Ю Несбьо
Леопардът (41)

Четирийсет и първа глава
Синя бланка

— И така… — подхвана Аслак Кронгли, докато въртеше чашата с кафе в ръка.

Малката чашка приличаше на поставка за яйце в лапите му. Кая седна срещу него до прозореца. Столовата в Главното управление се намираше на последния етаж и представляваше съвсем стандартна норвежка столова — ще рече просторна, светла и чиста, но не дотам уютна, та посетителите да се заседяват по-дълго от необходимото. Най-голямото предимство на помещението беше гледката към града, но тя явно не вълнуваше особено Кронгли.

— Прегледах книгите за гости в хижите от околността, където няма хижар — продължи той. — Само двама души са посочили къде е следващата им спирка по маршрута. Това са Шарлоте Лол и Иска Пелър. Вечерта преди „Ховасхюта“ са нощували в „Тюнвегхюта“.

— Това вече го знаем.

— Да. Разполагам с още малко информация, която може да се окаже интересна за теб.

— Да чуя?

— Говорих по телефона с възрастна двойка, нощували в „Тюнвегхюта“ заедно с Лол и Пелър. През онази вечер в хижата се отбил мъж, хапнал малко, преоблякъл си чиста риза и продължил на югозапад въпреки гъстия мрак. Единствената хижа в тази посока е „Ховасхюта“.

— А този мъж.

— Видели го съвсем бегло. Държал се дистанцирано и гледал да не се набива на очи. Не си свалил нито шапката — черна балаклава, нито старите скиорски очила. Даже докато се преобличал, останал с тях. Старицата си помислила, че навярно мъжът има белези от удари.

— Защо?

— Просто й хрумнало. Възможно е, разбира се, мъжът пътьом да е променил посоката на маршрута си и да е отседнал в друга хижа.

— Да — кимна Кая и погледна часовника.

— Случайно да сте получили сигнал от очевидци?

— Не.

— Отговорът ти ми прозвуча като „да“.

Кая погледна бързо Аслак Кронгли, а той веднага вдигна отбранително ръце пред гърдите си:

— Какъв съм аз да разпитвам? Глупав селяк, дошъл в града! Извинявай, случаят не ме засяга.

— Не се притеснявай.

Забиха поглед в чашите с кафе.

— Още нещо интересно за мен? — попита Кая.

— Знам, че по-късно ще съжалявам — подхвана Кронгли, а в очите му пак се появи безгласен смях.

Кая веднага се досети в каква посока ще тръгне разговорът. Да, Кронгли действително щеше да остане разочарован.

— Тази вечер ще нощувам в „Плаза“ и се питам дали би искала да вечеряме заедно в хотелския ресторант.

Изражението му й подсказа, че нейното е доста красноречиво.

— Не познавам никого в града — оправда се той и устните му се разтеглиха в гримаса — жалко подобие на подкупваща усмивка. — Освен бившата ми съпруга, но нея нямам желание да я виждам.

— Щеше да бъде приятно… — започна Кая и направи кратка пауза.

Бъдеще време в миналото. Аслак Кронгли вече съжали за поканата си.

— … но за жалост тази вечер съм заета.

— Няма проблем. Трябваше да те предупредя по-отрано — усмихна се той и вплете пръсти в буйните си къдрици. — А утре?

— Ами… тези дни програмата ми е доста натоварена, Аслак.

Той кимна.

— Разбира се. Естествено, че си заета. Да не би причината да е мъжът, който току-що излезе от кабинета ти?

— Не, вече имам друг шеф.

— Не говоря за шефове.

— А за какво?

— Нали ми призна, че си влюбена в полицай. А този тип те убеди да му помогнеш, без да си мръдне пръста. За разлика от мен.

— Луд ли си? Не съм влюбена в него! Просто… онази вечер попрекалих с виното.

Кая се засмя сконфузено. По врата и лицето й плъзна червенина.

— Добре де — Кронгли допи кафето си. — Ще се поразходя из големия студен град. Все ще намеря какво да правя: има музеи, барове.

— Да, възползвай се от случая.

Той повдигна едната си вежда. В погледа му се четеше желание да ридае и да се смее с цяло гърло. Така гледаше Евен преди смъртта си.

Кая го изпрати. Той й подаде ръка, а тя, без да помисли, изтърси:

— Обади ми се, ако ти стане самотно. Ще се опитам да се измъкна.

Изтълкува усмивката му като признателност, задето му поднесе възможност да отклони предложението й или поне да не се възползва от него.

Докато пътуваше в асансьора към шестия етаж, Кая си припомни думите му. „… без да си мръдне пръстта“. Колко ли време бе подслушвал Кронгли на вратата?

В един телефонът пред Кая звънна.

— Най-сетне се сдобих със синя бланка. Готова ли си? — попита Хари.

— Да — сърцето й се разблъска.

— Жилетка?

— Жилетка и оръжие.

— За оръжията отговаря отряд „Делта“. Чака ни пред гаража, трябва само да слезем. Ако обичаш, вземи синята бланка от рафта ми.

— Разбрано.

Десет минути по-късно вече пътуваха в синия дванайсетместен микробус на запад през центъра на Осло. Хари въведе Кая в ситуацията. Преди половин час се обадил в офис сградата, където Лайке държал помещение под наем, и оттам му обяснили, че днес Тони работи от къщи. Хари позвънил на стационарния телефон в дома на Лайке на „Холмен“. Тони вдигнал, а Хари затворил веднага. Хари държеше ръководител на операцията да бъде агент Милано — смугъл, набит мъж с рунтави вежди, който въпреки името си нямаше капка италианска кръв във вените си.

Минаха през тунела „Ибсен“. Светли правоъгълници заиграха по каските и защитните забрала на осмината полицаи, изпаднали сякаш в дълбока медитация.

Кая и Хари се возеха отзад, той — в черно яке с жълт надпис ПОЛИЦИЯ на гърдите и на гърба. Извади револвера си да провери дали във всички гнезда има патрони.

— Осем души от „Делта“ и сок-машина — обобщи Кая, като визираше въртящия се син буркан върху покрива на микробуса. — Не ти ли се струва прекалено?

— Нали това е целта — напомни Хари. — Ако искаме да се разшуми около акцията ни, трябва да вдигнем градуса на купона.

— Намекна ли на журналистите?

Хари я погледна.

— Нали каза, че искаш да предизвикаш сензация — оправда се тя. — Надушат ли предстоящия арест на знаменитост като Тони Лайке, и то за убийството на Марит Улсен, ще довтасат веднага, пък ако ще междувременно да се ражда принцеса.

— Ами годеницата му? — попита Хари. — Или майка му? И те ли трябва да попаднат във вестниците и в телевизионните репортажи?

С рязко движение Хари щракна обратно барабана.

— А как ще вдигнем градуса на купона?

— Журналистите ще дойдат след ареста — обясни Хари. — Ще разпитват съседите, минувачите, нас. Ще разберат какво грандиозно шоу се е разиграло. Това ще бъде достатъчно. Хем няма да навредим на невинни хора, хем случаят ще лъсне на първите страници.

Сенките в следващия тунел плъзнаха по лицата им. Кая погледна крадешком Хари. Той се взираше в трамвайната спирка, покрай която минаха, със страдалческо, безпомощно изражение. Прииска й се да докосне ръката му, да му каже нещо успокоително — каквото и да е, само да се поразведри. Погледна ръката му: стискаше конвулсивно револвера, все едно оръжието е единственото, което има. Не можеше да продължава така: назряваше голямо събитие. Нещо сериозно.

Изкачваха се все по-нагоре. Градът остана долу, в краката им. Пресякоха прелез. Веднага след тях спуснаха бариерата.

Пристигнаха на улица „Холмен“.

— Кой идва с мен на входната врата, Милано? — извика Хари към предната част на микробуса.

— Номер три и номер четири — отвърна агентът, обърна се и посочи мъж с голяма цифра, написана с тебешир върху гърдите и на гърба на гащеризона му.

— Ясно. А другите?

— По двама от всяка страна на къщата. План „Дайк I 4-5“.

Кая знаеше, че това е код за извършването на акцията метод, заимстван от американския футбол, с цел участниците да комуникират ефективно и неразбираемо за хора, подслушващи радиочестотите на „Делта“. Спряха няколко къщи преди дома на Лайке. Шестимата мъже провериха автоматите си, изскочиха от микробуса и започнаха да се промъкват през съседските градини с кафява изсъхнала трева, ябълкови дървета с голи клони и висок плет, какъвто предпочитаха жителите от западните квартали на Осло. Кая си погледна часовника. След четирийсет секунди уоки-токито на Милано изпращя:

— Всички по местата.

Шофьорът отпусна съединителя и бавно се приближиха до къщата на Тони Лайке — купена наскоро, боядисана в жълто, едноетажна, с внушителна площ. И все пак престижното име на квартала, където се намираше, засенчваше архитектурния й облик: къщата беше решена в стил, представляващ смесица от функционалистки и по-груби елементи. Поне така го определи мислено Кая.

Микробусът спря пред двете гаражни порти в края на пътека, посипана със ситен чакъл. Преди няколко години по време на заложническа драма, разиграла се във Вестфол, „Делта“ обгради сградата веднага, но похитителите се втурнали в гаража, свързан с къщата чрез пасаж, запалили автомобила на собственика на къщата и офейкали под носа на смаяните полицаи.

— Движѝ се плътно зад нас — Хари се обърна към Кая. — Следващия път е твой ред.

Слязоха от микробуса. Хари тръгна пръв, а зад него — двама полицаи. Образува се триъгълник. По гласа му преди малко Кая прецени, че пулсът му се е покачил. Сега езикът на тялото му го потвърди. В тила му личеше напрежение. Стъпваше много внимателно.

Качиха се по стълбите и той позвъни. Другите двама останаха отстрани на вратата с гръб към стената.

Кая започна да брои. В микробуса Хари й обясни, че инструкцията във ФБР задължава агентите да натиснат звънеца или да почукат, да извикат „полиция!“ и „моля, отворете!“, да го повторят и да изчакат десет секунди. При липса на реакция да влязат със сила. В Норвегия по закон полицаите не бяха изрично задължени да правят същото, но правилникът ги задължаваше все пак да се придържат към отговорно поведение.

В този ден обаче всичко приключи с натискането на звънеца. Вратата се отвори, а Кая инстинктивно отстъпи назад. Подаде се пъстра ямайска шапка. Рамото на Хари се раздвижи и след миг се чу глух удар с юмрук.