Ю Несбьо
Леопардът (61)

Шейсет и първа глава
Височина на падане

Легнали на ръба на снежната козирка, където следите от шейната се изгубваха, Хари и Белман се взираха надолу. Черните отвесни скали се спускаха стремглаво в бездната и чезнеха в снежната вихрушка, която ставаше все по-неудържима.

— Виждаш ли нещо? — попита Белман.

— Сняг — отвърна Хари и му подаде бинокъла.

— Шейната е долу — Белман се изправи. — Ще се спуснем.

— Ние?

— Ти.

— Аз ли? Нали уж ти се занимаваш с алпинизъм, Белман?

— Така е — съгласи се Микаел, който вече бе започнал да закопчава ремъците на седалката за катерене. — Затова най-логичното решение е аз да ти бъда осигуровка. Въжето с дълго седемдесет метра. Ще те спусна на максимална височина. Става ли?

Шест минути по-късно Хари стоеше на ръба на пропастта с гръб към нея, с бинокъла на врата и димяща цигара в ъгълчето на устата.

— Притеснен ли си? — усмихна се Белман.

— Притеснен? Умирам от страх.

Белман се увери, че въжето минава през блокиращата макара, около тънкия ствол на близкото дърво зад тях и е вързано за седалката на Хари.

Хари затвори очи, пое си въздух, съсредоточи се и се насили да се отпусне назад, да пребори еволюционно обусловения протест, базиран върху милиони години човешки опит, според който биологичният вид не може да оцелее, ако представителите му пропаднат в бездна.

Мозъкът удържа победа над тялото с минимален превес.

В началото Хари съумяваше да се подпира с крака о скалата, но постепенно наклонът стана почти отвесен и Хари увисна във въздуха. Белман спускаше въжето на тласъци, но еластичната материя, от която бе направено, смекчаваше удара в кръста и бедрата му. Постепенно въжето започна да се спуска по-плавно и след известно време Хари изгуби върха от поглед и остана сам, олюляващ се между тъмните скални стени. Наведе се настрани и, погледна надолу. И там, двайсет метра под него, се виждаха смътните очертания на остри камъни, прорязващи снежната покривка: стръмен сипей. А насред черно-белия пейзаж: нещо жълто.

— Виждам шейната! — извика Хари и ехото се разнесе между скалите.

Беше се преобърнала с плазовете нагоре. Ако приемеше, че вятърът не размества въжето и то образува перпендикуляр с дъното на пропастта, моторната шейна се бе отклонила на около три метра от този въображаем отвес, а бе паднала от височина седемдесет метра. Следователно шейната се е движила с много ниска скорост, преди да политне в бездната.

Въжето се опъна рязко.

— Спусни ме още по-надолу! — извика Хари.

— Въжето свърши — долетя отгоре звучен глас като на свещеник от амвона.

Хари се вторачи в преобърнатата шейна. Изпод лявата й част се подаваше нещо… Гола ръка. Черна и подпухнала като забравена върху грила наденица. Бяла ръка върху черен камък. Хари напрегна зрението си. Длан. На дясна ръка. Изкривени, възлести пръсти. Умът му работеше трескаво. Какво каза Тони Лайке за болестта си? Не е заразна, предава се по наследство. Ревматоиден артрит.

Хари си погледна часовника. Рефлексът на детектива.

Мъртвецът е намерен в седемнайсет и петдесет и четири. Мракът вече се спускаше над сипея.

— Тегли! — извика Хари.

Не се случи нищо.

— Белман?

Никакъв отговор.

Вятърът завъртя Хари около въжето. Черни камъни. Двайсет метра. И изведнъж, без всякакво предупреждение, сърцето му се разблъска лудешки и той се вкопчи във въжето с две ръце, сякаш да се увери, че не е прерязано. Кая. Белман сигурно е разбрал.

Хари си пое дълбоко въздух три пъти и се провикна:

— Стъмва се, вятърът се усили и топките ми замръзват, Белман. Време е да се прибираме на топло.

Никой не му отговори. Хари затвори очи. Страх ли почувства? Нима се боеше, че неговият колега с наглед трезв разсъдък ще го убие под въздействието на внезапно хрумване и поради създалата се удобна възможност? И още как! Защото съзря умисъл в действията на Белман. Неслучайно главният инспектор на КРИПОС изчака Хари и настоя двамата да тръгнат по дирите на шейната. Дали наистина…? Хари си пое дъх. Белман с лекота би инсценирал инцидент. Ще се спусне в пропастта, ще развърже въжето и седалката и ще каже, че Хари е паднал вътре, защото вихрушката им е попречила да виждат къде стъпват.

Гърлото му пресъхна. Не, не може да бъде. Нима само преди дванайсет часа се измъкна от лавина, за да се разбие върху сипей? Да загине от ръката на полицай? Не, не може да бъде, не е…

Хари престана да усеща силното сцепление със седалката. Политна надолу. Въжето се спускаше без никакво съпротивление.

— Злите езици твърдят, че Белман е пребил свой колега — каза Рогер Йендем. — Само защото онзи си позволил да покани жена му няколко пъти на танц по време на коледното тържество на полицията. Пострадалият искал да подаде жалба срещу Белман за счупена челюст и черепна фрактура, но не разполагал с доказателства, защото нападателят му носел балаклава. Но всички се досещали кой е бил. Неприятностите го затрупвали все повече и той си намерил работа в Европол, за да се махне.

— Ти вярваш ли на тази слухове, Йендем?

Рогер сви рамене:

— По всичко личи, че Белман проявява… търпимост към прояви на насилие. Във връзка с лавината, затрупала „Ховасхюта“, проверихме миналото на Юси Колка. По време на разпит е пребил изнасилвач. А Трюлс Бернтсен, дясната ръка на Белман, също не е света вода ненапита.

— Добре. Искам ти да отразяваш дуела между КРИПОС и Отдела за борба с насилието, възникнал заради спора кой да оглавява всички разследвания на убийства. Като начало пусни някой и друг провокативен намек за психопатския стил на ръководство на Белман. Това е. Да видим как ще реагира министърът на правосъдието.

Без да завърши разговора с дума или жест, Бент Нурбьо сложи лъснатите си прозорци към света, разгъна вестника и започна да чете.

Хари нямаше време да мисли. Не видя как животът му се изнизва на лента пред очите му, нито лицата на любимите си хора, на които е искал да каже колко много ги обича. Пред очите му не се появи прословутата притегателна светлина. Навярно защото няма време за това, докато падаш надолу. След пет метра въжето се опъна — Хари почувства дърпане в слабините и кръста, но еластичната материя го омекоти.

После усети как Белман започна да го изтегля нагоре. Вятърът навяваше сняг в лицето му.

— Какво стана, по дяволите? — попита Хари, когато петнайсет минути по-късно застана на ръба на пропастта, олюлявайки се под напора на бурята, и освободи въжето от седалката.

— Ти да не се изплаши? — усмихна се Белман.

Вместо да остави въжето, Хари го намота около дясната си ръка, но не прекалено стегнато, за да има свободата да стисне пръсти в юмрук. Светкавично кроше в долната челюст. Благодарение на въжето ще може да използва ръката си на следващия ден, а не като предния път, когато удари Бьорн Холм с гола ръка и два дни не можеше да си служи с нея.

Хари пристъпи към Белман и видя изненадата в очите на главния инспектор, когато съзря въжето около ръката му. Белман отстъпи, залитна и падна назад в снега.

— Недей, Хари! Аз… наложи се да направя възел в края на въжето, за да не се изплъзне през макарата…

Хари пристъпи към него. Белман, свил се в снега, вдигна отбранително ръка пред лицето си:

— Хари! Изви се… вятър и се подхлъзнах…

Спря и изгледа учудено треперещия Белман. Мина покрай него и нагази в снега.

Режещият вятър се просмукваше през връхните дрехи, през бельото, през кожата, месото, мускулите и се вгризваше в костите с ледените си зъби. Взе щека, закрепена за шейната, и се огледа за парче плат, което да върже на върха й. Не откри нищо подходящо, а студът не предразполагаше да жертва част от своя дреха. Затова просто заби щеката, за да отбележи мястото. Един Господ знае колко време ще им отнеме пак да го намерят. Качи се на шейната и натисна копчето на електрическия стартер. Напипа ключа за светлините и ги пусна. Още щом видя как снегът навява хоризонтално в конусовидните лъчи на фаровете и образува непроницаема бяла стена, Хари осъзна, че никога няма да се измъкнат от планинския лабиринт.