Ю Несбьо
Леопардът (19)

Деветнайсета глава
Бялата невеста

Въпреки ниската скорост волвото на Бьорн Холм здраво подскачаше по тесния път, криволичещ между йостфолдските поля.

Хари спеше на задната седалка.

— Значи, около Люсерен не са извършвани престъпления от сексуален характер — констатира Бьорн.

— По-точно няма данни за такива престъпления — поправи го Кая. — Не разгледа ли статистиката от анонимната анкета във вестника? Един от двайсет интервюирани: признава, че поне веднъж през живота си е извършил акт на сексуално насилие.

— Нима хората отговарят искрено на подобни въпроси? Ако някога съм си позволил да принудя някоя мацка да спи с мен, ще направя всичко възможно да излича този спомен.

— А случвало ли се е да го направиш?

— На мен ли? — Бьорн се изнесе вляво, за да изпревари тътрещия се отпред трактор. — Никога. Аз съм от останалите деветнайсет. Ютре Енебак… Мамка му, как се казваше онзи телевизионен комик, дето е от Ютре Енебак?! Изглежда пълен идиот, със счупени очила и кара мотопед. Еди-кой си от Ютре Енебак, сещате ли се? Страшна пародия.

Кая вдигна рамене. Бьорн погледна в огледалото с надежда, но видя заспалия с отворена уста Хари.

Ленсманът в Ютре Енебак ги чакаше до пречиствателната станция, както се бяха разбрали. Бьорн паркира. Ленсманът се представи като Скай — името се хареса изключително много на криминалния експерт — и ги поведе към пристан, където върху спокойната вода се полюшваха дузина лодки.

— Не е ли рано да ги пускате по вода? — полюбопитства Кая.

— Тази година досега не се образува лед, а според мен времето ще остане меко. За пръв път, откакто се помня.

Качиха се на широка плоскодънна лодка. Бьорн стъпваше най-предпазливо.

— Тук е плитко — отбеляза Кая, докато ленсманът оттласкваше лодката от пристана.

— Да — потвърди той, погледна надолу и запали двигателя с решително дръпване на шнура. — Но въжарницата се намира от другата страна, а там е по-дълбоко. Има и път дотам, ама е много стръмен и се използва рядко.

Премести лоста до двигателя в предно положение. В иглолистната гора с предупредителен крясък литна птица.

— Мразя морето — сподели Бьорн с Хари, който едва чу думите му, заглушавани от насеченото тракане на двутактовия извънбордов двигател.

Лодката пое плавно по канал между двуметровата тръстика, провря се покрай купчина клонки — вероятно убежище на бобър, предположи Хари, — и продължи по водния тунел между дървета, прилични на мангрови.

— Това не е море, а езеро.

— Все същата гадост — изсумтя Бьорн и се премести към средата на пейката. — Дай ми на мен твърда земя, кравешки тор и планини.

Каналът се разшири и пред тях се появи Люсерен. Минаваха покрай по-големи и по-малки острови, осеяни със скромни, безлюдни през зимата вили. Черните им прозорци сякаш се взираха изпитателно в нашествениците.

— Вили в стил Герхардсен^[1] — поясни ленсманът. — Тук ще си спестите стреса от евентуална почивка на по-тузарското южно крайбрежие, където неизбежно ще започнете да се сравнявате със съседа си чия лодка е по-голяма и чия пристройка към вилата изглежда по-добре.

— Сещаш ли се как се казваше онзи комичен образ от Ютре Енебак? — извика Бьорн, за да заглуши рева на двигателя. — Със счупени очила и мотопед.

Ленсманът само го изгледа безизразно и поклати глава.

— Ето я и въжарницата.

Отпред, на брега, до водата, Хари видя стара самотна продълговата дървена постройка, разположена на стръмен склон, обградена от двете страни с гора. До постройката минаваха релси, спускаха се по скалата и изчезваха в тъмната вода. От стените се лющеше червена боя. Вместо прозорци и врати имаше обикновени отвори. Хари присви очи. В сумрака му се привидя, че на единия „прозорец“ стои фигура, облечена в бяло.

— Истинско свърталище на призраци — засмя се Бьорн.

— Така се говори — потвърди ленсман Скай и изгаси двигателя.

Във внезапно настъпилата тишина се разнесе ехото от смеха на Бьорн и дрънченето на далечна самотна хлопка.

Кая слезе първа от лодката и с опитни движения я завърза за полуизгнил зеленясал кол, щръкнал между водните лилии.

Останалите я последваха, стъпиха върху облите камъни, натрупани вместо мост, и влязоха в дълго тясно помещение. Вътре миришеше на смола и урина. Отвън човек не би предположил, че помещението е дълго поне шейсет метра, защото постройката се губеше в гората, а и не беше много висока.

— Заставали са в двата края и са усуквали въжето — обясни Кая, преди Хари да попита.

В единия ъгъл се търкаляха три празни бирени бутилки. До тях някой явно се бе опитвал да пали огън. На срещуположната стена, пред няколко греди, висеше мрежа.

— След Симонсен никой не пожела да стопанисва въжарницата — поясни ленсманът и се огледа. — Оттогава стои празна.

— За какво служат релсите отвън? — поинтересува се Хари.

— За две неща: за да спуска и качва лодката, с която е пренасял дървените трупи, и за да потапя трупите под водата, за да омекнат. Завързваше трупите за желязна количка — сигурно е останала в близката горичка, — спускаше я под водата и я изваждаше след няколко седмици, когато дървото вече е отлежало. Практичен човек беше Симонсен, и дума да няма.

Неочакван звук от гората стресна и четиримата.

— Овца или елен — предположи ленсманът.

Поведе ги по тясно стълбище към втория етаж. В средата се помещаваше огромна дълга маса, а от двете й страни тръгваха коридори, чийто край не се виждаше в мрака. През прозорците с изпотрошени стъкла свистеше вятър и развяваше изпояден от молци сватбен воал, увит около главата на женска скулптура. Вместо крака тялото се крепеше върху черен железен статив на колелца.

— Симонсен я използваше за плашило — обясни Скай.

— Тръпки да те побият — Кая застана до ленсмана и се загърна в якето си.

Скай я изгледа изкосо и се усмихна леко:

— Местните деца се боят от нея до смърт. Според възрастните при пълнолуние обикаляла наоколо и търсела жениха, който я изоставил пред олтара. Когато те приближи, се чувало скрибуцане на колелца. Тук съм израснал, знам легендата от малък.

— Така ли? — попита Кая, а Хари едва прикри усмивката си.

— Да. Впрочем, това беше единствената жена в живота на Симонсен. Падаше си малко единак, така да се каже. Но безспорно умееше да прави въжета.

Зад тях Бьорн Холм повдигна въже, намотано на гранче и окачено на гвоздей.

— Да съм ви разрешавал да пипате? — попита Скай, без да се обръща.

Бьорн веднага върна въжето на мястото му.

— Добре, шефе — намеси се Хари и му се усмихна със стиснати устни. — Може ли да пипаме предметите тук?

Ленсманът го изгледа изпитателно.

— Все още не сте ми обяснили защо сте тук.

— Информацията е строго секретна. Съжалявам. Разследваме икономически престъпления.

— Нима? Онзи Хари Хуле, за когото се сещам, разследва убийства.

— Е, този път се занимавам с укриване на данъци, парични злоупотреби и търговия с вътрешна информация. Все някога човек израства в йерархията.

Скай му намигна. Навън пак изкряка птица.

— Напълно си прав, Скай — въздъхна Кая. — Задължението да издействам заповед за обиск е мое, но, както знаеш, не ни достигат кадри и ще ми спестиш много време, ако просто…

Тя се усмихна и откри дребните си остри зъби. Кимна към намотаното въже.

Скай я изгледа. Олюля се на пети напред-назад.

— Ще ви изчакам в лодката — каза и излезе.

Бьорн веднага се хвана на работа. Просна въжето върху масата, отвори малката си раница, запали джобен фенер с връв и кука в единия край и заби куката между две греди на тавана. Извади лаптопа, преносим микроскоп с формата и големината на чук, свърза го с USB-изхода на лаптопа, провери дали на екрана се появяват изображенията от микроскопа и извади снимка, предварително прехвърлена на лаптопа.

Хари застана до фигурата на невестата и погледна към езерото. В лодката се мержелееше огънче от запалена цигара. Проследи как релсите изчезват във водата. Мразеше да плува в сладководни басейни, особено след една случка с Йойстайн. Двамата избягаха от училище, отидоха до езерцето Хаукшерн в Йостмарка и скочиха от Йевелстюпе — скала, висока около дванайсет метра. Тогава Хари — точно преди да разпори водната повърхност — видя как от езерото под него изпълзя усойница, а после стъкленозеленият леденостуден мрак го пое и в паниката си той погълна сякаш половината езеро, убеден, че повече никога няма да зърне дневна светлина и няма да вдиша въздух. Лъхна го аромат на парфюм — Кая бе застанала зад него.

— Бинго — промърмори Бьорн Холм.

— Същото въже ли е? — обърна се Хари.

— Несъмнено — отвърна Бьорн, докато държеше микроскопа до края на въжето и сравняваше резултата със снимки с висока резолюция. — Липа и бряст. Една и съща дебелина и дължина на влакната. Ала черешката на тортата е прясната следа от срез в края на това въже.

— Какво?

Бьорн Холм посочи на екрана:

— Лявата снимка показва края на въжето от трамплина във „Фрогнер“, увеличено двайсет и пет пъти. А краят на това въже… — Хари затвори очи, за да се наслади на предстоящото откритие — съвпада абсолютно.

Старши инспекторът не бързаше да отваря очи. Въжето, с което бе обесена Марит Улсен, не просто бе изработено тук — то бе отрязано от въжето пред тях. И то съвсем наскоро. Убиецът бе влизал тук преди няколко дни. Хари подуши въздуха.

 

 

Спусна се всепоглъщащ мрак. Докато лодката се отдалечаваше, Хари зърна нещо бяло на прозореца.

Кая стоеше при него на носа. Наведе се към него, за да надвика ръмженето на двигателя:

— Човекът, взел въжето, трябва да е от местните. Едва ли между този човек и убиеца има много междинни звена…

— Според мен няма посредници — отвърна Хари. — Въжето е било отрязано съвсем наскоро. Не виждам причина да е било прехвърляно от ръка на ръка.

— Значи, говорим за местен. Или живее наблизо, или има вила — разсъждаваше на глас Кая. — Или е израснал тук и познава района.

— Но защо ще идва чак до тази изоставена въжарница, за да си вземе няколко метра въже? Колко струва в магазина? Няколко стотачки, не повече.

— Може да е минавал наблизо и да се е сетил за въжарницата.

— Добре, но в такъв случай значи е отседнал в някоя от тукашните вили. Иначе трябва да се придвижи с лодка. Ще съставиш ли…?

— Да, ще съставя списък на най-близките съседи. Впрочем, свързах се с вулканолог. Някакъв вманиачен учен от Геоложкия институт. Казва се Феликс Рьост. Занимава се с volcano-spotting — хора като него обикалят света и разглеждат вулкани, изригвания и така нататък.

— Говорихте ли?

— Само със сестра му, с която живее. Тя ме помоли да изпратя въпроса си по имейл или като есемес, защото Феликс не комуникирал по друг начин. А и когато се обадих, той и без това не си беше вкъщи: излязъл да играе шах. Изпратих му камъчетата и данните.

Лодката се провираше през плиткия канал към пристана. Бьорн осветяваше пътя с джобното си фенерче, защото над водата се спускаше лека мъгла. Ленсманът изгаси двигателя.

— Виж! — прошепна Кая и почти се облегна на Хари.

Той усети аромата на парфюма й и проследи показалеца й. От мъглата, падаща над тръстиката зад пристана, към светлия конус от фенерчето се понесе голям, ослепително бял самотен гълъб.

— Не е ли… прекрасно — възхитено прошепна тя, засмя се и стисна за малко ръката му.

Скай ги изпрати до пречиствателната станция. Качиха се във волвото го и точно преди да потеглят, Бьорн трескаво свали прозореца и извика след ленсмана:

— ФРИТЬООФ!

Скай спря и бавно се обърна. Върху безизразното му лице падна отблясък от улична лампа.

— Онзи смешник от телевизията! — поясни Бьорн. — Фритьоф от Ютре Енебак!

— От Ютре Енебак ли? — Скай плю. — Не съм чувал за него.

 

 

След двайсет и пет минути волвото зави покрай депото за събиране и рециклиране на отпадъци в район „Грьонму“ и пое по шосето. Хари вече бе взел решение.

— Тази информация трябва да стане достояние на КРИПОС — заяви той.

— Какво?! — извикаха в един глас Бьорн и Кая.

— Ще накарам Беате да докладва на КРИПОС, все едно нейните хора от Отдела по експертно-криминална дейност са се натъкнали на това въже, а не ние.

— И защо?

— Ако убиецът живее в района около Люсерен, трябва да се проведе акция „от врата на врата“. Ние тримата нямаме нито възможност, нито достатъчно хора да го направим.

Бьорн Холм удари ядосано с длан по волана.

— Знам — увери го Хари. — Но най-важното е да го хванем, независимо дали ние, или КРИПОС.

Продължиха да пътуват в мълчание, а фалшивата нотка и последните думи на Хари продължи да трепти във въздуха.