Ю Несбьо
Леопардът (88)

Осемдесет и осма глава
Църквата

Кинзонзи лежеше неподвижно. Високият бял мъж остави фенера върху пода и лъчът освети тавана. Кинзонзи го видя как облича дрехите на Удри. Белокожият раздра тениската на ивици и уви брадичката и главата си така, че платът да покрива грозно зиналата рана от единия край на устата му до ухото му. Стегна долната си челюст, за да не виси на една страна. Кръвта веднага обагри памучния плат.

Кинзонзи отговори на въпросите му: къде, колко и какви оръжия носят.

Белокожият се приближи до рафтовете и свали черен куфар. Отвори го и провери съдържанието му.

Кинзонзи знаеше, че ще умре. Млад и от насилствена смърт. Но се надяваше часът на смъртта му още да не е ударил. Надяваше се да не издъхне тази нощ. Сякаш някой бе излял киселина в стомаха му, ала може пък раната и да не се окаже смъртоносна.

Белокожият се изправи и взе автомата на Удри. Пристъпи към Кинзонзи и се надвеси над него. Светлината остана зад гърба му. Внушителна фигура с превързана глава — така конгоанците увиват брадичките на мъртъвците, преди да ги погребат. Ако възнамерява да ме убие, ще го направи сега, помисли си Кинзонзи. Мъжът пусна върху него неизползваните ивици плат:

— Help yourself.^[1]

После изохка и тръгна по стълбата.

Кинзонзи затвори очи. Ако действа бързо, вероятно ще успее да спре кръвотечението, преди да припадне от кръвозагуба. Ще се замъкне до пътя, ще повика помощ. С повечко късмет може и да попадне на хора, различни от местните лешояди. А защо не и да намери Алма? Ще я направи своя жена, защото тя вече няма мъж. А Кинзонзи — работодател. Нали видя какво има в куфара, който белокожият взе със себе си.

Хари паркира „Рейндж“ роувъра пред ниския зид около църквата непосредствено пред раздрънкания хюндай, който още чакаше там.

В колата проблесна цигара.

Хари изгаси фаровете, свали прозореца и подаде глава навън:

— Саул!

Светлото петно се раздвижи. Шофьорът слезе от колата.

— Хари! Какво стана? Лицето ти…

— Нещата не се развиха по план. Изобщо не очаквах да те заваря тук.

— Защо? Нали ми плати за целия ден? — Саул поглади с длан капака на роувъра. — Хубава кола. Открадна ли я?

— Не, наех я.

— Аха. А дрехите? И тях ли взе под наем?

— Да.

— А кръвта по тях на предишния собственик ли е?

— Остави таксито и се качвай при мен, Саул.

— Искам ли да се забърквам в тази история, Хари?

— Навярно не. Ще помогне ли, ако те уверя, че съм от добрите?

— Съжалявам, Хари, но ние в Гома вече сме забравили какво означава това.

— Мм. Какво ще кажеш за още сто долара?

— Двеста… — настоя Саул.

Хари кимна.

— … и петдесет — додаде конгоанецът.

Хари слезе и Саул седна зад волана.

— Сигурен ли си, че са там? — попита таксиметровият шофьор и потегли.

— Да — отвърна Хари от задната седалка. — Веднъж един човек ми каза, че единствено оттам хората в Гома могат да отидат на небето.

— Това място не ми харесва.

— Така ли?

Хари отвори сандъка върху седалката до себе си. „Мерклин“. Указанията как се сглобява пушката се намираха върху лист, залепен от вътрешната страна на капака. Хари се залови за работа.

— Зли демони. Ба-Тойе.

— Следвал си в Оксфорд, нали така каза?

Частите на пушката прилепваха гладко една към друга с щракването на добре смазан механизъм.

— Явно не си чувал за огнения демон — отбеляза Саул.

— Не, но познавам отлично тези приятелчета — Хари вдигна един от патроните, сложени в специално отделение на сандъка. — Залагам на тях срещу Ба-Тойе.

Оскъдната светлина в купето проблесна в златистата обвивка на патрона. Оловният куршум в нея имаше шестнайсетмилиметров диаметър: най-големия калибър в света. Докато Хари работеше по случая „Червеношийката“, експерт по балистика му обясни, че калибърът на „Мерклин“ сериозно надвишава границите на разумното, дори да я използват за лов на слонове. Оръжие с подобни патрони било по-подходящо за поваляне на дървета.

Хари нагласи оптическия мерник.

— Газ до дупка, Саул!

Подпря цевта върху облегалката на празната седалка пред себе си и сложи пръст на спусъка, като държеше окото си на известно разстояние от мерника заради неравностите по пътя. По правило мерникът следваше да се нагласи, калибрира, настрои съвсем внимателно, ала обстоятелствата не позволяваха.

 

 

Пристигнаха. Кая погледна през прозореца. Долу, под краката им, проблясваха пръснати светлини: Гома. В далечината Кая видя светлината от нефтените сонди в езерото Киву. Луната се отразяваше в зелено-черната вода. Последната част от пътя представляваше пътека, лъкатушеща към върха, фаровете осветяваха черната гола местност, осеяна с неравности. Изкачиха се до най-горното плато — съвършено равна, кръгла каменна плоскост с близо стометров диаметър. После шофьорът пресече платото. Потънаха в облаци от стелещ се бял дим, обагрен в червено до кратера на Нирагонго. Шофьорът изгаси двигателя.

— Може ли да те питам нещо, Кая? — попита Тони. — През последните седмици един въпрос не ми дава мира: какво е усещането да знаеш, че ще умреш? Не говоря за страха, когато си изправен пред смъртна опасност. Самият аз неведнъж съм го изпитвал. Интересува ме как се чувства човек, когато ясно осъзнава, че след броени минути животът му ще приключи. Ще се опиташ ли да… ми го опишеш? — Тони се наведе леко напред, за да установи зрителен контакт с Кая. — Не бързай. Спокойно обмисли отговора си.

Кая го погледна. Очакваше да я връхлети паника, ала сякаш се бе превърнала в камък — подобно на заобикалящия я пейзаж.

— Не чувствам нищо — отвърна тя.

— Е, хайде де. Другите бяха толкова изплашени, че от страх не можеха да говорят ясно, само пелтечеха. Шарлоте Лол не обели и дума от шок. Елиас Скуг заекваше. Баща ми се разрева. Само хаос ли цари в главата ти, или успяваш да разсъждаваш? Изпитваш ли мъка? Разкаяние? Или по-скоро облекчение, задето вече не се налага да се съпротивляваш? Погледни Лене, тя например се е предала. Върви към гибелта си с обичайната си примиренческа нагласа на жертвено агне. Как е при теб, Кая? Ще ти олекне ли, ако най-сетне изгубиш контрол над ситуацията?

Кая забеляза неподправено любопитство в погледа му.

— А на теб ще ти олекне ли, ако си възвърнеш контрола над ситуацията, Тони? — Тя прокара език по небцето си в опит да намери малко влага. — Все пак човек в сянка, на когото — оказа се — си отрязал езика преди години, те подтикна да убиеш петима души. Кажи ми, как се чувстваш?

Тони се вторачи във въздуха и поклати бавно глава, сякаш в отговор на друг, зададен само в съзнанието му въпрос.

— Дори не ми бе хрумвало, преди да прочета в интернет, че добрият стар Скай е арестувал мой бивш земляк, Уле. Кой би предположил, че Уле ще намери толкова смелост?

— Искаш да кажеш — толкова омраза.

Тони извади пистолет от джоба на якето си и си погледна часовника.

— Хари закъснява.

— Ще дойде.

Тони се засмя.

— Да, но ще те завари без пулс. Впрочем Хари ми е много симпатичен. Забавно е да се играе с него. Обадих му се от Юстаусе — беше ми дал номера си. Беше записал съобщение на гласовата си поща, че няколко дни ще се намира извън обхват. Не успях да сдържа смеха си, защото веднага разбрах, че е отишъл в „Ховасхюта“, хитрецът му с хитрец. — Тони държеше пистолета в едната си шепа, а с другата си ръка галеше черната стомана. — Още когато го видях за пръв път в Главното управление, разбрах, че с него сме еднакви.

— Някак не ми се вярва.

— О, повярвай ми. И той като мен е подвластен на поривите си. Наркоман. Човек, който прави каквото трябва, за да получи каквото иска; който, ако се наложи, ще мине през трупове. Не е ли така?

Кая мълчеше.

Тони отново си погледна часовника.

— Май ще трябва да започнем без него.

„Ще дойде — надяваше се Кая. — Стига да намеря начин да забавя Лайке.“

— Избяга с паспорта на баща си и с неговата зъбна шина, нали? — попита тя.

Тони я погледна. По физиономията му личеше, че отлично разбира какво цели тя, ала както повечето престъпници очевидно и Тони изпитваше удоволствие да обяснява как е надхитрил полицията:

— Като се замисля, Кая, иска ми се и баща ми да беше сред нас в момента. Тук, на върха на моята планина. Да можеше да види това и да разбере какво го очаква, преди да го убия. Както сега Лене знае, че трябва да умре. Както — надявам се — и ти го разбираш, Кая.

Тя усети прилив на страх. Почувства го като физическа болка. Не я обзе паника, която да блокира рационалното й мислене. Все още се намираше в състояние да вижда, чува и разсъждава нормално, дори по-добре от всякога.

— Започнал си да убиваш, за да прикриеш изневярата си — просъска тя с одрезгавял глас. — Иначе си рискувал да изгубиш милионите на Галтунг. Сигурен ли си обаче, че парите, които си взел от Лене с измама, ще спасят проекта ти?

— Не — усмихна се Тони и вдигна пистолета. — Ще видим. Слизай от колата.

— Заслужава ли си, Тони? Струваше ли си да отнемаш толкова човешки животи?

Той натисна дулото на пистолета между ребрата й и тя едва си пое въздух.

— Огледай се, Кая — процеди той. — Това е люлката на човечеството. Виж колко струва човешкият живот. Някои умират, други — повече на брой — се раждат и този процес тече без прекъсване, с главоломна бързина. Едното не е по-смислено от другото. Ала играта придава смисъл на всичко. Страстта, всепоглъщащото желание. Някои идиоти го наричат пристрастеност към игри. Да, но играта е всичко. Да вземем например Нирагонго. Той поглъща всичко, заличава всичко, но е и предпоставка за живот. Ако неговата страст не съществуваше, ако в кратера му не кипеше лава, всичко около него би било мъртво като камък и застинало в мраз. Носиш ли тази страст в душата си, Кая? Или просто си мъртъв вулкан, прашинка сред човешкото множество, чийто житейски път се побира в три изречения от надгробно слово?

Кая се отскубна от ръцете му и Тони се разсмя.

— Готова ли си за венчавката, Кая? Готова ли си да се разтопиш?

Лъхна я остра миризма на сяра. Шофьорът отвори вратата на Кая, погледна я съвсем равнодушно и насочи срещу нея късоцевна пушка. Дори в купето, на десет метра от ръба на кратера, Кая усещаше парещата жега. Не помръдна. Чернокожият се наведе и сграбчи ръката й. Тя му позволи да я издърпа навън, без да се противи. Само се постара да се отпусне и да му дотежи, за да наруши равновесието му. После рязко отскочи и се отскубна от хватката му. Изненадан, мъжът политна назад. Беше слабоват и малко по-нисък от нея. Кая го удари с лакът, защото знаеше, че ударът с лакът е способен да нанесе по-сериозни поражения от юмрук, а вратът, слепоочията и носът са подходящи мишени. Нещо изхрущя като счупено, мъжът падна и изпусна оръжието си. Тя вдигна крак. Бяха я учили, че най-ефикасният начин да обезвредиш нападател, повален върху земята, е като стъпиш с всичка сила върху бедрото му. Съчетанието от натиска на тялото ти върху бедрото и натиска на твърдата повърхност отдолу предизвиква силни кръвоизливи в богато кръвоснабдената бедрена мускулатура и нападателят губи способността да се изправи и да те настигне. Друг вариант е да стъпиш с крак върху гърдите или шията му, но рискуваш изходът за него да е фатален. Докато Кая гледаше оголената шия на чернокожия, луната освети лицето му. Тя се поколеба за частица от секундата. Младежът изглеждаше приблизително на възрастта на Евен, когато си отиде.

Усети как две ръце обхващат тялото й отзад, дръпват нейните зад гърба й и вдигайки я от земята, сякаш източват въздуха от дробовете й. Тя размаха безпомощно крака.

— Браво, Кая — похвали я бодро Тони току до ухото й. — Показа страст, желание за живот. Ще му орежа възнаграждението, обещавам.

Младежът пред нея се изправи и грабна оръжието си. Равнодушието изчезна. В погледа му припламна гняв.

Тони изви ръцете й на гърба и стегна китките й с тънки ивици лейкопласт.

— Готово. А сега мога ли да ви помоля да станете свидетел на нашето бракосъчетание, госпожице Сулнес?

Изведнъж — най-после — паниката я връхлетя. Помете всички други мисли в съзнанието й и остави само бяло петно, в което всичко изглеждаше голо и ужасяващо. И съвсем просто. Кая изкрещя в изстъпление.