгли затвори очи. Да, помисли си, възможно е да убиеш човек, когото си обичал. Напълно възможно е. Но, не, няма начин да ти се размине. Все някой ден ще си платиш. Повторно се зарече кракът му да не стъпи повече в Осло.

 

 

Юхан Крун се чувстваше уютно под светлината на прожекторите. Това все пак е задължително условие, за да се превърнеш в най-търсения адвокат в страната. Приемайки без дори секунда колебание да поеме защитата на Сигюр Алтман Кавалера, Крун знаеше, че му предстои да стане обект на медиен интерес, многократно по-силен от вниманието, което досега му бяха отделяли в забележителната му кариера. Той вече счупи рекорда на баща си и стана най-младият адвокат с право да защитава клиенти пред Върховния съд. Още преди да навърши трийсет, го обявиха за звезда, за момче чудо. Ала целият този интерес към личността му го главозамая, защото не бе свикнал да получава толкова много внимание. В училище го знаеха като досадния зубър, който непрекъснато размахва вдигнатата си ръка, мъчи се да се приобщи към връстниците си, ала въпреки това обикновено последен научава за съботното парти — ако изобщо научи. Но сега, след като изгря на хоризонта, все по-често се случваше младите стажантки и секретарки от кантората да се кикотят кокетно и да се червят от задоволство, когато им отправи комплимент или ги покани да увенчаят дългия работен ден с вечеря в ресторант. Към Крун непрекъснато валяха предложения да изнася лекции, да участва в радио и телевизионни дебати, както и покани да присъства на премиери, които особено радваха съпругата му. Крун си даваше сметка, че през последните години светските събития заемат значителна част от ежедневието му и изместват работата на заден план. Забелязваше известен спад в спечелените дела, в предложенията да защитава известни личности, в броя на клиентите. Този спад, разбира се, все още не се бе отразил върху репутацията му, но му подсказваше колко необходимо е за него да поеме случай си значимостта на делото „Сигюр Алтман“. Защото Крун се нуждаеше от медийна изява, която да го върне там, където му е мястото: на върха.

Затова Юхан Крун мълчаливо изслуша обясненията на мършавия мъж с кръгли рамки на очилата. По-невероятна история адвокатът не бе чувал през живота си, ала същевременно вярваше на обвиняемия. Юхан Крун вече се виждаше в съдебната зала: блестящ оратор, агитатор, манипулатор, който все пак не предава принципите на правото — радост за ухото и на лаика, и на съдебния заседател. Затова Крун остана силно разочарован, научавайки за плановете на Сигюр Алтман. В този момент обаче си припомни многократно повтаряните наставления на баща си: адвокатът служи на клиента, а не обратното. И прие да поеме защитата. Юхан Крун всъщност далеч не беше лош човек.

Напускайки окръжния затвор в Осло, където Сигюр Алтман бе преместен през деня, адвокат Крун съзря нови перспективи в своята повече от нестандартна задача. Още щом се върна в кабинета си, Крун се свърза с Микаел Белман. На живо се бяха виждали само веднъж — по време на дело за убийство, разбира се. Крун се нуждаеше от минути, за да прозре що за човек е Белман. Силните личности се надушват. Точно по тази причина Крун се досещаше как се чувства Белман след обявяването на ареста на Кавалера.

— Да, моля.

— Здравей, Белман. Обажда се Юхан Крун. Отдавна не сме се чували.

— Добър ден, Крун — отвърна главният инспектор с делови, но не и враждебен глас.

— Добър ли е? Сигурно имаш усещането, че са те задминали тъкмо преди да финишираш.

Кратко мълчание.

— За какво става дума, Крун?

Гласът стана озлобен, гневен.

Юхан Крун бе готов да се закълне, че ще успее.

 

 

Хари и Сьос седяха мълчаливо до леглото на баща си в болницата. Нощното шкафче и още две маси бяха отрупани с букети, пристигнали през последните два дни. Хари прочете подписите върху картичките. Една от тях започваше с „прескъпи мой Улав“ и завършваше с „твоята Лисе“. Хари за пръв път чуваше за съществуването й, да не говорим, че изобщо не бе допускал в живота на баща му да е имало друга жена освен майка му. Колеги и съседи, явно разбрали за наближаващия край, макар отлично да знаеха, че Улав няма да прочете посвещенията им, нито да усети сладникавата смрад на цветята им, бяха изпратили по свещения и цветя, за да приспят гузната си съвест, задето не са си направили труда да го посетят. Хари гледаше букетите. Приличаха му на лешояди, струпали се около леглото на болния. Тежки глави, клюмнали от тънки шии, с червени и жълти човки.

— Тук не се разрешава да говориш по мобилния си телефон, Хари! — прошепна Сьос.

— Извинявай — Хари извади телефона и погледна екрана. — Важно е.

Катрине Брат премина направо към въпроса:

— Лайке, не ще и дума, доста е обикалял района около Юстаусе. През последните години е купувал билети за влака по интернет и е плащал с кредитна карта в бензиностанцията в Яйло. Купувал е и хранителни стоки в района. Озадачи ме една фактура за строителни материали, пак от Яйло.

— Строителни материали ли?

— Да. Прегледах списъка с покупките: дъски, пирони, инструменти, стоманена тел, тухли, цимент. Похарчил е над трийсет хиляди крони, фактурата е отпреди четири години.

— И ти ли си мислиш същото като мен?

— Дали не си е направил пристройка или нещо подобно в планината?

— Тони Лайке няма къща, регистрирана на негово име, та да прави пристройка. Но никой не си купува хранителни продукти, ако нощува на хотел или в туристическа хижа. Според мен Тони си е построил незаконно малко скривалище на територията на националния парк. Беше ми споменал, че си мечтае за такава къщичка. Представям си я добре скрита от хорските очи, за да може да си почива на спокойствие. Но къде се намира?

Хари си даде сметка, че се е изправил и снове напред-назад из стаята.

— Да, това е въпросът — съгласи се Катрине Брат.

— Чакай малко! Кога точно е купил строителните материали?

— Да видим… На шести юли.

— Къщата, както споменах, сигурно се намира далеч от туристическите пътеки, на пусто, трудно проходимо място. Стоманена тел ли каза, че си е купил?

— Да. И се досещам защо. Когато през шейсетте бергенчани си строяха хижи в най-ветровитите райони на Юстаусе, използваха стоманена тел за защита на строежа от природни опасности.

— Прочее хижата на Лайке се намира на ветровито, безлюдно място и е трябвало да транспортира дотам строителни материали за трийсет хиляди крони. Вероятно са тежали поне няколко тона. Как ги е пренесъл през лятото, когато няма сняг и не е можел да използва моторна шейна?

— С коне? С джип?

— През реки, блата, по отвесни скали? Опитай пак.

— Нямам представа.

— Аз се досещам. Дори съм виждал превозното средство на снимка. Чао.

— Чакай малко.

— Кажи?

— Помоли ме да проверя какви ги е вършил Ютму през последните си дни. Не е оставил почти никакви електронни следи, но затова пък открих, че се е обаждал на Аслак Кронгли. Свързал се е с гласовата му поща. А последният му телефонен разговор е бил със Скандинавските аеролинии. Поразрових се в системата им за резервации. Югму си е запазил самолетен билет за Копенхаген.

— Мм. Онова, което знам за него, никак не ми се връзва с образа на запален пътешественик.

— Прав си. Има издаден международен паспорт, но не го е използвал през последните двайсет и пет години.

— С други думи, натъкваме се на човек, който четвърт век не е мърдал от Юстаусе и изведнъж решава да замине за Копенхаген. Впрочем кога е трябвало да лети?

— Вчера.

— Добре. Благодаря ти.

Хари затвори, грабна палтото си и на вратата се обърна. Погледна я — прекрасната млада жена, неговата сестра. Хрумна му да я попита дали се справя сама, без негова помощ. Отказа се да задава идиотския си въпрос. Кога Сьос се бе оплаквала?

— Чао — помаха й той.

 

 

Йенс Рат се запъти към рецепцията в офис сградата. Гърбът му под ризата и сакото лепнеше от пот, защото рецепционистката му съобщи по вътрешния телефон, че го търси служител на реда. Преди няколко години Йенс Рат си има разправии с икономическата полиция, но за щастие преустановиха разследването срещу него. Въпреки това само при вида на патрулка го обливаше студена пот. Сега, в очакване на срещата, Йенс Рат отново усети как порите на потните му жлези се отварят широко. Полицаят се изправи пред дребничкия Рат. Извиси се до четвърт метър над него и поздрави с късо силно ръкостискане.

— Хари Хуле — представи се той. — Работя в КРИПОС. Става дума за Тони Лайке.

— Нещо ново?

— Може ли първо да поседнем, господин Рат?

Разположиха се в столовете „Льо Корбюзие“ и Рат дискретно даде знак на рецепционистката Венке да не под нася кафе на госта — иначе задължителен ритуал при посещение на инвеститор.

— Искам да ви помоля да ни покажете къде се намира хижата му — подхвана без заобикалки полицаят.

— Каква хижа?

— Не ми убягна, че отменихте ритуала с кафето, господин Рат. Не се безпокойте. И аз нямам време за губене. Знам, че от икономическа полиция са ви разследвали и едно-единствено телефонно обаждане от моя страна ще бъде достатъчно да възобновят разработката. Може, разбира се, и този път да не открият нищо, но ви обещавам, че документацията, която ще изискат от вас…

— О, Господи… — Рат затвори очи.

— … ще ви отнеме повече време от строежа на хижата на вашия колега, приятел и другар по съдба Тони Лайке.

Единственият талант на Йенс Рат се състоеше в способността му бързо и ефективно да изчислява кой риск си струва и кой — не. Уравнението, пред което го постави полицаят в момента, му отне около секунда:

— Съгласен съм да ви сътруднича.

— Тръгваме утре в девет сутринта.

— С какво…

— По същия начин, по който сте пренасяли строителни материали дотам — с хеликоптер.

Полицаят се изправи.

— Само един въпрос — спря го Йенс Рат. — Тони винаги е пазел изключително ревностно и в пълна тайна съществуването на хижата. Доколкото знам, дори годеницата му Лене не знае за нея. Вие как…?

— От фактура за строителни материали, закупени от Яйло, и от снимка на трима мъже в работни гащеризони, седнали върху купчина дъски пред хеликоптер.

— Ясно — кимна Йенс Рат. — Разбира се: онази снимка.

— Кой я направи?

— Пилотът, преди да излети от Яйло. А когато отворихме офис сградата, Андреас даде идеята да я разпратим заедно с прессъобщението. Струвало му се много по-готино да ни видят в работно облекло, отколкото в дежурния костюм с вратовръзка. Тони веднага се съгласи, защото на снимката изглеждало, все едно хеликоптерът е наш. Така или иначе, финансовата преса непрекъснато тиражира тази снимка.

— Защо нито вие, нито Андреас съобщихте за тайната хижа в полицията след изчезването на Тони?

Йенс Рат сви рамене.

— Не си правете погрешни изводи. И ние, не по-малко от вас, искаме Тони да се появи, и то възможно по-скоро. Започнали сме проект в Конго, който ще се провали, ако Тони не извади още десет милиона. Изчезне ли някъде, Тони го прави съвсем съзнателно. Може да се справи с всичко, не забравяйте, че е бил наемен войник. Готов съм да се обзаложа, че в момента Тони отпива от питието си, в скута му седи мадама, екзотична като диво животно, а той е доволен, задето е измислил изход.

— Мм. Навярно същото това диво животно е отхапало средния му пръст. Летище „Фурнебю“, девет часа утре сутрин.

Йенс Рат изпроводи полицая с поглед. Потта не просто се процеждаше, а сякаш извираше от порите му. Опасяваше се, че съвсем скоро целият ще се превърне във вода и ще изтече по пода.

 

 

Хари се върна в болницата. Сьос още не си бе тръгнала. Завари я да чете списание и да яде ябълка. Хари огледа набъбналата купчина цветя лешояди.

— Виждаш ми се изморен, Хари — отбеляза Сьос. — Прибирай се вкъщи.

— Аз ли? — позасмя се той. — Ти се прибирай. Достатъчно време стоя тук сама.

— Не бях сама — усмихна се загадъчно тя. — Познай кой дойде.

— Извинявай, Сьос — въздъхна Хари, — но напоследък ми се насъбраха прекалено много гатанки.

— Йойстайн!

— Йойстайн Айкелан?

— Да! Донесе млечен шоколад. Не за татко, а за мен. Съжалявам, но го изядох целия.

Тя се засмя и очите й се изгубиха зад гънките на вдигнатите бузи.

След малко Сьос излезе да се поразтъпче, а Хари погледна телефона си: две пропуснати повиквания от Кая. Избута стола до стената и отпусна глава назад.